Решение № 12078 от 6.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 2076/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба на Т. Маслинкова съдия в РС Пловдив, подадена от процесуалния й представител адв. М. Докова, срещу Решение 2250 от 29.11.2022 г. по адм. дело 2403/2022 г. по описа на Административен съд Пловдив, в частта с която е отхвърлена жалбата й против Заповед 1523/20.07.2022 г. на председателя на Районен съд - Пловдив в частта й по т.6 от нея, с която е разпоредено да не се изплащат средства за допълнително трудово възнаграждение на съдия Т.Маслинкова за периода 29.03.2022г до 30.06.2022г предвид образувано дисциплинарно производство във ВСС. В жалбата се навеждат доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Сочени са конкретни съображения в подкрепа на искането за отмяна на първоинстанционното решение. Претендират се разноски за две съдебни инстанции, в това число и разноски по чл. 38 от ЗА. Изложените в жалбата твърдения обосновават тезата на каторката Маслинкова,че е налице нарушение на чл.6 параграф 1 от ЕКПЧОС досежно ефективния достъп до съд в административното производство,в това число и твърдяно нарушение на чл.18 от ЕКПЧОС,съчетано с аргументи,извлечени от делото М. Тодорова срещу България,постановено от ЕСПЧ.Друго основно твърдение на касаторката е нарушението на чл.6 параграф първи от ЕКПЧОС досежно липсата на мотиви на първоинстанционния съд по отношение на искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС за тълкуване на чл.19 ДФЕС.Понастоящем отправя искане и до ВАС за преюдициално запитване до СЕС по въпросите,формулирани в пръвоначалната жалба. Ответникът административен ръководител председател на Районен съд гр. Пловдив, редовно призован, не се явява лично,като процесуалният му представител адв. А.Вичев в съдебно заседание и в представен писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Образувано е и по жалба на административен ръководител председател на Районен съд гр. Пловдив, срещу Решение 2250 от 29.11.2022 г. по адм. дело 2403/2022 г. по описа на Административен съд Пловдив, в частта с която по жалба на Т.Маслинкова е отменена Заповед 1523/20.07.2022 г. на председателя на Районен съд - Пловдив в частта, с която е разпоредено да не се изплащат средства за допълнително трудово възнаграждение на съдия Т.Маслинкова за периода 01.01.2022г до 28.03.2022г. В жалбата се навеждат доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Сочени са конкретни съображения в подкрепа на искането за отмяна на първоинстанционното решение. Претендират се разноски за две съдебни инстанции. Ответникът Т. Маслинкова, редовно призован, не се явява и не се представлява. В представен писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на двете касационни жалби. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, след като прецени доказателствата по делото и съобрази доводите на страните, приема от фактическа и правна страна следното: Жалбите са процесуално допустими, като подадени от надлежни страни, в преклузивния срок за обжалване и срещу подлежащ на съдебен контрол индивидуален административен акт. Разгледани по същество, жалбите са неоснователни. По делото е установено безспорно обстоятелството, че считано от 2006 г Т. Маслинкова е назначена на длъжността съдия в РС Пловдив. Видно е от приложените по делото писмени доказателства, че административният ръководител на РС - Пловдив е направил предложение до СК на ВСС бъде образувано дисциплинарно производство срещу жалбоподателя, за извършени от нея нарушения на чл.190 ал.1 КТ вр. чл.307 ал.3 т.4 ЗСВ за периода 11.11.2021г-30.11.2021г,нарушение по чл.190 ал1 КТ вр. чл.307 ал.3 т.4 ЗСВ за периода 10.01.2022г- 28.01.2022г, нарушения на чл.190 ал.1 КТ вр. чл.307 ал.3 т.4 ЗСВ за периода 16-17.12.2021г , нарушения на чл.190 ал.1 КТ вр. чл.307 ал.3 т.4 ЗСВ за периода 20-21.01.2022г, нарушения на чл.190 ал.1 КТ вр. чл.307 ал.3 т.4 ЗСВ за периода 24-25.01.2022г и нарушения на чл.190 ал.1 т. 3 КТ вр. чл.307 ал.3 т.4 ЗСВ за датите 09.11.2021г,29.11.2021г,18.01.2022г,27.01.2022г,15.02.2022г нарушения на чл. 307 ал. 3, т. 4 от ЗСВ и на основание чл. 308, ал. 3, т. 1 и т. 2 вр. с ал. 1, т. 6 от ЗСВ да й бъде