Решение № 11358 от 10.11.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1697/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Митев, ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес гр. Пловдив, [улица], депозирана чрез процесуалните представители адв. И. Маринов и адв. К. Бончева, срещу Решение 2205/02.12.2020 г., постановено по адм. дело 1230/2020 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което жалбата на лицето срещу Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) 02-160-6500/2618-2 от 22.04.2020 г., издаден от Заместник изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие, е отхвърлена. Като касационни основания в жалбата се сочат доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост съгласно чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, ча законодателната промяна в Закон за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) представлява форсмажорно обстоятелство по смисъла на чл. 15 от Наредба 11/03.04.2008 г., поради което не следва да възстановява получената помощ. По-конкретно твърди, че измененията на ЗСПЗЗ и прекратяването на договора му за ползване на земеделска земя съставляват експроприация съгласно § 1, т. 3, б. в от ДР на Наредба 11/03.04.2008 г. Моли да се отмени обжалваното решение и съответно да бъде уважена жалбата срещу процесния административен акт, като претендира присъждане на разноски. Ответникът Заместник-изпълнителен директор на ДФ Земеделие не взема становище по основателността на касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната жалба и правилността на обжалваното решение на посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от страна по делото, в срок и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да отхвърли жалбата на лицето, административният съд е установил, от фактическа страна, следното: М. Митев е сключил договор с Министерство на земеделието и храните за наем на земеделска земя от Държавния поземлен фонд. С наетата земя е кандидатствал по мярка 212 Плащания на земеделските стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 година. За поетия агроекологичен ангажимент, след подаване на заявления, са му изплатени следните суми по години, както следва: за 2013 г. 395,66 лв.; за 2014 г. 527,09 лв.; за 2015 г. 527,09 лева. На 14.09.2015 г. лицето е инициирало прекратяване на договора за наем, за което на 01.10.2015 г. е подписано споразумение. Като причина бенефициерът е посочил законодателните изменения, въведени с пар. 15, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на ЗСПЗЗ, според които ползвателите, сключили договори за наем или аренда на пасища, мери и ливади от държавния и общинския поземлен фонд преди 24 февруари 2015 г., са длъжни в срок до 1 февруари 2016 г. да приведат договорите в съответствие с изискванията на чл. 37и, ал. 1 и 4 от ЗСПЗЗ. При извършена административна проверка е установено, че лицето не е подало заявление за кампания 2016 г., което е дало основание на административния орган да издаде процесния АУПДВ, с който на основание чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредба 11/03.04.2008 г. лицето е изключено от подпомагане и му е установено задължение в размер на 724,92 лв., представляващо 50% от общата изплатена сума по мярка 212 за кампании 2013 г., 2014 г. и 2015 година. Възприемайки така описаната фактическа обстановка, съдът е достигнал до извод, че процесният АУПДВ е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. По отношение на неговата материална законосъобразност, решаващият съд, след като е извършил съвкупен анализ на събрания по делото доказателствен материал и е обсъдил възраженията на страните, е достигнал до извод, че АУПДВ е законосъобразен. Изложени са мотиви, че правилно от страна на административния орган е приложен чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредба 11/03.04.2008 г., тъй като лицето не е спазило изискването за подаване на заявление за подпомагане за кампания 2016 година. По спорния въпрос налице ли са форсмажорни или изключителни обстоятелства по смисъла на § 1, т. 3 от ДР във вр. с чл. 15 от Наредба 11/03.04.2008 г., съдът е постановил, че твърденията на лицето за експроприация на наетата земя са неоснователни, доколкото не се касае за принудително отчуждаване, тъй като изначално площите са били част от държавния поземлен фонд. Постановеното решение е валидно, допустимо и правилно, а изложените в касационната жалба доводи са неоснователни. Съгласно текста на чл. 4, ал. 3 от Наредба 11/03.04.2008 г. кандидатите за подпомагане по реда на тази наредба са длъжни да подават заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район всяка година след първото компенсаторно плащане. От тълкуването на разпоредбата следва извод, че на бенефициентите, поели многогодишен ангажимент, императивно е вменено задължение за подаване на заявление за съответната кампания. При неспазване на това задължение е предвидена санкция, регламентирана в чл. 14, ал. 1 от Наредбата, според който земеделски стопанин, който не подаде заявление за подпомагане по време на поетия петгодишен ангажимент, се изключва от подпомагане по тази наредба и се задължава да възстанови получените до момента компенсаторни плащания в съответния размер. В случая лицето е било е длъжно да подаде заявление, независимо от обстоятелството, че договорът му за наем на земеделска земя е прекратен. В тази връзка възраженията на касатора, че е било лишено от смисъл да подава заявление поради липса на годно основание, са несъстоятелни, тъй като преценката относно основателността на заявлението за подпомагане принадлежи на административния орган, а не на заявителя. В действителност към датата на сключване на договора за наем на земеделска земя, съответно към момента на подаване на заявление за участие по мярка 212, лицето не е могло да предвиди законодателните изменения в ЗСПЗЗ. Въпреки това обаче, видно е от съдържанието на пар. 15, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на ЗСПЗЗ, според който ползвателите, сключили договори за наем или аренда на пасища, мери и ливади от държавния и общинския поземлен фонд преди 24 февруари 2015 г., са длъжни в срок до 1 февруари 2016 г. да приведат договорите в съответствие с изискванията на чл. 37и, ал. 1 и 4 от ЗСПЗЗ, че лицето е разполагало със срок да съобрази и приведе дейността си в съответствие с новите изисквания. Също така следва да се отбележи, че законодателната промяна няма за пряка последица прекратяване на договорите за наем, което би нарушило принципите за оправдани правни очаквания и правна сигурност, каквито оплаквания има от страна на касатора. По спорния и пред настоящата инстанция въпрос дали законодателните изменения в ЗСПЗЗ съставляват форсмажорно или изключително обстоятелство по смисъла на § 1, т. 3 от ДР във вр. с чл. 15 от Наредба 11/03.04.2008 г., следва да се даде отрицателен отговор. Съгласно цитираните разпоредби възстановяване на отпуснатите средства не се дължи в случаите на смърт на бенефициента; дългосрочна професионална нетрудоспособност на бенефициента; експроприация на голяма част от стопанството, ако това не е могло да бъде предвидено в деня, в който е поет ангажиментът и сериозно природно бедствие, което силно засяга земята на стопанството. Настоящият касационен състав счита, че с оглед използваната в § 1, т. 3 от ДР от Наредба 11/03.04.2008 г. законодателна техника е налице изчерпателно изброяване на хипотезите, при наличието на които бенефициентът се освобождава от задължение за връщане на отпуснатите средства, и не следва да се извършва разширително тълкуване. Колкото до оплакванията за колизия между уредбата на спорния въпрос в Наредба 11/03.04.2008 г. и приложимия към процесния случай Регламент (ЕС) 1306/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година относно финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика и за отмяна на регламенти (ЕИО) 352/78, (ЕО) 165/94, (ЕО) 2799/98, (ЕО) 814/2000, (ЕО) 1290/2005 и (ЕО) 485/2008 на Съвета, същите са неоснователни. Според чл. 47, пар. 4 от Регламент 1305/2013 възстановяване на получената помощ не се изисква в случаите на форсмажорни и извънредни обстоятелства, както са определени в член 2 от Регламент (ЕС) 1306/2013. Според така посочената регламентация за целите на финансирането, управлението и мониторинга на ОСП непреодолима сила и извънредни обстоятелства могат да бъдат признати по-специално в следните случаи: а) смърт на бенефициера; б) дългосрочна професионална нетрудоспособност на бенефициера; в) тежко природно бедствие, което е засегнало сериозно стопанството; г) случайно унищожение на постройките за животни на стопанството; д) епизоотия или болест по растенията, която е засегнала съответно част или всички селскостопански животни или земеделски култури на бенефециера; е) отчуждаване на цялото стопанство или на голяма част от стопанството, ако това отчуждаване не е могло да бъде предвидено към деня на подаване на заявлението. При съпоставка на двата нормативни акта е видно, че в действащата към процесния случай редакция на Наредба 11/03.04.2008 г. смислово са възпроизведени четири от шестте хипотези, предвидени в Регламент, поради което не може да се приеме, че е налице противоречие между двата акта. По въпроса дали в случая има основания да се приеме, че приложение намира хипотезата на § 1, т. 3 от ДР, б. в, настоящият състав на ВАС, Осмо отделение споделя напълно аргументите на първоинстанционния съд. Експроприацията, или възможността за принудително отчуждаване, е предвидена в чл. 17, ал. 5 от Конституцията на Република България, според която уредба принудителното отчуждаване на собственост за държавни нужди може да става само въз основа на закон при условие, че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение. Детайлната уредба на принудителното отчуждаване в полза на държавата се съдържа в чл. 32-42 от Закона за държавната собственост, според които предпоставките на отчуждаването за държавни нужди са: наличието на недвижими имоти и части от имоти, които да са собственост на физически или юридически лица; задоволяване на държавни нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин; предварително и равностойно парично обезщетение. В обсъжданиоя казус не се касае за имоти, собственост на физически или юридически лица, а имоти, които са част от държавния поземлен фонд, т.е. те изначално са собственост на държавата, поради което и няма как да бъдат споделени възраженията на касатора в тази насока. Нещо повече, дори да се приеме, че би могло процесният случай да се приравни на експроприация, то не е спазен редът, предвиден в чл. 15, ал. 2 от Наредбата. Според цитираната разпоредба случаите на форсмажорни или изключителни обстоятелства заедно със съответните доказателства (документи, издадени от компетентен административен орган) се съобщават в писмена форма на ДФЗ - РА от земеделския стопанин или от друго упълномощено от него или наследило го лице в рамките на 10 работни дни от датата, на която земеделският стопанин или упълномощеното от него или наследилото го лице е в състояние да направи това, което не е сторено. По отношение на представена заповед на изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие, както и приложена практика на ВАС същите нямат задължителен характер и не обвързват правно настоящата инстанция при постановяване на решение. В заключение, вследствие неспазване на формалното задължение за подаване на заявление в срока по чл. 4, ал. 1 от Наредба 5 от 27.02.2009 г. за условията и реда за подаване на заявления по схеми и мерки за директни плащания, законосъобразно на касатора е издаден АУПДВ, с който лицето е изключено от подпомагане и дължи възстановяване на 50% от изплатената субсидия, равняваща се на 724,92 лв., съгласно чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредба 11/03.04.2008 г., тъй като нарушението е извършено след третата година от поемане на ангажимента. Независимо от резултата по делото, ответникът не е представляван и не е поискал присъждане на разноски. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,