Решение № 9622 от 3.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5535/2012 г.

Решение № 9622 от 3.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5535/2012 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от адв. Ивайло Иванов, пълномощник на Христо Георгиев Христов, от гр. Смолян, против решение № 439 от 22.02.2012 г. по адм. д. № 1170/2011 г. по описа на Административен съд - Пловдив. С оспорваното решение Административен съд - Пловдив е отхвърлил като неоснователна жалбата на Христо Георгиев Христов против Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № 463 от 20.09.2010 г., издаден от Александър Ставрев Врачев на длъжност главен инспектор в отдел "Събиране, контрол и ревизии" на дирекция "МД и ТБО и ревизионен контрол" при Община - Пловдив, потвърден с решение № 17/8.12.2010 г. на и. д. директор на дирекция "МД и ТБО и ревизионен контрол" при Община - Пловдив в частта на установени задължения за данък върху недвижимите имоти за 2005 г., 2006 г., 2007 г., 2008 г. и 2009 г. Недоволен от решението, пълномощникът на Христо Георгиев Христов го обжалва. Счита същото за неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. първо и трето АПК. Моли атакуваното съдебно решение да бъде отменено в обжалвана му част. Ответната страна - директорът на дирекция "МД и ТБО и ревизионен контрол" при Община - Пловдив, не се представлява и не е взел становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава подробно заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, за да се произнесе, съобрази следното: Касационната жалба от пълномощника на Христо Георгиев Христов е подадена в срок, от надлежна страна, имаща право и интерес от обжалване, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане от Върховния административен съд. Разгледана по същество е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 (редакция ДВ, бр. 117 от 1997 г. от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради, дворни места, парцели и застроените земеделски и горски земи за действително застроената площ и прилежащия й терен. На 23.03.1998 г. с постановление за възлагане на съдия-изпълнител при Пловдивския районен съд касаторът - Христо Христов е придобил недвижими имоти - дворно място, триетажна сграда, гараж и стопанска сграда (склад - навес), находящи се в гр. Пловдив, ул. "Антим I" № 27. Същите попадат в хипотезата на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, поради което на основание чл. 14, ал. 1 ЗМДТ собственикът - Христо Христов е подал данъчна декларация № 09-48-1397 от 28.12.1999 г. за облагане с годишен данък върху недвижимите имоти. В подадената декларацията до общината по местонахождение на имота, както и първоинстанционният съд правилно е установил, данъчно задълженото лице - Христо Христов е посочил изрично, че сградата не е паметник на културата. Съответно, за обявяването на сградата за паметник на културата, считано от 25.11.1999 г. към декларацията не са приложени никакви документи, респ. това обстоятелство не е декларирано от касатора и с последваща декларация по реда на чл. 14, ал. 2 (изм., сега ал. 3) ЗМДТ. Едва при издаването на Акт № 463 от 20.09.2010 г. за установяване на задължения по декларация касатора е оспорил данъчното задължение, т. к. сградата била обявена за паметник на културата (културна ценност от местно значение) и се освобождава от данък. При това положение и след направения подробен анализ на приложимите материалноправни разпоредби първоинстанционният съд е направил правилен извод, че разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 11а (изм.) ЗМДТ за освобождаване от данък е неприложима за процесните данъчни периоди. Това е така, защото от една страна съгласно разпоредбата на чл. 27 ЗМДТ лицата предявяват правото си на освобождаване от данък чрез данъчна декларация, която подават в срока по чл. 14, ал. 1 ЗМДТ, което в случая не е сторено. От друга страна освобождаването от данък по чл. 24, ал. 1, т. 11а (изм.) ЗМДТ е поставено под условие. Именно условието сградата - културна ценност (паметник на културата) да не се използва със стопанска цел сочи, че възползването от тази законова привилегия ще е възможно, когато данъчно задълженото лице е претендирало освобождаване от данък, в какъвто смисъл са и мотивите на оспореното съдебно решение. Освен това и от граматическото тълкуване на чл. 24, ал. 1 ЗМДТ - "Освобождават се от данък ..." се стига до извода, че освобождаването от данък сгради следва да е по инициатива на данъчно задълженото лице. Ако нормата не изискваше активната намеса на данъчно задълженото лице за освобождаване от данък, то тя би имала друго съдържание, например: "Освободени от данък са...". В такъв случай ще е ирелевантно подаването на данъчна декларация и данък няма да се дължи. За пълнота следва да се посочи, че с АУЗД е определен годишен данък върху всички посочени в декларацията недвижими имоти, а възможността за освобождаване от данък върху недвижимия имот е възможно само при предявяване на претенцията по отношение на сградата - културна ценност, ако не се използва със стопанска цел. Съответно, след като касаторът не е уведомил писмено общината по местонахождение на имота за относимите обстоятелства за освобождаване от данък не може да черпи права от бездействието си и дължи данък сгради, независимо от това че сградата е културна ценност. Първоинстанционният съд е обсъдил доводите на жалбоподателя, приложимите правни норми и събраните писмени доказателства по делото, като въз основа на тях е направил обоснован краен извод, който се споделя от настоящия състав на Върховния административен съд, че Христо Христов - собственик на недвижимите имоти, дължи определените му данъчни задължения по основание и размер за 2005 г., 2006 г., 2007 г., 2008 г. и 2009 г., съгласно Акт № 463 от 20.09.2010 г. за установяване на задължения по декларация в неотменената му част. На плоскостта на изложеното, Административен съд - Пловдив е приложил правилно материалния закон, изводите му са обосновани и се подкрепят от ангажирания доказателствен материал. Не са налице релевираните в касационната жалба основания по чл. 209, т. 3, предл. първо и трето АПК, поради което решението, като валидно, допустимо и правилно, следва да се остави в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1-во АПК и чл. 223, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение