Решение № 4425 от 22.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1911/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационни жалби на В. Н. К. и кмета на община Варна против решение № 13869 от 10.12.2025 г., постановено по адм. д. № 966/2025 г. по описа на Административен съд гр. Варна. Касаторите навеждат доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и молят за отмяната му, като В. Н. К. претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът - В. П. П., чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационните жалби за процесуално допустими, като подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежни страни, а разгледани по същество за основателни, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. Варна отменя заповед № 0749/11.03.2025 г. на кмета на община Варна, с която на основание чл. 190,ал. 1, вр. ал. 6 ЗУТ, е разрешено прокарване на временен път с ширина 3,50 м. до УПИ ХХVI-120, кв. 11 по ПУП – ПРЗ на м. „Вилите“, собственост на В. Н. К., като път ПИ с [идентификатор] продължи на юг, завива на изток и преминава през ПИ с [идентификатор], собственост на В. П. П. покрай северната му граница със засегната площ 85 кв. м. съгласно обозначението в скицата, неразделна част от заповедта. За да постанови този резултат съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и в предписаната от закона форма. Констатира, че административното производство започва със заявление от В. К., с което се иска прокарване на временен път до УПИ, което има лице по проектирана нова улица, като е приложена и молба, с която се иска да се учреди право на преминаване през съседния на неговия имот [ПИ]. Прави извод, че правото на прокарване на временен път и правото на преминаване през чужди имоти са два различни институти, за които в закона са регламентирани различни производства. Приема, че волята на заявителя не е изяснена от административния орган, поради което прави извод за незаконосъобразност на обжалвания административен акт. Излага съображения, че в случая, не е налице една от предпоставките на чл. 190, ал. 1 ЗУТ, а именно влязъл в сила ПУП-ПРЗ, който урежда уличната регулация на имотите, като частния път и улицата не са идентични понятия, тъй като частните пътища не са предвидени за масов достъп. Прави извод, че осигуряването на достъп до ПИ с [идентификатор] през ПИ с [идентификатор] въз основа на заповед № Г-85/16.08.2011 г. на кмета на община Варна, с която е предвидено обособяване не на улица, а на частен път, без да са изследвани други възможности за осигуряване на такъв достъп, противоречи и на материалния закон, чиято цел е да се осигури достъп до имотите, за които вече е предвидено да имат лице към улица по влязъл в сила ПУП, за периода до реализиране на мероприятията по изграждане на комуникационно-транспортната мрежа в прилежащата територия. Констатира, че към момента на откриване на производството по чл. 190 ЗУТ пред ответника е налице процедура по разработване на ПУП-ПРЗ за местност „Вилите“, където са разположени процесните имоти, но същите не са включени в обхвата на разработката. Приема, че подаденото заявление от В. П., с искане притежавания от същия имот и имотът на В. К. да бъдат включени в обхвата на разработката на ПУП-ПРЗ за местност „Вилите“ дава по-големи гаранции за правилното разрешаване на проблема с осигуряването на достъп до имота на К.. По тези съображения съдът прави извод за материална незаконосъобразност на оспорената заповед. Обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон. Незаконосъобразен е изводът на съда, че административният орган не изяснява какво е искането на В. К., поставило началото на административното производство. Видно от приложеното заявление е, че същото е за прокарване на временен път. Действително в молба от В. К. от 17.12.2024 г. се споменава право на преминаване, но от подробното изложение в тази молба става ясно, че искането е за прокарване на временен път, поради което волята на заявителя е ясна. Незаконосъобразен е и изводът, че обжалвания административен акт е постановен в нарушение на материалния закон. От събраните по делото доказателства в т.ч. и от заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, неоспорена от страните, по несъмнен начин е установено, че със заповед № Г-85/16.08.2011г. е одобрен ПУП – ПРЗ за [УПИ], XXVI – 120 и XXVII-120 „за частен път“, като последния УПИ осигурява единствения достъп до XXVI – 120. Установено е че регулацията за XXVII-120 не е приложена и последния имот не е попълнен в КК. На място временния път, определен с оспорената заповед, представлява изградена алея с ширина 3.50м., с твърда настилка и с дължина около 20 м. по северната граница на имота, като с него се достига до господстващия имот. С временния път не се засягат заварени сгради и постройки, както и дълготрайни декоративни дървета, като се запазва трасето на пътя по плана от 2011 г. Относно вторият предложен вариант от вещото лице, видно от разясненията на същото, дадени в съдебно заседание на 23.09.2025 г. е, че часта от имота, в която се предлага от вещото лице да мине временния път, в момента е с храсталаци и е непроходим, а този път е по проект на ПУП, който не е одобрен. Следователно макар и да се засяга по-малка площ с този вариант, то същият не е по-икономичен. Одобреното трасе изцяло минава по действащия ПУП и вариантът е най-икономичен. Дали регулацията относно XXVII-120 „за частен път“ е приложена, е ирелевнтно, тъй като липсва промяна на действащия ПУП. Неотносим към правилността на оспорената заповед е и фактът, че посочения УПИ е отреден за частен път. Съгласно чл. 3, ал. 3, вр. ал. 1 от Закона за пътищата местните пътища са общински и частни, отворени за обществено ползване, които осигуряват транспортни връзки от местно значение и са свързани с републиканските пътища или с улиците, а правилото на чл. 14, ал. 4 ЗУТ регламентира, че урегулираните поземлени имоти имат задължително лице (изход) към улица, към път или по изключение към алея в парк. Ето защо изводът на съда за материална незаконосъобразност на оспорената заповед, тъй като улиците са част от обществената транспортно-комуникационна мрежа, която е масово достъпна, докато частните пътища не са предвидени за масов достъп, е незаконосъобразен. Неправилен е и изводът, че в случая е приложим чл. 190, ал. 2 ЗУТ. Фактът, че е налице процедура по изработване на ПУП по чл. 16, ал. 1 ЗУТ е ирелевантен. От една страна от събраните по делото доказателства по несъмнен начин е установено, че процесните имоти са извън обхвата на процедирания ПУП, тъй като същите са урегулирани (л. 112), а от друга изготвянето и последващото одобравяне на проект за ПУП, не е основание за отказ да се учреди временен път до влизане в сила, респективно реализиране на ПУР. От изложеното следва, че оспорената заповед е постановена и в съответствие с материалния закон. С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, поради което същото следва да се отмени като се постанови друго решение по съществото на спора, с което жалбата срещу оспорената заповед да се отхвърли. Предвид изхода на спора, направеното своевременно искане за присъждане на разноски, приложените доказателства, че същите са заплатени и на основание чл. 143, ал. 4 АПК следва да се осъди В. П. П. да заплати на В. Н. К. сумата 35.79 евро, представляваща заплатена държавна такса за касационното производство. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, второ отделение,