Решение № 9823 от 08.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6315/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на "Мултигор" ООД срещу решение № 1004/05.05.2026 г. по адм. дело № 131/2026 г. по описа на Административен съд - Кюстендил, с което е отхвърлена жалбата срещу РА № Р-22001023002789-091-001/22.11.2023г., в частта, в която е потвърден с решение №136/31.01.2024г. на зам.директора на Д“ОДОП“ при ЦУ на НАП – София. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. По подробни съображения, изложени в касационната жалба, се иска отмяна на съдебния акт и отмяна на процесния РА. Претендира присъждане на сторените по делото разноски за двете инстанции. Ответникът – Директор на Дирекция „ОДОП" – София при ЦУ на НАП оспорва касационната жалба като неоснователна и иска оставяне на решението в сила. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава подробно заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия тричленен състав на осмо отделение, намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, на основанията посочени в нея, както и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, същата е основателна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Административният съд е стигнал до извод, че РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с разпоредбите на материалния закон. С тези мотиви е отхвърлена жалбата срещу РА. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на административния съд като валидно и допустимо, като постановено в правораздавателната дейност на съда, от законен състав и при правилна преценка за допустимостта на съдебния контрол. Решението е неправилно, като е постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано — пороци, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. От разпитаните в последното с.з. свидетели, разпитани и при предходното разглеждане на делото, се установява, че двете фирми, за които са работели през процесния период като лесовъди - „Дървесина комерс“ ЕООД и „Дървесина инвест 22“ ЕООД са добивали дървесина в районите, от които тя е експедирана от временни горски складове за крайния получател „Монди Стамболийски“АД. Добитата дървесина е рязана в горски местности и транспортирана до временни горски складове - поляни в гората, удобни за складиране и извоз на дървесината с транспортен достъп на тирове. Свидетелите заявяват, че те са били посредниците между „Дървесина комерс“ ЕООД и „Дървесина инвест 22“ ЕООД от една страна, и „Мултигор“ООД от друга, като са били ангажирани и са работели през процесния период за „Дървесина комерс“ ЕООД и „Дървесина инвест 22“ ЕООД като лицензирани лесовъди. В това си качество освен, че са организирали добива на дървесина, те са и експедирали същата от временните горски складове към купувачите. Това са и лицата, които са издавали превозните билети за продадената дървесина. Същественото е, че тези свидетели са категорични, че дървесината е оферирана на „Мултигор“ООД за продажба именно от името на двете дружества „Дървесина комерс“ ЕООД и „Дървесина инвест 22“ ЕООД и е показана като налична на временните горски складове преди купуването и от дружеството — жалбоподател при огледа й от управителите на жалбоподателя „Мултигор“ООД. Именно тази дървесина е експедирана от тези двама свидетели чрез натоварване на изпратените от дружеството-жалбоподател превозни средства, за които в ревизионното производство е установено, че са пътували именно по маршрута от временните горски складове до крайния купувач „Монди Стамболийски“АД и там реално е разтоварена, премерена и това е удостоверено с писмени доказателства. Целият този процес на реалното движение на стоката е потвърден и от вещите лица по техническата и счетоводната експертизи. Разпитани са и шофьорите и управителите на превозните дружества, които са категорични, че по поръчка на жалбоподателя са натоварили дървесината именно на процесните горски складове и са я транспортирали до крайния купувач. Необоснован е изводът на съда, че тази стока не е предадена на жалбоподателя, натоварена на временния горски склад и превозена и доставена на крайния клиент „Монди Стамболийски“АД при условията на дистанционна продажба - без да минава през склад на жалбоподателя. Изпълнена е задължителна материална предпоставка съгласно Директива 2006/112/ЕО за действително извършената доставка или услуга. При горното - оферирана за продан дървесина, налична на място, показана на купувача и готова за експедиране, реално натоварена и експедирана и дори доставена при получателя, за жалбоподателя не е било налице никакво съмнение, че продавачите, предлагащи за продан дървесината я притежават реално и могат да я доставят. Съдът се е ограничил до проверка документалната обоснованост на предходните доставчици, като не се е съобразил, че при търговската продажба не е необходимо непременно продавачът да е собственик на продаваната стока, още по-малкото когато тя е родово определена, каквато е дървесината. Достатъчно е предаването на стоката и възможността купувачът да се разпорежда с нея, каквото условие е категорично изпълнено. При тези данни изводите на първоинстанционния съд за липсата на предпоставки за ползване на данъчен кредит и за нереалност на сделките са неправилни и не кореспондират със събраните по делото доказателства. Недопустима е практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае право на приспадане, поради това, че данъчнозадълженото лице не се е уверило, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на данъка върху добавената стойност, или поради това че въпросното данъчнозадължено лице не притежава други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са изпълнени предвидените в Директива 2006/112/ЕО процесуалноправни и материалноправни условия за упражняването на правото на приспадане и данъчнозадълженото лице да не разполага с данни за евентуални нарушения или измама от страна на въпросния издател. Относими към горните изводи са дадените задължителни тълкувания на приложимата за облагането по ДДС Директива 2006/112/ЕО, направено от СЕС по съединени дела № С-80/11 и С-142/11, според което не е се допуска национална практика за отказ от право на приспадане поради това, че данъчно задълженото лице не се е уверило, че издателят на фактурите е бил в състояние да извърши доставката, когато не са налице данни и твърдения за данъчна измама. Също така според актуалното решение на СЕС по дело С-18/13 е дадено задължително тълкуване на Директива 2006/112/ЕО на Съвета, според което не се допуска извършване на приспадане на ДДС, когато няма данни доставчиците да разполагат с материална, техническа и кадрова обезпеченост или има нередовна счетоводна отчетност при тях, но само при наличие на две кумулативни условия - тези обстоятелства да сочат за наличие на измама и въз основа на обективни данни, представени от органите по приходите, да се установява, че данъчно – задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от тази измама. В настоящия случай, няма установеност от страна на приходните органи, че данъчнозадълженото лице е имало знание за измамни действия от неговите доставчици. Необосновано първоинстанционния съд е приел, че по делото не са налице доказателства за извършване на процесните доставки. От изложеното следва да се приеме, че са налице посочените от касатора касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което решението като неправилно следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановена отмяна на РА. Решението следва да бъде отменено и в частта на разноските. Своевременна и основателна е претенцията за присъждане на разноските, сторени от касационния жалбоподател в рамките на първоинстанционното и касационното производство. Същите се установиха в общ размер на 6 699, 99 евро и следва да бъдат заплатени от НАП, съобразно правилото на § 1 т. 6 от ДР на АПК. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, осмо отделение,