наложено дисциплинарно наказание Дисциплинарно освобождаване от длъжност. С уведомление от ВСС изх. ВСС-4930/04.04.2022 г. страните са били уведомени за образуваното с решение по протокол 13 от заседание на СК на ВСС от 29.03.2022 г. дисц. дело 3/2022 г. Съгласно чл. 30, ал. 1, т. 10 от ЗСВ Пленумът на ВСС определя възнагражденията на съдиите, прокурорите и следователите, като с разпоредбата на чл. 233, ал. 6 от ЗСВ е предвидена възможност Висшият съдебен съвет да определя допълнително възнаграждение на съдия, прокурор или следовател, въз основа на степента на натовареност на съответния орган на съдебната власт. С решение по точка 49 от протокол 24, от проведено на 14.07.2022г. заседание на Пленума на ВСС, е увеличен § 01-00 Заплати и възнаграждения на персонала, нает по трудови и служебни правоотношения на органи на съдебната власт със сумата от 17 056 020, лв., които средства са за сметка на неразпределения резерв по § 01-00 Заплати и възнаграждения на персонала, нает по трудови и служебни правоотношения по бюджета на съдебната власт за 2022г. Според приложение 1 към посоченото решение, бюджетът на Районен съд- Пловдив е увеличен със сумата от 498 740,00 лева. С решение по точка 50 от протокол 24, от проведено на 14.07.2022г. заседание на Пленума на ВСС, е дадено съгласие административните ръководители на органите на съдебната власт да упражняват правомощията си на основание чл.7, във връзка с чл.9 от ПОИСДТВ. Размерът на средствата е в рамките на утвърдените бюджети по § 01-00 Заплати и възнаграждения на персонала нает по трудови правоотношения на ЕБК (единна бюджетна класификация) за 2022г.Ето защо и доводът на касаторката Маслинкова за нищожност на оспорената заповед на Председателя на ПРС е неоснователен, доколкото е налице делегиране на права на административните ръководители за издаването на заповеди съгласно чл.9 ПОИСДТВ. Предвид изложеното до тук, от Председателя на ПРС е издадена процесната заповед, с която заповед, съдиите в Районен съд- Пловдив, както и работещите в Районен съд- Пловдив държавни съдебни изпълнители, съдии по вписванията и съдебни служители, за постигнати много добри резултати на правораздавателна работа в съда за изминалото за изминалото шестмесечие (01.01.2022г. 30.06.2022г.) на 2022г., следва да бъдат стимулирани, като им бъде изплатено допълнително трудово възнаграждение (ДТВ) в размер на едно основно месечно възнаграждение, в т.ч. и възнаграждението за ранг, определени към последното изплатено в пълен размер трудово възнаграждение. Тъй като спрямо касаторката Маслинкова е образувано дисциплинарно дело 3/2022г., то на основание чл.5, ал.2, т.7 от ПОИСДТВ, спрямо същата е разпоредено да не бъде изплащано ДТВ. За да постанови решението си съставът на АС-Пловдив е приел,че висящото спрямо Маслинкова дисциплинарно производство е започнало да дата 29.03.2022г,поради което и за периода от време 01.01.2022г-28.03.2022г спрямо нея не са били налице предпоставките на чл.5 ал.2 т.7 ПОИСДТВ и заповедта на Председателя на РС-Пловдив е незаконосъобразна в тази й част,а за останалата част от периода -29.03.2022г-30.06.2022г е налице фактическо и правно основание за издаването й ,поради което и жалбата на Маслинкова в тази й част е отхвърлена. При тези фактически констатации настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите на касаторите за незаконосъобразност на оспорваното решение като постановено при липса на мотиви, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и неговата цел. Решението е правилно. При извършената проверка на административния акт по реда на чл. 168, ал. 1 от АПК и на основанията по чл. 146 от АПК съдът приема, че същият е издаден от компетентен административен орган административният ръководител на Районен съд Пловдив, съобразно правомощията му по ЗСВ и чл. 6, ал. 1 от Правилата за определяне и изплащане на средства за допълнително материално стимулиране в органите на съдебната власт. По отношение на формата на индивидуалния административен акт е приложима разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от АПК, доколкото в ЗСВ не се съдържат специални правила. Заповедта отговаря на изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, противно на изложеното в касационната жалба от страна на Т.Масинкова. Неоснователни са твърденията на касатора за липса на мотиви в обжалвания административен акт, както и отсъствие на фактически/правни основания, довели до отказ от изплащане на средства за ДМС. В заповедта ясно е посочено защо съдия Маслинкова не получава средства за допълнително трудово възнаграждение, а именно поради образуваното спрямо нея дисциплинарно производство във ВСС, като точно е записано и правното основание за това - а именно чл. чл. 5, ал. 2, т. 7 от Правила за определяне и изплащане на средства за допълнителни трудови възнаграждения. Съгласно чл. 5, ал. 2, т. 7 от Правила за определяне и изплащане на средства за допълнителни трудови възнаграждения не се изплаща допълнително възнаграждение на магистрат и съдебен служител при висящо дисциплинарно производство до приключване на производството.Спрямо съдия Маслинкова е образувано дисциплинарно производство дисциплинарно дело 3/2022 г. по описа на ВСС, по предложение на административния ръководител на Районен съд Пловдив. Самият факт на наличие на образувано и неприключило дисциплинарно производство срещу съдията, съставлява фактическо основание за издаване на заповедта. Неоснователни са твърденията в жалбата, че в случай на висящо дисциплинарно производство е трябвало задължително да се извършва анализ на дейността на съдията, за да се изключи възможността от накърняване на правата му по личната преценка на административния ръководител. Цитираната норма в Правилата е императивна и следва да бъде директно приложена, без да се предоставя възможност за преценка на нейното тълкуване или пък различното й прилагане. Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд правилно е приложил материалния закон. Изложените в обратна насока доводи са неоснователни. Досежно доводите за процесуални нарушения,свързани с недопускането на гласни доказателствени средства- свидетели,които да установяват обстоятелства,свързани с нарушаването на съдийската независимост на съдия Маслинкова от страна на Председателя на ПРС,който в рамките на година издава различен брой заповеди за проверка на дейността на съдията,като по този начин се търси ответен отговор на изразеното от съдия Маслинкова мнение по време на Общи събрания на ПРС,обосноваващо нарушение на чл.6 и чл.18 от ЕКПЧОС.На първо място досежно изискването за справедлив съдебен процес в настоящето производство- действително съставът на АС-Пловдив е оставил без уважение искането за събиране на гласни доказателствени средства,във връзка с оспорването на законосъобразността на издадената заповед,но това негово процесуално действие не накърнява чл.6 параграф 1 от ЕКПЧ. Касаторката Маслинкова е имала достъп до съд,упражнила го е ефективно,в рамките на съдебно производство пред първо-инстанционния съдебен състав при условията на състезателност и равнопоставеност нейните оплаквания са били разгледани,като частично оспорения административен акт е отменен за периода преди образуваното по отношение на нея дисциплинарно производство.АС-Пловдив е заседавал в законен съдебен състав,като произнасянията му досежно искенето за допускане на свидетели са съобразени с процесуалния закон- твърди се незаконосъобразност на заповед на орган,обоснована с висящо дисциплинарно производство.В случая свидетелски показания са недопустими по аргумент от чл.144 АПК вр. чл.164 ГПК.В други- евентуални бъдещи производства,които касаторката има право да инициира подобен вид гласни доказателствени средства биха били допустими и основателни.По отношение на довода,че е нарушен чл.18 от ЕКПЧОС,обусловен с критичните изказвания,които съдия Маслинкова е правила по време на Общи събрания на съда и твърдението,че тези изказвания стоят в основата на издадената от Председателя на ПРС Заповед ,с която по същество е лишена от допълнително трудово възнаграждание.Безспорно е ,че в съвременното демократично общество правото на свободно изразяване е една от гаранциите за постигане на по далечната цел- върховенство на правото. От приетите като доказателства по делото протоколи от Общи събрания на съдиите при ПРС е видно,че правото на съдия Маслинкова да се изразява свободно не е нарушено-напротив същата е заявявала и отстоявала своята позиция ,като от писмените доказателства не става ясно тя да е била прекъсвана или по някакъв начин злепоставяна пред колегите си.Мнението й по никакъв начин не се е отразило на нейната независима и безпристрастна дейност като магистрат,поради което и твърдението,че административния ръководител е имал тенденциозно поведение спрямо нея заради изразяваната от нея позиция в случая не може да бъде споделено.Както и в останалата част от обществото,така и в съдебната система на още по силно основание би следвало да важи принципа на върховенство на закона. Въпреки че тази концепция не е лесно да бъде формулирана, може да се каже, че тя служи за постигането на поне две важни цели, които биха могли да се обобщят като ясна информация и юридическа отговорност. Първата цел изисква държавата да установи ясно определена сфера на свобода, в която всяко лице да може да достигне до своя собствена представа за най-добрия начин, по който да живее живота си, и да следва тази представа. В границите на тази така очертана зона, гражданите трябва да разполагат с ясна информация за това кога и по какъв начин държавата може да се намеси в техния живот. Юридическата отговорност изисква всяко упражняване на правомощия от страна на държавните органи да произтича от съществуваща система от повелителни правни норми. Тези, които упражняват държавни правомощия, са отговорни не само пред собственото си чувство за обществен дълг, но и пред системата от норми, която едновременно поражда и ограничава техните правомощия. Накрая, ако възникне спор между един индивид и държавата, той трябва да бъде решен от независим и безпристрастен трибунал на базата на справедлив процес. Посоченото по -горе е напълно валидно с оглед на постоянния стремеж на съвременното демократично общество да усъвършенства и мултиплицира основните права на човека, да ги въплътява в международно-правни актове със задължителна сила и обвързаност за подписалите ги страни и едновременното желание на Държавата чрез своите органи, целейки да постигне поставените пред нея социални,икономически и политически задачи, да се стреми да ограничава тези основни права. Споделяйки изложените по горе доводи,настоящият състав трудно би могъл да обоснове доказаност на оплакванията на касаторката за тенденциозност на административния орган.Макар и да съществува разлика в тълкуването на понятието как и по какъв начин/ дали присъствайки на работното си място или чрез полагането на друг механизъм за осъществяване на дейността си като съдия/ ,изразена в позицията на Председателя на съда,именно с оглед на принципа за върховенство на закона следва до се приеме,че същият упражнява своите правомощия добросъвестно.На още по силно основание председателят на ПРС не е измежду органите,които могат да наложат дисциплинарно наказание като поисканото от него- освобождаване от длъжност,поради което и тенденциозност в действията му е трудно установима.От друга страна за всеки един магистрат би било въпрос на етика и на спазване на правилата за професионално поведение да бъде безукорен при осъществяваната от него функция,доколкото сам по себе си ,съдията е съдник на други спорещи страни и сам трябва да вдъхва у тях усещане за законност и етичност.С оглед на всичко това,настоящият състав на Шесто отделение на Върховния Административен съд приема,че в случая с издаването на заповедта за лишаване на съдия Маслинкова от допълнително трудово възнаграждание за първото полугодие на 2022г председателят на ПРС е упражнил едно свое действително правомощие,съобразявайки безспорния факт,че близо четири месеца преди да издаде заповедта си,същият е предложил на ВСС да образува дисциплинарно производство срещу нея.Ирелевантно в случая е обстоятелството,че СК на ВСС е отказал да образува такова,като спорът в тази му част все още е висящ пред ВАС. Ето защо и чл.18 ЕКПЧОС не е нарушен,като в случая аналогията с делото М. Тодорова срещу България е невъзможна,най малкото поради обстоятелството,че съдия Маслинкова понастоящем не е наказана по нито едно от двете дисциплинарни производства срещу нея.