Решение № 119 от 7.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 40/2009 г.

Решение № 119 от 7.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 40/2009 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Емил Марков Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 31305/14.ХI.2008 г. на А. П. Д. от В., подадена против осъдителните части от въззивното решение на Софийския градски съд, ГК, с - в II - В, от 10. Х.2008 г., постановено по гр. д. № 58/2008 г., с което по облигационния спор между него и "Д" А. - С, въведен с предявените при условията на обективно съединяване регресен иск на застрахователя с правно основание по чл. 402, ал. 1 (отм.) ТЗ, във вр. чл. 45 ЗЗД, както и с иск за мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, това физическо лице е било осъдено да заплати по първата претенция сума в размер на 2 068 лв., ведно със законната лихва върху нея считано от 31.I.2007 г. и до окончателното й изплащане, а по втория иск - съответно 778.57 лв. мораторна лихва за периода от 31.I.2004 г. и до горепосочената дата (на подаване на исковата молба). Жалбоподателят А. П. Д. поддържа чрез процесуалния си представител адв. С от САК, че атакуваното въззивно решение на СГС следва да бъде касирано, като вместо него бъде постановен съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с които обективно съединените искове на "Д" АД - С да се отхвърлят изцяло - като неоснователни и недоказани. Обстойно мотивирани съображения в подкрепа на тезата си касаторът е развил и в свои писмени бележки по делото, изготвени от процесуалния му представител по пълномощие. Ответното по касация "Д" А. - С не ангажира свое становище по основателността на жалбата. Като взе предвид доводите по жалбата на Д. и извърши проверка по чл. 290, ал. 2 ГПК относно правилността на атакувания с нея въззивен акт, Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, приема следното: Жалбата е основателна. Касационният контрол в случая е бил допуснат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като релевираният от касатора материалноправен въпрос е от значение както за точното прилагане на закона: чл. 402, ал. 1 (отм.) ТЗ във вр. с текста на чл. 213, ал. 1, изр. 4-то КЗ и § 143 ПЗР на ЗИДКЗ ДВ, бр. 97 от 23.ХI.07 г., но така също той е релевантен за развитието на правото: доколкото се отнася до ограничено по време ретроактивно действие на една нова и действаща понастоящем правна уредба в материята на застрахователни правоотношения, възникващи при покупки на полици за задължителната застраховка по риска "гражданска отговорност" на автомобилистите и доколкото в тази връзка наложително се оказва тълкуване на израза, употребен в текста на § 143 от ПЗР на ЗИДКЗ: "случай на встъпване в право, по който не е извършено плащане към деня на обнародването на този закон в ДВ". Последният е неясен, щом като хипотезата на чл. 402, ал. 1 (отм.) ТЗ дефинитивно предпоставя встъпване в правата на застрахования, немислимо преди момента на едно вече извършено от неговия застраховател плащане. Независимо, че действащият понастоящем Кодекс за застраховането е в сила от 1.I.2006 г., докато исковите претенции на "Д" А., по съществото на които е било постановено обжалваното въззивно решение на СГС датират от 31.I.2007 г., както първостепенният, така и въззивният съд, правилно са квалифицирали главната от тях по чл. 402, ал. 1 (отм.) ТЗ. Дословно тази разпоредба гласи, че "с плащане на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата". При данните по делото, че въпросното плащане - на сума в размер на 2 068 лв. - е било извършено от страна на "Д" А. С (по онова време действащо с наименование на фирмата си "О") на датата 9.VIII.2002 г., това е меродавният момент, от който датира и материалноправното встъпване в правата на застрахования по риска "автокаско" срещу причинителя на неговите имуществени вреди от ПТП, настъпило на 20.VI.2002 г. по вина на водача ответник А. П. Д., изразяващи се в нанесени щети по л. а. марка "А" - 80 с ДК№ Р* Процесуалноправно обаче, суброгацията в правата на увредените лица се осъществява посредством регресния иск по чл. 402, ал. 1 (отм.) ТЗ. Правният интерес на застрахователя от водене на този осъдителен иск, чието предявяване е станало 4 и половина години по - късно, несъмнено произтича от обстоятелството, че към датата 31.I.2007 г. "Д" АД - С все още не е било получило плащане от страна на причинителя на вредата Д. Исковата молба от горепосочената дата представлява първата надлежна покана по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД за извършването на такова плащане, отправена към ответника - като същевременно липсват данни по делото извънсъдебно да е била отправяна покана за плащане и към застрахователя на последния по риска "гражданска отговорност" ЗК "Ю" АД. Релевантно в случая е и обстоятелството, че плащане от страна на Ат. П. Д. не е било извършено и до датата 23.ХI.2007 г., към която висящността на облигационния спор е била вече пренесена пред въззивната инстанция. Текстът на § 143 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на КЗ (О. ДВ, бр. 97 от 23. ХI.2007 г.), според който разпоредбата на чл. 213, ал. 1, изр. 4-то КЗ се прилага "за всички случаи на встъпване в право", по които не е извършено плащане към деня на обнародване на този закон, а именно ЗИДКЗ, в "Д", е основанието нормата на чл. 213, ал. 1, изр. 4 - то КЗ със сигурност да бъде квалифицирана като приложимият в случая материален закон. Следователно въззивният съд, като решаваща инстанция, е бил длъжен да съобрази, че при данните по делото за притежавана от ответника Д валидна полица по задължителната застраховка "гражданска отговорност" на автомобилистите, действаща към момента на настъпване на процесното ПТП от 20.VI.2002 г., която е била закупена от ЗК "Ю" А., искът на "Д" А. - С се явява лишен от основанието си. В такъв смисъл е било и изричното защитно възражение на ответника, което - вместо към процесуалния момента на суброгиране в правата на застрахования (31.I.2007 г.) посредством предявяване на регресния иск, е било обсъдено единствено във връзка с напълно ирелевантното за спора материалноправно встъпване, несъмнено осъществено още към датата на плащането (9.VIII.2002 г.). В заключение, при констатацията, че предмет на главната искова претенция на "Д" А. С не са причинени вреди, надхвърлящи размера на застрахователната сума по договора за задължителната застраховка, т.е. на притежаваната от ответника полица "гражданска отговорност", а и няма данни по делото ЗК"Ю" А. да е отказвало да заплати дължимото от него обезщетение по този риск на основание някое от изрично предвидените 11 изключения по чл. 268 КЗ, искът за сумата 2 068 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 31.I.07 г. и до окончателното й изплащане срещу физическото лице пряк причинител на вредите, е следвало да бъде отхвърлен. Като последица от този резултат, неоснователна се явява и акцесорната претенция на застрахователя срещу ответника Д за присъждане на мораторна лихва върху процесната главница за периода, необхванат от действието на погасителната давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД: 31.I.2004 г. - 31.I.2007 г. С оглед всичко изложено обжалваното от Ат. П. Д. въззивно решение на СГС ще следва да бъде отменено в неговите две осъдителни части, като вместо това бъде постановено отхвърлянето изцяло и на двете обективно съединени искови претенции на застрахователя - по чл. 402, ал. 1 (отм.) ТЗ и съответно по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вкл. с присъждане на разноски. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение