Решение № 30 от 11.09.2012 г. на ВКС по н. д. № 3084/2011 г.

Решение № 30 от 11.09.2012 г. на ВКС по н. д. № 3084/2011 г., I н. о., НК, докладчик председател Пламен Томов Осъденият Н. Р. чрез свои защитници е отправил до ВКС по реда на глава тридесет и трета от НПК искане да бъде възобновено делото, разгледано от окръжния и апелативния съдилища в Бургас като първа, съответно-втора инстанция. Първоинстанционната присъда - 71 от 18 февруари 2011 г. по нохд № 102/11 г., е за престъплението по транспорта, извършено по непредпазливост на 25 юни 2009 г. при управление на лек автомобил, от което са настъпили смъртта на Д. Д. и средна телесна повреда по чл. 129 НК (трайно затрудняване на движението на снагата) на Л. С. - по чл. 343, ал. 4 НК, по който Н. Р. е наказан с лишаване от свобода за 3 г. и 3 м. при общ първоначален режим в затворническо общежитие от открит тип и с лишаване от право да управлява МПС за 3 г. и 6 м. Второинстанционното (въззивно) решение - 87 от 21 юни 2011 г. по внохд № 63/11 г., е постановено по жалба също от страна на Н. Р. и с него присъдата е била потвърдена. Решението не е било проверявано по касационен ред, тъй като жалбата срещу него е била оставена без разглеждане от друг състав на ВКС - I н. о. Искането за възобновяване на делото съдържа позоваване и диференцирани съобразно с него доводи за всички основания във връзка с чл. 348, ал. 1 НПК, но макар да е оспорено и отказаното условно осъждане, изрично се настоява само за оправдаването на осъдения още във ВКС В допълнение към искането по реда на чл. 425, във вр. с чл. 351, ал. 3 НПК е обсъдена неправилността на предишното неразглеждане на касационната жалба. Искането е поддържано и в съдебното заседание на тази инстанция, а прокурорът, взел участие в него, е за отхвърлянето му като неоснователно; същото е становището и на частното обвинение. ВКС намери искането за основателно само поради следното. I. Допуснато е нарушение на закона във връзка с чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Отговорността на подсъдимия е следвало да бъде предвидената в чл. 343а, ал. 1, б. "б" НК, тъй като след деянието, за което отговаря по чл. 343, ал. 4 НК, е направил всичко, зависещо от него, за оказване помощ на пострадалите. В тази насока не са били съобразени и задължителните указания на В (К) С в П. 1/1983 - Пл., т. 5, б. "б", според които в случаи като сегашния, за намалената отговорност за смъртта на Д., същественото е, че подсъдимият е участвал в оказаната помощ на жив в онзи момент човек (въпреки смъртта на Д. "непосредствено след ПТП"- БАС, мотиви, с. 21), а не че "не [.. .] направил нищо за оказване помощ на [...] пострадала[та] [...] С. " (пак там), на която нужната и тогава помощ оказали нейните спътници (вж. пак там, но на с. 7). II. Допусната е и явна несправедливост на наложеното наказание (чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК). ВКС споделя извода на предходната инстанция за справедливо по делото наказание около минимално предвиденото в закона. По чл. 343а, ал. 1, б. "г" НК минималното наказание е обаче 2 г. л. св., и него ВКС смята за съответно на престъплението в по-голяма степен от наложеното, отчитайки като по-съществено за индивидуализацията на отговорността значението на обстоятелствата, които я смекчават. III. Липсват други нарушения при осъждането на Р., независимо от дадената им процесуалноправна квалификация (неправилността на последната би била отделно основание за отхвърляне на искането-като например претенцията за нарушаване на материалния закон в зависимост от обстоятелствата, които искателят смята за доказани, а съдът - не). Най-обстойни са възраженията във връзка с авторството на престъплението, но не по-малко обстойни са отговорите им, които могат да бъдат открити в мотивите към съдебните актове, и които въпреки тяхната убедителност, като че ли не съществуват за искателя. ВКС не приема и някои от възраженията относно индивидуализацията на наказателната отговорност, каквито са свързаните с ограничението по чл. 56 НК и с отказа да бъде приложен чл. 66 НК. Оспорването в първата насока се отклонява от действителния смисъл на забраната за двойно отчитане на едни и същи обстоятелства - както за възникването на отговорността, така и за нейната индивидуализация ( също: р. 87/04-I, Бюл. 9/04 ). Искателят е на мнение, че отношението за законодателя да смята за престъпно деянието заради е д н и негови последици, "независимо дали са настъпили" други такива последици (както например в чл. 343, ал. 1, б. "б" НК - за телесните увреждания, независимо от имуществените вреди, и в б. "в" - за смъртта, независимо от телесните увреждания), е израз не само на идеята за поглъщането на по-леките от по-тежките престъпни резултати, респ. състави, но именно защото ги поглъщат, представлява и пречка по-леките престъпни резултати да бъдат отчитани при индивидуализацията на отговорността за по-тежките. По такъв начин искателят влиза в противоречие както с ясния езиков изказ в закона ("независимо" в случая означава "без оглед дали са настъпили", "извън, отделно от настъпването им", т. е. "без да са взети предвид", както е казано в чл. 56 НК), но и с указания от същото П. 1/1983 - Пл., на което сам се е позовал във връзка с обсъжданото по-горе в р. I възражение - вж. т. 3, б. "е" от мотивите към постановлението. Според указанията в постановлението при неблагоприятното за дееца приравняване между наказуемостта за транспортно престъпление с повече от един смъртен резултат и наказуемостта за такова престъпление с един смъртен резултат, но с поне още една средна или тежка телесна повреда, телесните повреди, т. е. "по-леките престъпни резултати, се вземат предвид като смекчаващи отговорността обстоятелства при определяне на наказанието- чл. 54, респективно чл. 55 НК" (още за това приравняване вж в р. 159/11-I, Бюл. 2/12). В сегашното дело положението е, разбира се, друго: по-леките престъпни резултати-телесните увреждания и имуществените вреди са отчетени като отегчаващи, но отчитането им е в съответствие със смисъла на цитираните указания. Не може да бъде споделено оспорването и на отказа за условното осъждане на Н. Р.. Формално - при лишаване от свобода, намалено на 2 г. - законът вече го допуска, но би могло да се предположи, че отказът в предходните съдебни инстанции би бил даден и при това наказание. Причината е в правилно поставения при индивидуализацията на наказанието акцент върху онези отегчаващи обстоятелства, които трудно се съвместяват с прогноза за осъществяване на личната превенция без реалното му изтърпяване-най-вече управляването на лекия автомобил от подсъдимия, въпреки че е бил лишен от правоуправление, и то за употреба на алкохол. Същите обстоятелства, впрочем, влияят и върху отрицателната прогноза да бъде осъществена общата (върху останалите членове на обществото) превенция, но тук от значение са и грубото нарушаване на правилата, основна причина за инцидента, и тежките резултати от него. Трябва, накрая, да бъде отхвърлен и опитът да бъде оспорена правилността на съдебния акт, с който предишният състав на ВКС - I н. о. е оставил без разглеждане касационната жалба от страна на подсъдимия. Определението е от категорията на съдебните актове, влизащи в сила " от момента на постановяването им" (чл. 412, ал. 2, т. 1 НПК), а като такива те "са задължителни за всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани" (чл. 413, ал. 1 НПК), следователно - и за сегашния състав на ВКС. IV. ВКС разполага с правомощия сам да отстрани отбелязаните по-горе в първите два раздела нарушения при осъждането на Н. Р. - чл. 425, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 426, във вр. с чл. 354, ал. 2, т. 1 и 2 НПК, поради което и съобразно с останалите приложими разпоредби от глава тридесет и трета от НПК, съставът на I н. о.