Решение № 3691 от 31.03.2016 г. на ВАС по адм. д. № 7705/2015 г.

Решение № 3691 от 31.03.2016 г. на ВАС по адм. д. № 7705/2015 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С решение № 1047/8.05.2015 г. по административно дело № 760/2015 г. Административен съд - Варна е отхвърлил като неоснователна жалбата на Шефкет Исмаил Шефкет от гр. Варна срещу заповед № СЗ-Д-Вн-04-1-11-62 от 3.02.2015 г., издадена от длъжностно лице, упълномощено от Директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Варна, с която му е отпусната месечна социална помощ в размер на 65 лв., потвърдена с решение № РД-РД-Вн-03-0008 от 26.02.2015 г. на Директора на Регионална дирекция за социално подпомагане - Варна. Съдебното решение е оспорено с касационна жалба от Шефкет Исмаил Шефкет, подадена чрез процесуалния му представител адв. Галя Георгиева, с искане за отмяната му по съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът претендира и да бъде освободен от съдебни разноски, да му се присъдят деловодните разноски, както и да се определи и присъди адвокатско възнаграждение за двете инстанции на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Ответникът по касация - Директорът на Дирекция "Социално подпомагане" - Варна, не е изразил становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура е дал заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна, за която оспореният с нея съдебен акт е неблагоприятен. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С процесната заповед, предмет на съдебен контрол в производството пред първоинстанционния съд, на Шефкет Исмаил Шефкет във връзка с подадената от него молба-декларация с вх. № СЗ-Д-Вн-04-1-11-62 от 15.01.2015 г. е отпусната месечна социална помощ в размер на 65 лв., считано от 1.01.2015 г. При осъщественият административен контрол заповедта е потвърдена с решение № РД-РД-Вн-03-0008 от 26.02.2015 г. на Директора на Регионална дирекция за социално подпомагане - Варна. Атакуваното пред настоящата инстанция съдебно решение, с което жалбата на Шефкет срещу същата заповед не е уважена, е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол по аргумент на чл. 13, ал. 5 от Закона за социално подпомагане (ЗСП) и чл. 145, ал. 2, т. 1 от АПК, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна, адресат на заповедта. Обжалваното решение не страда и от твърдените от касатора пороци - материална незаконосъобразност и необоснованост. Аргументите за противното в касационната жалба не могат да бъдат споделени. Въз основа на приложената административна преписка и на надлежно събраният доказателствен материал в хода на съдебно-административното производство пред първата инстанция (т. е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспорения акт на администрацията), решаващият съдебен състав е извел обоснован извод, че при издаването на атакуваната заповед не са допуснати нарушения на материалноправни и процесуални норми. Подробни мотиви относно начина на определяне на размера на месечната социална помощ, който се оспорва от жалбоподателя, са изложени в решението на директора на Регионална дирекция за социално подпомагане, с което заповедта е потвърдена. Заповедта за отпускане на месечна социална помощ е издадена във връзка с подадената от Шефкет Исмаил Шефкет молба-декларация с вх. № СЗ-Д-Вн-04-1-11-62 от 15.01.2015 г. в изпълнение изискването на чл. 13, ал. 1 от ЗСП. Неоснователен е доводът на касатора, че заповедта е повторна и е издадена в противоречие с разпоредбата на чл. 27, ал. 2, т. 1 от АПК, доколкото е налице влязла в сила заповед № СЗ-Д-Вн-04-1-11-302 от 27.06.2014 г., издадена от длъжностно лице, упълномощено от директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Варна със заповед № РД-Д-Вн-01 от 29.01.2014 г., с която на Шефкет по подадената от него молба-декларация с вх. СЗ-Д-Вн-04-1-11-302 от 12.06.2014 г. е отпусната месечна социална помощ в размер на 65 лв., считано от 1.06.2014 г. Оспорената в производството пред Варненския административен съд заповед № СЗ-Д-Вн-04-1-11-62 от 3.02.2015 г. на длъжностно лице, упълномощено от Директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Варна, е издадена въз основа на друго заявление, различно от това, по което издадена предходната заповед от 2014 г. Съгласно чл. 26, ал. 3 от Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане (ППЗСП) молбата за социална помощ се подава еднократно в рамките на една календарна година. Следователно, двете заповеди не са с един и същ предмет, макар и с еднакви страни, поради което заповедта от 2015 г. не е издадена в противоречие с разпоредбата на чл. 27, ал. 2, т. 1 от АПК - наличие на влязъл в сила административен акт със същия предмет и страни. От представеното по делото Експертно решение на ТЕЛК - I-ви състав при МБАЛ "Св. Марина" ЕАД - Варна № 03695 от заседание № 124 с дата 18.09.2014 г. безспорно е било установено, че Шефкет Исмаил Шефкет е лице с трайно намалена работоспособност 66 % с дата на инвалидност 5.07.2013 г. и срок на определения процент трайно намалена работоспособност до 1.09.2017 г. Както правилно е приел Варненският административен съд в мотивите на своето решение, размерът на месечната социална помощ е законосъобразно определен в оспорената заповед в съответствие с разпоредбите на чл. 9, ал. 1, ал. 2 и ал. 3, т. 6 от ППЗСП. Според чл. 9, ал. 1 от ППЗСП право на месечна помощ имат лица или семейства, чийто доход за предходния месец е по-нисък от определен диференциран минимален доход, а според ал. 2 на същия текст основа за определяне на диференцирания минимален доход е гарантираният минимален доход, чийто месечен размер се определя с акт на Министерския съвет. Съгласно чл. 9, ал. 3, т. 6 от ППЗСП за лице с трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто диференцираният минимален доход се определя в размер 100 на сто от гарантирания минимален доход. Размерът на гарантирания минимален доход от 65 лв. е определен с Постановление на МС № 6 от 15.09.2009 г., обн. ДВ, бр. 7 от 27.01.2009 г. и до настоящия момент не е променян. В касационната жалба се навежда довод, че така определеният размер на месечната социална помощ противоречи на целта на закона, формулирана в чл. 1, ал. 2, т. 1 от ЗСП - подпомагане на гражданите, които без помощта на другиго не могат да задоволяват своите основни жизнени потребности, тъй като определеният на лицата с трайно намалена работоспособност над 50 % диференциран минимален доход в размер на 65 лв. не допълва собствените им доходи до размера на основните жизнени потребности, който съответства на линията на бедност за 2015 г., определена с Постановление на МС № 334 от 23.10.2014 г. в размер на 286 лв. Този довод се е сдържал и в подадената до първоинстанционния съд жалба. Същият е обсъден в мотивите на оспореното съдебно решение и правилно е бил възприет от съда като неоснователен. Съгласно чл. 12, ал. 3 от ЗСП определеният от МС месечен размер на гарантирания минимален доход служи като база за определяне на социалните помощи по ал. 1, а не определеният от МС размер на линията на бедност. Условията и редът за отпускането, изплащането, изменянето, спирането, възобновяването и прекратяването на социалните помощи се уреждат с правилника за прилагане на този закон съгласно чл. 12, ал. 4 от ЗСП. В изпълнение на тези законови норми в чл. 9, ал. 3 от ППЗСП на базата на гарантирания минимален доход и индивидуалните характеристики на лицето, кандидатстващо за социална помощ, е регламентиран редът за определяне на конкретния размер на помощта. От горното явства, че тезата, която се силаеше да докаже касаторът, за неправилност на първоинстанционното решение и незаконосъобразност на процесната заповед, не може да бъде кредитирана. Като е отхвърлил подадената до него жалба поради неоснователност, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставен в сила. При установената по-горе неоснователност на главното касаторово искане акцесорните му претенции за присъждане на сторените деловодни разноски и определяне на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата се явяват също неоснователни. За пълнота на изложението трябва да се отбележи и безпредметността на искането на касационния жалбоподател за освобождаването му от съдебни разноски, с оглед липсата на такива в случая. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,