Решение № 13 от 29.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1015/2017 г.

Решение № 13 от 29.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1015/2017 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веселка Марева Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационно обжалване на решение № 246 от 13.12.2016 г. по гр. д. № 295/2016 г. на Г. окръжен съд, в частта, с което е потвърдено решение № 207 от 22.07.2016 г. по гр. д. № 2182/2015 г. на Г. районен съд по претенцията по сметки с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН, а именно за осъждане на М. Л. П. и В. Л. П. да заплатят на А. Н. И. - П. по 1833,33 лв. всеки от тях, представляващи припадаща се част от увеличената стойност на имота, с които е спомогнала да се увеличи наследството, заедно със законната лихва върху сумата от 25.09.2015 г. Жалбоподателите М. Л. П. и В. Л. П. поддържат, че решението в обжалваната част е неправилно. Считат, че искът по чл. 12, ал. 2 ЗН е неоснователен, тъй като не е налице изискването на закона увеличението да е направено приживе на наследодателя от негов наследник. Освен това, съдът не е обсъдил доводите, че е налице възнаграждаване на наследника, поради което искането по чл. 12, ал. 2 ЗН не може да се уважи. Ответницата по жалбата А. Н. И. - П. оспорва жалбата. С определение № 416 от 26.10.2017 г. е допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: за да е налице увеличаване на наследството по смисъла на чл. 12, ал. 2 ЗН, изразяващо се в извършване на подобрения в недвижим имот, необходимо ли е наследодателят да е собственик на този имот към момента на подобряването му. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Предмет на касационно обжалване в допуснатата до обжалване част е претенцията по сметки, предявена по реда на чл. 346 ГПК, от А. И. - П. против М. Л. П. и В. Л. П. с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН. Ищцата е преживяла съпруга на наследодателя и претендира сумата 7 100 лв., с която счита, че е допринесла за увеличаване на наследството като приживе на наследодателя е вложила свои средства за подобряване на имота чрез изграждане на пристройка към основната сграда с площ 25 кв. м. Претенцията е оспорена от ответниците с довод, че към момента на изграждане на пристройката - 1992 г. имотът е бил собственост не на наследодателя Л. П., а на неговата майка М. Б.; Л. е придобил собствеността чак през 2008 г. когато е наследил майка си; поради това извършеното подобрение не увеличава наследството на Л. П.. Освен това според ответниците, налице е възнаграждаване за вложения труд и средства, тъй като ищцата и Л. П. са живяли и ползвали пристройката, а Л. е наследил имота от майка си. Установено е по делото извършването на пристройката през 1992 г., със съгласието на М. Б., както и влагането на средства от страна на ищцата А. П.. Според приетата техническа експертиза пазарната цена на пристройката с площ 25 кв. м., изпълнена в западната част на жилищната сграда, е 5 500 лв. П. се на ответниците част от тази сума, според дела им в съсобствеността е, 1833,33 лв. Въззивният съд е приел претенцията за основателна, независимо, че към момента на подобренията собственик на подобрявания имот не е бил наследодателя Л. П., а неговата майка. Изтъкнал е, че ищцата А. е наследник на съпруга си и е установено безспорно, че през 1992 г. тя и съпруга й са извършили подобрението - пристройка към къщата. По този начин тя е спомогнала да се увеличи наследството. Посочил е, че претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН може да бъде предявена както от наследник, който е допринесъл за увеличаване на наследството, така и от неговите наследници, които встъпват в правата на наследодателя си. Намерил е за неоснователни доводите на ответниците, че ищцата е била възнаградена за извършеното увеличение като е живеела в жилището. Според съда касае се за жилището на съпрузите и А. е живяла в него на това основание, а не е била възнаградена чрез безвъзмездно ползване. По основанието за допускане на касационното обжалване. Разпоредбата на чл. 12, ал. 2 ЗН дава възможност на сънаследник, който приживе на наследодателя е спомогнал да се увеличи наследството и не е бил възнаграден по друг начин, да поиска при делбата на наследственото имущество да се пресметне това увеличение в негова полза. Правилото е проявление на принципа за недопускане на обогатяване за чужда сметка /чл. 59 ЗЗД/ в отношенията между призованите към наследяване лица. Фактическият състав включва материален принос на един наследник, довел до уголемяване имуществото на наследодателя преди откриване на наследството. Увеличението трябва да е изразено в някаква форма - постройка, посаждения, изплащане на дълг и да е налице към момента на откриване на наследството. Когато приносът е под формата на подобрение на недвижим имот е от значение подобренията да са извършени приживе на наследодателя от евентуален негов наследник и да са довели до увеличаване стойностния израз на наследството. Разпоредбата не поставя изискване наследодателят да е собственик на имота към момента на извършване на подобренията, въпреки че обикновено е така. Възможни са и хипотези, при които към момента на подобряването наследодателят не е собственик на имота, а е придобил собствеността по-късно. По касационната жалба. Обжалваното решение на Г. окръжен съд е в съответствие с даденото разрешение на правния въпрос. Предмет на делбата е недвижим имот, останал в наследство от Л. М. П., между преживялата съпруга и децата му. Видно от приложените доказателства - нотариален акт и решение за съдебна делба, имотът е бил собственост на майката на наследодателя М. Б., която е починала през 2008 г. и Л. П. е неин единствен наследник. При това положение страните по делото се явяват наследници и на М. Б.. Претендираното от ищцата А. Н. - И. увеличение на наследството, изразяващо се в изграждане на пристройка, е осъществено през 1992 - 1993 г. като М. Б. се е съгласила сина й и съпругата му да си изградят жилище, в което да живеят. След смъртта на майка си наследодателят Л. П. е придобил недвижимия имот, заедно с пристройката, т. е. и увеличението, заплатено с парични средства на съпругата му. По този начин е реализирано от нейна страна увеличение на наследството и именно ответниците, явяващи се наследници на Л. П., наред с ищцата, са легитимирани да възмездят това увеличение съответно на дяловете си в наследството. Ето защо, при конкретните обстоятелства е без значение, че наследодателят не е бил собственик на подобрявания имот към момента на извършване на подобренията. Наведеното от ответниците възражение за възнаграждаване на наследника, претендиращ увеличението, е неоснователно. Твърдението им е, че за вложения труд и средства Л. е бил възнаграден чрез наследяване на целия имот /писмена защита на л. 91 от първоинстанционното дело, въззивна жалба на л. 3 от въззивното дело/. От една страна, не може да се приеме, че наследяването по закон представлява възнаграждаване по смисъла на чл. 12, ал. 2 ЗН, а от друга страна, разпоредбата изисква наследникът да не е възнаграден, докато доводите са за възнаграждаване на наследодателя от неговата майка и наследодателка, което е ирелевантно. Във въззивната жалба за първи път се поддържа и твърдение, че А. е живяла в имота и го е ползвала, без да плаща наем и по този начин е била възнаградена. Д. също е несъстоятелен, както е намерил и въззивния съд. Ищцата А. И. - П. е живяла в имота заедно с наследодателя като негова съпруга, това е било семейното им жилище, при което не може да се приеме, че е налице възнаграждаване по смисъла на закона. Съобразно изложеното въззивното решение се явява правилно в допуснатата до обжалване част и следва да бъде оставено в сила. При този изход следва да се присъдят направените от ответницата разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство, които възлизат на 450 лв. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.