Решение № 10514 от 5.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 603/2019 г.

Решение № 10514 от 5.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 603/2019 г., VII о., докладчик съдията Юлия Раева Производството e по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на заместник-министъра на здравеопазването срещу Решение № 6830 от 20.11.2018 г. по адм. дело № 8884/2018 г. по описа на Административен съд С.-град, с което е отменена негова Заповед № РД-18-20 от 17.07.2018 г. за отказ за признаване на специалност "Акушерство и гинекология" на д-р С. Т. и преписката е изпратена за ново произнасяне по заявление вх. № УДО-С-6/03.04.2018 г. на д-р С. Т. със задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона. В касационната жалба са изложени оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Според касационния жалбоподател съдът е обосновал незаконосъобразност на административния акт в противоречие на събрания доказателствен материал и в нарушение на материалния закон. Иска се отмяната му, отхвърляне на жалбата срещу административния акт и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - д-р С. Т., чрез процесуалните си представители изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли да бъде оставено в сила обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски за платено адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, въз основа на събраните по делото доказателства, след като обсъди доводите и възраженията на страните и прецени наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, която е участвала в първоинстанционното производство и за която съдебният акт е неблагоприятен, при спазване на срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предмет на оспорване пред административния съд е Заповед № РД-18-20 от 17.07.2018 г. на заместник-министъра на здравеопазването за отказ за признаване на специалност "Акушерство и гинекология" на д-р С. Т.. Административният съд е установил от фактическа страна, че производството пред административния орган е започнало по заявление вх. № УДО-С-6/03.04.2018 г. на д-р С. Т. за признаване на специалност "Акушерство и гинекология". В оспорения отказ административният орган приел, че липсата на наложени административни и дисциплинарни наказания, свързани с упражняване на медицинската професия в държавата-членка по произход (в случая Германия), е задължително условие, за да се даде достъп до упражняване на съответната медицинска професия в приемащата държава-членка (в случая Република България). В този смисъл е чл. 7, ал. 1 от Закона за признаване на професионални квалификации (ЗППК), съгласно който признаването на професионалната квалификация предоставя на гражданите на държавите-членки достъп до съответната регулирана професия в Република България, за която са придобили квалификация в друга държава-членка, и правото да упражняват тази професия при същите условия, както българските граждани. Административният орган е приел, че за да бъде призната в Република България специалност "Акушерство и гинекология" на д-р С. Т., същият трябва да има право да упражнява тази професия в Германия. Административният орган е обсъдил представен документ с № 15/18.01.2018 г., издаден от Правителство на Долна Франкония - 97064 Вюрцбург, от който е видно, че на заявителя е наложена забрана за упражняване на медицинската професия и би могъл да получи повторно издаване на апробация (разрешение за упражняване на професията) от октомври 2020 г. В същото писмо се посочва, че при определени обстоятелства е възможно д-р Тодоров да получи разрешително за упражняване на професията най-рано към 03.12.2018 г. Предвид изложеното и в изпълнение разпоредбите на чл. 92 и 92 а от ЗППК (съответно чл. 56 от Директива 2005/36/ЕО) в административното производство е отправено запитване чрез Информационната система за вътрешния пазар на Европейската комисия (IMI System/IMIS) до компетентния орган на Германия относно наложени на д-р С. Т. административни и дисциплинарни наказания, свързани с правото му да упражнява медицинската професия на територията на Германия. В отговор на отправеното запитване (регистрирано като заявки № 79067 и № 79828) било посочено, че към настоящия момент д-р С. Т. няма право да упражнява дейности на "лекар" и "лекар - специалист по акушерство и гинекология" на територията на Германия. При така установените обстоятелства издателят на оспорения акт приел, че липсата към момента на право да упражнява професията "лекар - специалист по Акушерство и гинекология" на територията на Германия е пречка за предоставяне на д-р С. Т. на право да работи по посочената специалност на територията на Република България. По тези съображения и на основание чл. 84, ал. 4 във връзка с чл. 7, ал. 1 от ЗППК бил постановен процесният отказ. От правна страна съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган - издателят му е надлежно оправомощен със Заповед № РД-01-394/16.11.2017 г. на министъра на здравеопазването. Спазена е също така и формата на акта. Допуснато е обаче съществено нарушение на административнопроизводствените правила, изразяващо се в неизпълнение на задължението на административния орган по чл. 35 и 36 АПК да изясни всички обстоятелства от значение за спора и при необходимост да събере служебно доказателства, в резултат на което заповедта не е съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона. Решението е валидно, допустимо и правилно. Правилен е изводът на съда, че представените по делото извлечения от Информационната система за вътрешния пазар на Европейската комисия (IMI System/IMIS) и присъдата на жалбоподателя, с която е наложена забрана за упражняване на професия за срок от 3 години, не са обсъдени от издателя на оспорения акт в тяхната съвкупност, нито са събрани служебно допълнителни доказателства, поради което е останал неизяснен въпросът какъв е началният и крайният момент на забраната за упражняване на професия, както и дали спрямо лицето е наложена друга забрана след изтичане на срока на първата. На заявката, отправена от страна на българския орган към германския орган, в частта относно въпроса "Можете ли да потвърдите, че към 25.05.2018 г. г-н С. Т. не е обект на дисциплинарни санкции във Вашата страна, включително временни, които могат да имат последици за упражняване на неговата професионална дейност като лекар по специалност "Акушерство и гинекология", е даден следният отговор: "Нямам право да съобщавам поверителни данни". Предвид горното съдът правилно е приел, че от документите по преписката не се установява да съществува друга забрана или ограничение, извън наложената с присъдата от 2015 г. на Окръжен съд Хоф, Германия, а за последната административният орган не е извършил фактически установявания какъв е периодът на изпълнението й и дали той е изтекъл. Правилно също така съдът е констатирал, че административният орган не е изяснил въпроса дали жалбоподателят има призната специалност в Швейцария (съгласно т. 12 от ДР на ЗППК "Д. членка" е държава - членка на Европейския съюз, или друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, и Швейцария), в каквато насока има твърдения и са представени доказателства от жалбоподателя. По изложените съображения съдът е обосновал правилен извод, че заповедта е незаконосъобразна на посочените в обжалваното решение основания. Обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. По претенцията на ответника за присъждане на разноски съдът установи следното: По делото са представени доказателства, че ответникът е заплатил за касационното производство адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв. (хиляда и двеста лева) за двама адвокати – адв. А. П. и адв. Л. Перусанов. Процесуалният представител на заместник-министъра на здравеопазването прави възражение за прекомерност на размера на адвокатското възнаграждение. Съгласно чл. 143, ал. 1, вр. чл. 228 от АПК при отмяна на административния акт държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на издателя на акта. Съобразно изхода на спора, възражението за прекомерност и като взе предвид разпоредбите на чл. 143, ал. 1, вр. чл. 228 от АПК, съдът приема, че на ответника се дължат разноски за касационна инстанция в размер на 600 лв. (шестстотин лева), съставляващи заплатено възнаграждение за един адвокат. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 6830 от 20.11.2018 г. по адм. дело № 8884/2018 г. по описа на Административен съд С.-град. ОСЪЖДА Министерството на здравеопазването да заплати в полза на д-р С. Т. [ЕГН] разноски за касационната инстанция в размер на 600 лв. (шестстотин лева), съставляващи заплатено възнаграждение за един адвокат. Решението е окончателно.