Тя е реализирала в пълнота на този етап пътя си на защита чрез всички възможни и ефективни за нея средства за защита. Последващите й правни действия са оставени единствено на нейна преценка. На следващо място съдът като има предвид Върховният административен съд,като съобрази поставените въпроси до СЕС,както и фактите по спора,и предвид задълженията си съгласно решение от 06.10.2021г по дело С- 561/19 на СЕС,намира,че искането за отправяне на преюдициално запитване следва да бъде оставено без уважение поради следните причини: Производството за преюдициално запитване, предвидено в член 267 ДФЕС, е ключов елемент в правораздавателната система в Европейски съюз, което с установяването между Съда и юрисдикциите на държавите членки на диалог между съдии има за цел да осигури еднообразното тълкуване на правото на Съюза, което дава възможност да се осигури неговата безпротиворечивост, пълното му действие и автономията му, както и, в последна сметка, присъщия на това право характер, установен по силата на Договорите (вж. становище 2/13 от 18 декември 2014 г., EU:C:2014:2454, т. 176 и цитираната съдебна практика).От постоянната съдебна практика следва, че въведеното с член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез който Съдът предоставя на националните юрисдикции насоки за тълкуването на правото на Съюза, които са им необходими за решаването на висящи пред тях спорове (вж. определения от 8 септември 2011 г., Abdallah, C144/11, непубликувано, EU:C:2011:565, т. 9 и цитираната съдебна практика, от 19 март 2015 г., Andre, C23/15, непубликувано, EU:C:2015:194, т. 4 и цитираната съдебна практика и решение от 6 октомври 2015 г., Capoda Import-Export, C354/14, EU:C:2015:658, т. 23). Очевидно е,че значимостта на тълкуването на чл.19 от ДФЕС,дадено в множество решения на СЕС относно понятието за съдийската независимост е от огромно значение за развитието на Правото на ЕС в държавите членки,но понастоящем поставените от касаторката Маслинкова въпроси за преюдициално запитване,разгледани в светлината на дадените от СЕС критерии в решение от 06.10.2021г по дело С- 561/19 на СЕС не биха могли да доведат до различно от установеното от СЕС тълкуване на разпоредбата на чл.19 ДФЕС в решение С-64/16,С-192/18,С-791/19,С-824/18.Ето защо и искането следва да се остави без уважение. По отношение на касационната жалба на Председателя на ПРС-Неоснователни са доводите в същата досежно използваната от първоинстанционния съд правна разпоредба на чл.7 ал.3 от ПОИСДТВ.От текста на съдебният акт ясно се установява,че съставът на АС Пловдив е коментирал нормата на чл.5 ал.3 от ПОИСДТВ,която регламентира случая какво се случва с допълнителните трудови възнаграждения в случаите,когато е налице влязъл в сила акт досежно образуваното дисципилнарно производство и оттам е извел правилното граматическо и логическо тълкуване на текстта на чл.5 ал.2 т.7 от ПОИСДТВ на използвания от ВСС термин висящо.В случая правилни са изводите на АС-Пловдив,че висящо дисциплинарно производство е налице,считано от датата на обрзуването му от съответната колегия на ВСС- в случая с решение по протокол 13/29.03.2022г на СК на ВСС,т.е до тази дата спрямо магистрата няма висящо дисциплинарно производство и същият има право да получи допълнително трудово възнаграждение. В обобщение на всичко изложено до тук, настоящият състав възприема изцяло изводите на първоинстанционния съд, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма чл. 59, ал.2, т. 4 от АПК, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и неговата цел. Първоинстанционният съд е постановил валидно, допустимо и правилно съдебно решение, което при липса на касационни основания за неговата отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК разноски се дължат на двете страни, своевременно поискани и доказани. От друга страна с оглед на обстоятелството,че със съдебното решение се отхвърлят и двете касационни жалби,като се оставя в сила първоинстанционното съдебно решение,то и настоящият съдебен състав намира,че следва да приложи нормата на чл.78 ал.1 ГПК вр. чл.144 АПК и да компенсира извършените от касаторите разноски,като с оглед изхода на спора на същите не следва да се присъждат такива. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение