Решение № 1293 от 16.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4712/2007 г.

Решение № 1293 от 16.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4712/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във вр. с § 2, ал. 3 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. С като пълномощник на И. Б. Ц. и П. Ц. П. срещу решение № 808/3.05.2007 г. по в. гр. д. № 80/07 г. на Пловдивския окръжен съд. В жалбата са развити доводи за неправилност на решението поради нарушение на съществени процесуални правила при преценка на доказателствата по делото и на материалния закон - касационни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) Ответниците по касация М. Д. Т., Т. Д. Т. и Д. Т. К. в писмено възражение изразяват становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на IV г.о., като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с изложените в касационната жалба доводи, намира: О. решение е постановено при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция по реда на чл. 218з ГПК (отм.). С него е отменено решение № 243/21.12.2004 г. по гр. д. № 173/04 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е отхвърлен искът за делба по отношение на нива с площ 3.499 дка, съставляваща имот № 0* и нива с площ 4.399 дка, съставляваща имот № 0* и двете в землището на с. С., м. "Х" и вместо него е постановено друго, с което е допусната делба на тези два имота между съделителите М. Д. Т., Т. Д. Т., Д. Т. К., И. Б. Ц. и П. Ц. П. при права 1/3 ид. част общо за първите трима съделители и по 1/3 за И. Ц. и за П. П. Съдът е приел, че нивата с площ 3.499 дка е останала в наследство от С. П. Ц., поч. през 1985 г., а нивата с площ 4.399 дка - от Ц. П. Ц., поч. през 1977 г. След възстановяване на собствеността върху двата имота с решение на ПК, на 22.12.1997 г. между техните наследници Б, П. П. и Н. К. е сключен договор за доброволна делба, по силата на който двамата братя получи по 1/2 ид. част от двата имота, а Н. К. не е получила нито реален дял, нито парично уравнение. С нотариален акт № 4/97 г. Борис Ц. продал на сина си И. Ц. собствената си 1/2 ид. част от двата имота. При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че договорът за доброволна делба е недействителен, тъй като по своята същност представлява договор за дарение, с който Н. К. е дарила на Б. Ц. и П. Ц. по 1/6 ид. част от имотите. Приел е също, че и като договор за дарение същият е нищожен, тъй като не е извършен в предвидената в чл. 18 ЗЗД нотариална форма, поради което не е годен да прехвърли собствеността. Оттук е заключил, че договорът за продажба в полза на И. Ц. е произвел валидно вещнопрехвърлително действие само за 1/3 ид. част от двата имота, колкото е притежавал прехвърлителят по наследство. Съдът е намерил за неоснователно възражението на И. Ц. и П. П. за придобиване на останалата 1/3 ид. част от имотите по давност, като е приел, че не е уставен субективния елемент от фактическият състав на този придобивен способ. Въззивното решение е правилно. В съответствие с доказателствата по делото и задължителните указания по приложение на материалния закон, дадени с отменителното решение на ВКС по гр. д. № 295/06 г., I г. о., въззивният съд е направил извод, че договорът за доброволна делба е нищожен поради неговата безвъзмездност и по съществото си представлява договор за дарение, който не е извършен в предвидената от закона форма за действителност. Поради това и съделителите П. П. и Б. П. не са придобили по силата на този договор права върху имотите извън наследствените си идеални части. Борис П. е могъл да се разпореди валидно в полза на сина си И. Ц. със собствената си по наследяване 1/3 ид. част от имота. По този начин имотите са станали съсобствени при равни права между И, П. П. и Н. К. За да бъде определено владението като добросъвестно, законът изисква едновременно наличието на два елемента - юридическо основание /обективен елемент/ и незнание на определени обстоятелства - че прехвърлителят не е собственик или предписаната от закона форма е опорочена /субективен елемент/. По смисъла на чл. 70 от ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. За останалата 1/6 ид. част от прехвърления имот договорът не е произвел транслативен ефект, но сделката не е нищожна и за тази част в полза на касатора И. Ц. биха могли да настъпят последиците на кратката придобивна давност, ако упражнява владение върху имотите. Ползуването на съсобствения имот от един от съсобствениците не е достатъчно за придобиването му по давност. Счита се, че този съсобственик е държател по отношение на частта на другите съсобственици и за да ги придобие по давност, следва да промени намерението си по отношение на тях, след което да ги владее в продължение на установения от закона давностен срок. Промяната на намерението трябва да бъде обективирана по отношение на съсобственика по начин, който недвусмислено сочи, че се отричат правата му върху вещта. Такива доказателства по делото не са събрани. Поради това като е приел, че имотите са останали съсобствени между страните и е допуснал извършването на делба между тях, въззивният съд правилно е приложил материалния закон. За пълнота на изложението следва да се посочи, че владението, основано на нищожно правно основание, не е добросъвестно, независимо от това дали нищожността му е била известна на владелеца. Поради това касаторът П. Ц. не може да се ползува от по-благоприятните правни последици, с които законът - чл. 79, ал. 2 ЗС, свързва добросъвестното владение върху недвижим имот. По тези съображения въззивното решение като постановено в отсъствие на въведените с касационната жалба основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното съдът