Решение № 9776 от 4.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 15145/2011 г.

Решение № 9776 от 4.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 15145/2011 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Началника на Митница Столична, гр. София, чрез процесуален пълномощник, против Решение № 4330 от 07.10.2011 г. на Административен съд - София град, 19-ти състав, постановено по адм. д. № 4460/2010 г. по описа на съда, с което е отменено Решение № К- 47-0293/30.04.2008 г. на Началника на Митница София, в частта, с която върху установеното държавно вземане за ДДС в размер на 4 251 лв. за "Аурубис България" АД, гр. Пирдоп е определена законна лихва за забава, считано от датата на възникване на задължението до окончателното изплащане на посочената сума. Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, необосновано и в нарушение на материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържа, че при оформяне на режим внос, датата на възникване на митническото задължение е идентична с датата на приемане на митническата декларация. От този момент съответната главница става изискуема, а длъжникът изпада в забава и дължи законна лихва и без покана. Сочи, че длъжникът само е уведомен за последващо взетото под отчет държавно вземане, но не и относно неговото възникване и въпреки, че това задължение е установено в един по- късен момент, то този факт не променя момента на неговото възникване - датата на вноса, от която се дължи следващата се лихва за забава. Навежда довода, че цитираното Решение на Съда на ЕС от 31.03.2011 г. по дело С-546/2009 г. е неприложимо към релевантния правен спор, тъй като разглежданата фактическа обстановка не е идентична. В тази връзка излага подробни доводи в жалбата и претендира отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяване на друго, с което да се отхвърли първоначално предявената жалба, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - "Аурубис България" АД, гр. Пирдоп, чрез процесуален представител, с писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна, като излага подробни доводи за това. По същество моли съда да остави в сила атакуваното съдебно решение, ведно с присъждане на осъществените по делото разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и въведените с нея отменителни касационни основания съобразно чл. 218, ал. 1 и чл. 220 АПК, както и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение на изискването на чл. 218, ал. 2 от АПК, за да се произнесе, съобрази следното: Касационната жалба, инициирала настоящото производство, е депозирана от активно процесуално легитимирано лице, при наличието на правен интерес, срещу подлежащ на оспорване съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, с оглед на което същата е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - София град е Решение № К- 47-0293/30.04.2008 г. на Началника на Митница София, в частта, с която върху установеното държавно вземане за ДДС в размер на 4 251 лв. за "Аурубис България" АД, гр. Пирдоп е определена законна лихва за забава, считано от датата на възникване на задължението до окончателното изплащане на посочената сума. За да отмени същото, първоинстанционният съд е приел за установено следното: С ЕАД № 07BG005003H000036/29.01.2007 г. дружеството - касационен жалбоподател е оформило под режим "освобождаване за крайно потребление" стоки - меден концентрат от Чили. При извършена митническа проверка от служители на дирекция "Последващ контрол" в ЦМУ е съставен Протокол за заключително обсъждане на осн. чл. 84к от ЗМ, като констатациите по него са изрично оспорени от търговското дружество. След обсъждане на възраженията са съставени доклади и докладна записка, съобразно които проверяваното лице е оформило митнически режим "внос", съответно " допускане на свободно обръщение с едновременно освобождаване за крайно потребление" на база провизорни фактури, като декларираната митническа стойност е занижена. С уведомление за доброволно плащане на публични държавни вземания е определена нова МС на стоките на основание чл. 35, ал. 1 от ЗМ и дължима лихва по чл. 211а от ЗМ, а след връчването му е издадено оспореното Решение № К- 47-0293/30.04.2008 г. на Началника на Митница София, с което по посочения ЕАД е определено допълнително митническо задължение за ДДС в размер на 4 251 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на възникване на задължението до окончателното изплащане на посочената сума. Горната фактическа установеност не е била спорна между страните. Спорът се е концентрирал върху размера на дължимата законна лихва, в зависимост от началния момент на забавата. За да отмени оспореното решение в обжалваната му част, административният съд е приел, че при допълнително определени митнически задължения, лихва за забава се дължи след уведомяването на длъжника за задължението и изтичането на посочения срок за доброволно изпълнение. Този краен правен извод на административният съд е изведен след всеобхватно изследване на всички относими и необходими доказателства, въз основа на които са установени релевантните за спора факти и обстоятелства. В хода на проведеното първоинстанционно производство и при постановяване на обжалваното решение не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а направените правни изводи логически съответстват на установените фактически положения. Обжалваният съдебен акт не страда от касационния порок необоснованост и с него правилно е приложен материалният закон. Съобразно чл. 16, ал. 1 от ЗДДС, внос на стоки по