Решение № 13081 от 22.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 580/2012 г.

Решение № 13081 от 22.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 580/2012 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 и чл. 107, ал. 4 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на Директора на Териториална дирекция на Националната агенция за приходите - гр. Варна срещу решение № 2876/5.12.2011 г., постановено по адм. д. 2827/2011 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е отменен Акт за установяване на задължение по декларация № 20664/15.06.2011 г., издаден от орган по приходите в офис Търговище на ТД на НАП - Варна и потвърден с Решение № 151/11.07.2011 г. на Директора на ТД на НАП - Варна. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съставляващо отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Навежда довода, че съдът е тълкувал разширително нормата на чл. 22а, ал. 1, т. 3 от ЗДДФЛ, като е приел, че тя е приложима и при установена собственост върху ид. части от друг, годен за задоволяване на жилищни нужди имот, върху който е учредено право на ползване на трето лице. В тази връзка излага подробни аргументи в жалбата и моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него да постанови друго, по съществото на спора, с което да отхвърли жалбата срещу посочения акт, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба - Рашо Дянков Рашев, чрез процесуален представител, с писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли съда да остави в сила атакуваното решение, ведно с присъждане на осъществените пред настоящата инстанция разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведеното в жалбата касационно основание, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е депозирана срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от активнопроцесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения 14-дневен преклузивен срок, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. С обжалваното решение на административния съд е отменен Акт за установяване на задължение по декларация № 20664/15.06.2011 г., издаден от орган по приходите в офис Търговище на ТД на НАП - Варна. За да постанови този краен правен резултат, решаващият състав е приел, че отмененият данъчен акт е постановен от компетентен орган, без да са допуснати процесуални нарушения, но противоречи на материалния закон, тъй като органът по приходите неправилно е приел, че притежаването на идеална част от недвижим имот, върху който има учредено пожизнено право на ползване в полза на прехвърлителите, представлява пречка за данъчното облекчение по чл. 22а от ЗДДФЛ. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно. Административният съд е установил правилно фактическата обстановка по спора, която не е била и спорна между страните по делото, а именно, че Рашо Рашев е декларирал право на данъчно облекчение на основание чл. 22а от ЗДДФЛ размер на 3484.08 г. за 2010 г. и възстановяване на надвнесен данък от 345.41 лв. Установено е още, че деклараторът (и неговото семейство) отговарят на изискванията на чл. 22а, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗДДФЛ, както и, че съпругата на Рашев е придобила по силата на дарствена сделка 1/2 ид. част от дворно място, ведно с масивна двуетажна жилищна сграда и пристройка, като прехвърлителите са запазили за себе си пожизнено правото на ползване върху имота. При тази фактическа установеност, решаващият съд неправилно е тълкувал разпоредбата на чл. 22а, ал. 1, т. 3 от ЗДДФЛ. Съгласно посочената норма, сумата от годишните данъчни основи по чл. 17 се намалява с направените през годината лихвени плащания върху първите 100 000 лв. по ипотечен кредит, когато са налице следните условия: 1. договорът за ипотечния кредит е сключен от данъчно задълженото лице и/или от съпруг/а, с който/която имат сключен граждански брак; 2. данъчно задълженото лице и/или съпругът/ата не са навършили 35-годишна възраст към датата на сключения договор за ипотечен кредит; 3. ипотекираното жилище е единствено жилище за семейството през данъчната година. Смисълът на данъчното облекчение по чл. 22а, ал. 1 от ЗДДФЛ е да се подпомогнат младите семейства, които не разполагат със собствено жилище и са придобили такова, ползвайки ипотечен кредит. При липсата на съдържаща се в ЗДДФЛ легална дефиниция на понятието "единствено жилище за семейството", волята на законодателя следва да се извлече по пътя на тълкуването, съобразено със спецификата на съдържащата го разпоредба, в качеството й на данъчна норма със социална насоченост. Съпоставката на коментираното понятие с термина "семейно жилище" по смисъла на § 1 от ДР на СК сочи, че не е налице идентитет между тях. След като "семейното жилище" е това, което е обитавано и от двамата съпрузи и децата им, то видно определящият за него критерий е фактическото ползване, а не принадлежността на правото на собственост. Обратно, при понятието "единствено за семейството жилище" акцентът, който е поставил законодателят, е върху правото на собственост, респективно - определяща е липсата на собственост на членовете на семейството върху друго жилище, включително и върху ид. части от него и то независимо от учредените ограничени вещни права. Този извод, съотнесен към конкретния случай, е основание да се приеме, че спрямо Рашо Рашев не е налице една от кумулативно предвидените в чл. 22а от ЗДДФЛ предпоставки за ползване на данъчното облекчение по чл. 22а, ал. 1 от ЗДДФЛ - ипотекираното жилище не е единствено за семейството му. Притежаваните от съпругата на касатора идеални части са от имот, който представлява жилище по смисъла на § 1, т. 30 от ДР на ЗУТ, а собствеността върху тях изключва приложението на чл. 22а от ЗДДФЛ, за което са ирелевантни фактическата възможност или невъзможност за ползване на другото жилище като такова, учреденото право на ползване на трето лице или от местонахождението на имота в друго населено място. Като е приел обратното, административният съд неправилно е приложил материалния закон, което налага отмяната на обжалваното решение като неправилно и постановяване на друго, по съществото на спора, с което предявената жалба срещу Акта за установяване на задължение по декларация се отхвърли. /В този смисъл са и Решение № 1765/6.02.2012 г. на ВАС осмо отд. по адм. дело № 859/2011 г., Решение № 8612/16.06.2011 г. по адм. дело № 14826/2010 г., Iа отд., Решение № 4656/30.03.2012 г. по адм. д. 7987/2011 г. и Решение № 9266 от 27.06.2012 г. на ВАС по адм. д. № 15528/2011 г., I о./. С оглед изхода на спора и направеното искане, на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК, в полза на касатора следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции в размер на 200 /двеста/ лв. Така мотивиран и на основание основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, Първо отделение: