Решение № 1468 от 18.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10885/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл.от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ)-Велико Търново, чрез процесуален представител гл. юрисконсулт М. Василева, срещу Решение 3211/15.10.2024 г. по адм. дело 597/2024 г. по описа на Административен съд- Велико Търново, с което е отменено Решение 1012-04-44#1/15.07.2024 г. на директора на ТП на НОИ- Велико Търново и потвърденото с него Разпореждане 2113-04-403#7/10.06.2024 г. на ръководител Пенсионно осигуряване при ТП на НОИ- Велико Търново, като преписката е върната на административния орган за ново произнасяне за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. В касационната жалба са изложени доводи относно неправилността на решението като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон- касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. Касаторът моли съдебното решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което жалбата на Л. Р. бъде отхвърлена. В писмено становище, депозирано на 10.02.2025 г., касаторът излага подробни аргументи по съществото на спора и претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на общо 500 лева- за двете съдебни инстанции. Прави възражение за прекомерност на разноските на ответната страна. Ответната страна- Л. П. Р., чрез адв.Г. Григоров в писмен отговор и писмено становище от 07.02.2025 г., оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение в касационната инстанция в размер на 700 лева. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване и за правилност на обжалваното съдебно решение, което следва да се остави в сила. Върховният административен съд, шесто отделение приема, че касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК и срещу акт, подлежащ на касационно оспорване. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. След проверка, извършена на основание чл. 218 АПК, въз основа на фактите, установени от Административен съд Велико Търново, настоящият състав на шесто отделение намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Велико Търново е Решение 1012-04-44#1/15.07.2024 г. на директора на ТП на НОИ- Велико Търново, с което е отхвърлена като неоснователна и недоказана жалбата с вх. 1012-04-44/03.07.2024 г. на Л. П. Р. против Разпореждане 2113-04-403#7/10.06.2024 г. на ръководител Пенсионно осигуряване при ТП на НОИ- Велико Търново, с което й е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, на осн. чл.69, ал.1 КСО и чл.18, ал.4 НПОС. От фактическа страна съдът е приел, че Л. Р. е подала заявление за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст, на основание чл.69б от КСО на 04.04.2024г., като към този момент възрастта й е била [възраст]. Пенсионният орган е признал заявения от лицето осигурителен стаж от 22 години, 11 месеца и 26 дни, положен при първа категория труд като свръхсрочнослужеща и 5 години, 10 месеца и 2 дни осигурителен стаж при трета категория труд. Административният орган е счел, че не са налице предпоставките на чл.69, ал.1 от КСО, тъй като не е налице изискуемата се възраст от 54 години и 4 месеца, като се е аргументирал, че разпоредбата на чл.69б от КСО е приложима единствено по отношение на лица, които не са придобили право на пенсия по реда на чл.69 от КСО поради недостигащ осигурителен стаж, с оглед изричната разпоредба на чл.18, ал.4 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж /НПОС/. Тъй като Л. Р. притежава изискуемия стаж, но не и възраст, е отказано отпускането на пенсия. Разпореждането е обжалвано от ответната страна, като същото е потвърдено с процесното решение на директора на ТП на НОИ- Велико Търново. За да отмени решението на директора на ТП на НОИ- Велико Търново, съдът е извършил задължителния контрол за законосъобразност на акта по реда на чл. 168, ал. 1 от АПК и на основанията по чл. 146 от АПК. Изложил е аргументи, като е посочил, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, но при неправилно приложение на материалния закон. Приел е, че Л. Р. има осигурителен стаж и навършена възраст, изискуеми по силата на чл.69б, ал.1 от КСО за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по този ред, като тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС не може да преустанови действието на норми от по- висок ранг, каквито са чл.69 и чл.69б КСО, поради което, на основание чл. 5, ал.1 от АПК, следва да се приложат нормите на КСО, като нормативен акт от по-висока от наредбата степен. Неоснователни са изложените от касатора доводи за цялостно съобразяване на нормативната уредба при осъществената пенсионна реформа с препоръките на Съвета на Европа относно Националната програма за реформи в България за 2012 г. и за представяне на становище на Съвета относно Конвергентната програма на България за периода 2012-2015 г., както и аргументите за съществуваща разлика между труда, положен в условията на първа категория по чл. 1 от Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране и труда, положен от държавните служители по специалните закони (чл. 69, ал. 2 КСО), в т.ч. и по ЗИНЗС, които не фигурират в чл. 1 НКПТ. В разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от НПОС изрично е посочено, че осигурителният стаж по чл. 69 от КСО се зачита за първа категория труд, какъвто безспорно по силата на закона се явява положеният такъв от Л. Р., като военнослужеща. От разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от НПОС може да се направи извод, че осигурителният стаж на лицата по чл.69б КСО се зачита , а не се приравнява на първа категория труд при пенсиониране, следователно трудът по чл.69 от КСО е от първа категория, а не от друг вид категория. Н Не съществува изрична правна норма, обективираща разлика между зачетен труд първа категория (чл. 69, ал.2 от КСО) и отработен при условията на първа категория труд (чл. 69б, ал.1 от КСО). Не се споделя и направеното от касатора стеснително тълкуване на чл. 69б, ал. 1 от КСО като приложима само за дейностите и професиите от първа и втора категория труд, посочени в НКТП, за които се правят допълнителни осигурителни вноски в професионален пенсионен фонд (ППФ). В разпоредбата на чл. 69б, ал. 1 от КСО е посочено, че лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, имат право на ранно пенсиониране, без да има изискване/ без оглед на това дали за положения труд са направени допълнителни осигурителни вноски в ППФ. В практиката на Върховния административен съд е обсъждано мястото и значението на нормата от вторична правна уредба, дадена с чл. 18, ал. 4 НПОС (напр. с Решение 2291 от 18.02.2021 г. по адм. д. 9879/2020 г., VI отд., Решение 2259/18.02.2021 г. по адм.д.10189/2020 г., VІ отд.), като е прието, че институтите на чл. 69 и чл. 69а КСО не се в условията на обуславящ/обусловен., т.е. за придобиване право на пенсия от лица, работещи при условията на първа или втора категория труд (чл. 69б КСО), са без значение обстоятелствата дали същите са и военнослужещи по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, и държавни служители по Закона за Министерството на вътрешните работи и Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, които не са достигнали изискуемата се възраст (но не и осигурителен стаж) за придобиване право на пенсия по чл. 69 КСО. Приложеното тълкуване от касационния жалбоподател и от пенсионния орган на двата правни института, и то във връзка с посочената разпоредба в подзаконовия акт, не държи сметка за уредбата на първично ниво на правно регулиране, която е ясна, а направеното по същество нейно допълване има определено ограничаващ характер по отношение признатите от закона права, поради което следва да бъде съобразено предписаното в чл. 5, ал. 1 АПК. В този смисъл е и непротиворечивата съдебна практика (Решение 13432/10.12.2024 г. по адм. дело 5649/2024 г. на ВАС, Решение 562/22.01.2025 г. по адм. дело 11098/2024 на ВАС и др.) При наличие на една от двете хипотези, уредени в чл. 69 и чл. 69б КСО, правото на пенсия следва да бъде зачетено, в която и хипотеза да бъде упражнено, а ако е възможно и по двете, следва да се приложи нормативната уредба в благоприятния за заявителя вариант. Привилегията, създадена с чл. 18, ал. 4 от НПОС по отношение на лицата, непридобиващи право на пенсия по реда на чл. 69, ал. 2 от КСО, не създава пречка лицата, поначало отговарящи на условията на чл. 69б от КСО, какъвто е разглежданият случай, да се пенсионират по този преференциален ред. Настоящият състав споделя трайната практика на ВАС, че разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС има указателен характер и като норма от подзаконов нормативен акт не може да преустанови действието на норми от по висок ранг, каквито са чл. 69 и чл. 69б КСО, а освен това е в противоречие с тях, тъй като въвежда различни правила от предвидените в нормите на КСО. Относно направеното възражение за необоснованост на съдебния акт, следва да се подчертае, че необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати от решаващия съд. Фактическата обстановка е точно установена и подведена под вярната правна квалификация, като направените изводи се основават на събраните доказателства. Не са налице сочените касационни основания за отмяна на решението на първоинстанционния съд, поради което то следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, в тежест на касатора следва да бъдат поставени заявените от ответника по касационната жалба разноски за тази инстанция, които съгласно доказателствата в тази насока договор за правна защита и съдействие от 28.10.2024 г., възлизат на сумата от 700 (седемстотин) лева и които съдът намира за напълно съответни на фактическата и правна сложност на делото и процесуалната активност на страната, с оглед направеното възражение за прекомерност. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, Върховният административен съд, шесто отделение,