смисъла на този закон е въвеждането на необщностни стоки на територията на страната. По аргумент от чл. 54, ал. 1 от същия закон, данъчното събитие при внос на стоки възниква и данъкът става изискуем на датата, на която възниква задължението за заплащане на вносни митни сборове на територията на страната или би следвало да възникне, включително когато задължение не съществува или размерът му е нула. Нормата на чл. 59, ал. 2 от ЗДДС разпорежда, че когато съгласно митническото законодателство възникне задължение за заплащане на лихви върху митните сборове по митническо задължение, възниква и задължение за заплащане на лихви върху несъбрания данък. Съгласно чл. 201, § 1, б. "а" и § 2 от Регламент № 2913/1992 г. на Съвета относно създаване на Митнически кодекс на Общността /МКО/, вносно митническо задължение възниква при допускане за свободно обръщение на стока, подлежаща на облагане с вносни сборове, като митническото задължение се поражда от момента на приемане на митническата декларация. Разпоредбата на чл. 217, § 1 от Регламента постановява, че размерът на вносните сборове, който произтича от дадено митническо задължение, трябва да бъде изчислен незабавно в момента, в който са събрани необходимите данни. Същият следва да бъде вписан в счетоводните документи или на друг носител на счетоводна информация, което представлява вземане под отчет. Длъжникът, на основание чл. 221, § 1, следва да бъде уведомен за размера на сборовете по подходящ начин, веднага след като този размер бъде взет под отчет. Съобразно чл. 222, § 1, б. "а" от същия непосредствено приложим общностен нормативен акт, размерът на сборовете, за които е извършено уведомяването по чл. 221, трябва да бъде заплатен от длъжника в срока, който му е определен с поканата. Разпоредбата на чл. 232, § 1, б. "б" от МКО постановява, че когато размерът на сборовете не е платен в определения срок се събира лихва за забава, начислена върху размера на сборовете, като нейният размер не може да бъде по-висок от лихвата за кредит. В случая, оспореният митнически акт е мотивиран от правна страна с разпоредбите на чл. 201, 214 и чл. 218, § 2 и чл. 221 от МКО. Съдът на Европейския съюз с Решение от 31.03.2011 г. по дело С-546/2009 г., образувано по преюдициално запитване на тричленен състав на Върховния административен съд на Република България по адм. д. № 6077/2009 г. на ВАС, с аналогичен на процесния казус предмет, е дал задължително тълкуване на разпоредбите на чл. 201, § 1, буква а) и § 2 във връзка с чл. 214, чл. 222, § 1, буква а) и чл. 232, § 1, буква б) от Регламент (ЕИО) № 2913/92 на Съвета от 12 октомври 1992 г. относно създаване на Митнически кодекс на Общността. Съгласно т. 27 от мотивите на това Решение, самият текст на разпоредбата на чл. 232, § 1 "б" МКО предвижда начисляване на лихви след изтичане на срока за плащане, който видно от систематичното място на разпоредбата е този, даден с поканата за плащане по чл. 221, § 1 от МКО. В т. 32 и 33 от мотивите на решението изрично е посочено, че "съгласно чл. 232, § 1, буква б) от Митническия кодекс, лихвата за забава може да се начислява само за периода след изтичането на срока за плащане на митническото задължение, тъй като с посочената разпоредба не се цели нито да се предотвратят претърпените от митническите органи финансови загуби, нито да се компенсират ползите за стопанските субекти от дължащите се на техни действия закъснения при вземането под отчет на митническото задължение по смисъла на посочения кодекс, както и при определянето на неговия размер или на задълженото лице. " Когато митническото задължение възниква на основание членове 202-205, 210, 211 и 220 от Митническия кодекс, за всички случаи, характеризиращи се с извършването на определено нарушение на митническата уредба на Съюза от страна на съответния стопански субект, както Митническият кодекс, така и Регламентът за прилагане предвиждат специални мерки, като например увеличение на митото със сума, съответстваща на размера на лихвата за забава, която би била дължима за периода от датата на възникването на митническото задължение до датата на вземането му под отчет или за периода от датата, на която е станало изискуемо първоначално взетото под отчет задължение, до датата на последващото вземане под отчет на това задължение (в този смисъл Решение от 16 октомври 2003 г. по дело Hannl-Hofstetter, C-91/02, Recueil, стр. I-12077, точки 19 и 23). Съобразно мотивите на СЕС по втория преюдициален въпрос, разпоредбата на чл. 214, § 3 МКО е приложима само за стоки, въведени под режим на активно усъвършенстване или митнически режим на временен внос, какъвто процесният случай не е. Стоките са поставени под режим "допускане за свободно обръщение", който не е митнически икономически режим с отложено плащане. Поради това, настоящият състав намира за неоснователен доводът на касатора за неотносимост на коментираното решение на СЕС към процесния случай поради разлика във фактическата обстановка, изразяваща се в попълването на митническата декларация не на основата на предварителна, а на окончателна цена. Релевантна е идентичността на спорния правен въпрос и сходството на относимите факти и обстоятелства, а тълкуването на приложимите общностни правни норми от СЕС дава конкретни измерения на тяхното съдържание. То гарантира единство в прилагането на правото на ЕС и обвързва националния съдия в държавите - членки. В коментираното решение, СЕС, давайки отговор на третия преюдициален въпрос, категорично подчертава, че общите принципи на правото на Съюза, и по-специално принципът за законоустановеност на нарушенията и наказанията, не допускат националните власти да прилагат санкция за митническо нарушение, която не е изрично предвидена от националното законодателство. Настоящият касационен състав не споделя главните доводи на касатора, че такава разпоредба в Закона за митниците съществува и това е тази на чл. 211, ал. 1, т. 2 вр. чл. 199, ал. 1, т. 1 от закона. Съгласно визираната норма, в хипотезите, при които размерът на митните сборове не е заплатен в определения срок, митническите органи събират законната лихва върху размера на митните сборове. Същата изцяло възпроизвежда разпоредбата на чл. 232, § 1, б. "б" МКО, спрямо която, ведно с останалите разпоредби на Кодекса и на Регламента за прилагане, изрично СЕС приема, че не се съдържат обсъжданите санкции. Той цитира предходно свое Решение от 16 октомври 2003 г. по дело Hannl-Hofstetter, C-91/02, Recueil, стр. I-12077, в т. 23 от което е посочено, че "митническият кодекс и регламентът за прилагане трябва да се тълкуват в смисъл, че те не противоречат на правна уредба, която предвижда едно увеличение на митническото задължение в случай на възникване на митническо задължение по смисъла на членове 202 до 205 или 210 или 211 от митническия кодекс на общността или в случай на събиране a posteriori по смисъла на чл. 220 от същия кодекс, чиято обща сума съответства на лихвите за забава, които биха били дължими за въпросния период между възникването на митническото задължение и неговото вземане под отчет или също, в случай на събиране впоследствие по смисъла на чл. 220 от МКО, между датата на изискуемост на митническото задължение, взето под отчет първоначално и последващото му вземане под отчет, при условие, че лихвеният процент бъде определен при аналогични условия на тези, които преобладават в националното право за нарушения от същото естество и същата тежест и които придават на санкцията характер на ефективност, пропорционалност и възпиращ ефект. " Посоченият извод ясно разкрива своето съдържание при съпоставката му с обсъжданата по дело С-91/2002 разпоредба на австрийското национално право. Същата предвижда, че с изключение на посочените в § 2 случаи, в хипотезите, при които е възникнало митническо задължение по силата на членове от 202 до 205 и от 210 до 211 от Митническия кодекс, или в случай на събиране на митническо задължение на основание на чл. 220 от Митническия кодекс, следва да бъде заплатено едно увеличение на митническото задължение, чиято обща сума съответства на лихвите за забава, които биха били дължими за въпросния период между възникването на митническото задължение и неговото вземане под отчет, а също, в случай на събиране a posteriori /впоследствие/ на основание на чл. 220 от митническия кодекс, което съответства на лихвите за забава, които биха били дължими за въпросния период между дата на изискуемост на митническото задължение, взето под отчет първоначално и последващото му вземане под отчет. Съществува задължение за плащане на административни такси на основание на чл. 105." При липса на подобна национална уредба обаче, подобно санкционно увеличение на публичните задължения е незаконосъобразно. При осъщественото последващо вземане под отчет, длъжникът следва да бъде изрично уведомен за допълнително определените задължения и да му се предостави срок за доброволно плащане. Едва след неговото изтичане и липсата на изпълнение, той изпада в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва върху дължимата главница. В случая, след получаване на решението и в рамките на срока за неговото обжалване, вносителят е заплатил дължимото ДДС, поради което не се е осъществил фактическият състав, обуславящ възникването на акцесорното задължение за заплащане на законна лихва. Вносителят не дължи компенсаторна лихва върху допълнително установеното задължение за периода от датата на депозиране на първоначалната митническа декларация до датата на последващото вземане под отчет, като освен гореизложените съображения, аргумент в подкрепа на този извод е и нормата на чл. 54 от ЗДДС. Тя обвързва момента на данъчното събитие при внос с датата, на която възниква задължението за заплащане на вносни митни сборове, а не с датата на възникване на митническо задължение, респективно - на подаване на митническа декларация, поради което настоящият касационен състав намира за неоснователен наведеният в тази връзка довод на касатора. Без връчено уведомление и покана за плащане длъжникът не изпада в забава и не дължи обезщетение за забавено изпълнение по отношение на допълнително определеното задължение за ДДС. Този извод не се променя от изтичането на срока за заплащане по предсрочно изпратеното уведомление за доброволно плащане на публични държавни вземания от 08.02.2008 г. То предхожда издаването на оспореното решение и не е индивидуален административен акт, с който да се определят допълнителни задължения, които да подлежат на доброволно изпълнение. Гореизложеното мотивира касационният състав да приеме, че като е достигнал до идентичен краен правен извод, първоинстанционният съд правилно е приложил материалният закон. Не са налице релевираните с жалбата касационни основания, поради което обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и направеното искане, на основание чл. 228 от АПК във вр. с чл. 143, ал. 1 от АПК в полза на ответника по касация следва да се присъдят осъществените в настоящото производство разноски, възлизащи на сумата от 136.91 лв. Така мотивиран и на осн. чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение