Решение № 621 от 22.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1927/2009 г.

Решение № 621 от 22.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1927/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева Производството е по чл. 290 ГПК. Делото е образувано по повод подадената касационна жалба от П. Ц. К. срещу решение от 07.08.2009 г. по гр. д. № 2394/2008 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която са отхвърлени предявените искове за присъждане на обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди от незаконното обвинение за извършено престъпление с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., е допуснал касационно обжалване произнесъл в решението си по процесуалния въпрос относно задължението му да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване на своите изводи за основателността на исковете с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОбВ, в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно и моли да бъдат уважени изцяло предявените от него искове. Представителят на ВКП поддържа, че решението е правилно и моли да бъде оставено в сила. С обжалваното решение въззивният съд, като е оставил в сила решение от 10.06.2008 г. по гр. д. № 528/2006 г. на Софийски ГС, е осъдил П. на РБ да заплати на П. Ц. сумата 2 000 лева неимуществени вреди от незаконно обвинение и е отхвърлил иска му до пълния предявен размер от 20 000 лева, както и иска му за присъждане на обезщетение в размер на 7020 лева, обезщетение за имуществени вреди от незаконното обвинение. Съдът е приел за установено, че с присъда от 26.06.2003 г. по НОХД 5286/2001 г. Софийски РС е признал П. Ц. за невиновен да е извършил престъпления по чл. 282, ал. 3 НК като Д. на клон "Н." на "П. ч. б." АД, като присъдата е влязла в сила на 19.05.2005 г. Обвинението е било повдигнато с Постановление от 23.09.1997 г. по пр. № 9507/1996 г. на Софийска ГП, като мярката за неотклонение е било "парична гаранция". Съдът е изложил съображения, за това че от значение при определяне на дължимото се обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в случая е не фактът, че наказателното производство продължило 8 години, а обстоятелството, че не е бил лишен от свобода и е можел свободно да се придвижва и не е доказал настъпване на тежко заболяване в резултат на незаконното обвинение, нито силен психически стрес, както е поддържал в исковата си молба. Изложени са съображения за това, че доколкото данни за повдигнатото обвинение са били изнесени и в пресата, то не налице причинна връзка на действията на прокуратурата, с действията по уронване доброто име на жалбоподателя в печатни произведения. Съдът е отхвърлил иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от незаконното обвинение, тъй като е приел, че ищецът не е доказал да търпи такива поради направени разходи по воденето на наказателното производство, след като не е поискал тяхното присъждане в същото. С оглед на изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о. намира, че въззивният съд действително се е произнесъл в решението си по процесуалния въпрос относно задължението му да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване на своите изводи за основателността на исковете с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОбВ, в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз т. 11 на Постановление 4/1968 г. на Пленума на ВС, посочващо, че при определяне размера на вредите, съдът следва да вземе под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. В постановлението е прието, че в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства както и значението им за размера на вредите. Постановяване на решението в обжалваната му част при преценка само на част от доказателствата, е довело до разрешаването на този процесуален въпрос в противоречие с практиката на ВКС. В този смисъл е и застъпеното разбиране в задължителната практика на ВКС - решение от 09.06.2001 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ВКС. При установените факти по делото въззивният съд правилно е приел, че П. на РБ носи отговорност за причинените на ищеца- жалбоподател неимуществени вреди от незаконни действия на правозащитни органи, която възниква от момента на влизане в сила на съдебния акт за признаване на жалбоподателя за невинен - чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, т. е. от влизане в сила на акта, с който се признават за незаконни действията на държавния орган. От този момент държавните органи изпадат в забава и дължат лихва върху размера на присъденото обезщетение. В случая правилно въззивният е приел, че са налице основанията за отговорност на прокуратурата по чл. 2, т. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Всички нейни действия биха били законни, ако производството е завършило с влязла в законна сила присъда. В противен случай, какъвто е настоящият, действията са незаконни, защото чрез тях са били ограничени правото на спокоен начин на живот на П. Ц., което довело до отрицателни за здравето му последици, оставане без работа и загуба контакта с приятели и близки. Неправилно обаче, за да отхвърли предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за разликата над 2 000 лева до пълния му предявен размер, въззивният съд е приел, че на жалбоподателят следва да му бъде присъдено по справедливост обезщетение в този размер, тъй като не е претърпял трайни здравословни увреждания. Органът отговаря за обезщетяване на всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди - болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В случая съдът не е отчел продължителността на незаконното наказателно преследване - около осем години и преживения стрес с оглед изнесените данни за обвинението и в пресата, при което обезщетение в размер на 10 000 лева отговаря в по пълна степен на критерия за справедливост. Ето защо настоящия състав намира, че обжалваното решение с оглед разпоредбата на чл. 293, ал. 1 ГПК като неправилно следва да се отмени в частта му, с която е отхвърлен предявения иск за заплащане обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за разликата над 2000 лева до 10 000 лева. На основание чл. 293, ал. 2 ГПК Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о. следва да постанови решение по същество като уважи предявения иск до посочения размер. Решението на въззивния съд следва да се остави в сила в частта му, с която искът е отхвърлен за разликата над 10 000 лева до 20 000 лева като постановено при точно спазване на материалния закон. Неправилно въззивният съд е приел в решението си, че обезщетение за имуществени вреди, представляващи заплатени от жалбоподателя разноски по воденото срещу него наказателното производство, не му се дължат. Обезщетение за всички вреди, включително и имуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, а такава несъмнено е налице в конкретния случай. Ето защо следва да се отмени обжалваното решение и в частта му, с която е отхвърлен предявения иск за сумата до 6520 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от незаконното обвинение. Настоящата инстанция следва да постанови решение по същество и тъй като доказаните разходи за ползувана адвокатска помощ във връзка с незаконното обвинение на жалбоподателя са в размер на 6520 лева, то до този размер следва да бъде присъдено обезщетение. Дължи се и заплащане на направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 30 лева с оглед разпоредбата на чл. 81 ГПК. Предвид изложените съображения, съдът