Решение № 2493 от 12.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9395/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на "ЛЮНИК ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Драгоман, обл. София, представлявано от управителя Л. Лазаров, чрез пълномощник адв.Влайков, срещу Решение 878/05.07.2024 г., постановено по адм. дело 540/2024 г. по описа на Административен съд София област, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Решение 2153-22-6/28.03.2024 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт София област и потвърденото с него Разпореждане 5104-22-16/21.02.2024 г. на длъжностно лице по чл. 60, ал. 1 КСО при ТП на НОИ София област относно приемане на злополуката, настъпила на 30.05.2023 г. довела до причиняване на телесни повреди на осигуреното лице К. Н. К., за трудова на основание чл. 55, ал. 1 КСО. Наведените от касационния жалбоподател доводи са за съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалноправната норма, установена в разпоредбата на чл. 55, ал. 1 КСО, са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени обжалвания индивидуален административен акт, издаден от пенсионния орган. Ответникът - Директорът на ТП на НОИ София област, в писмено становище чрез процесуален представител ст. юрисконсулт Брусева, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Претендира се присъждане на разноски и се оспорва по размер претенцията на касатора. Ответникът К. Н. К., чрез пълномощник адв. П.Петрова, поддържа становище за неоснователност и необоснованост на касационната жалба. Развити са съображения относно правилно приложение на материалния закон от първоинстанционния съд. Иска се оставяне в сила на първоинстанционното решение и присъждане на съдебни разноски. Представителят на Върховна прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията, посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционнното производство е Решение 2153-22-6/28.03.2024 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт София област, с което е отхвърлена жалбата на ЛЮНИК ЕООД срещу Разпореждане 5104-22-16/21.02.2024 г. на длъжностно лице по чл. 60, ал. 1 КСО при ТП на НОИ София област, с което е приета като трудова злополуката, настъпила на 30.05.2023 г. и довела до причиняване на телесни повреди на осигуреното лице К. Н. К.. След анализ на съвкупния доказателствен материал първоинстанционният съд приел за безспорни фактите по делото за наличието на трудово правоотношение между К. К. и дружеството, по което последният е бил осигурено за трудова злополука лице, както и относно обстоятелството, че е управлявал товарния автомобил по възлагане от работодателя. На 30.05.2023 г., в 18.15 часа в землището на с. Калотина при извършване на товаро разтоварна дейност с управлявания от К. автокран е [заличен текст]. Формиран е извод, че спорът е правен и се отнася до отговора на въпроса дали предизвиканото от К. произшествие, предизвикало [заличен текст] е във функционална връзка с извършваната от него работа на длъжност шофьор на тежкотоварен автомобил . Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд намира, че в случая безспорно се установява наличието на първите четири предпоставки, разписани в хипотезата на нормата на чл. 55, ал. 1 КСО, доколкото здравето на К. К. е внезапно и безвъзвратно увредено и увреждането е довело до трайно намалена неработоспособност. Увреждането е настъпило по време и във връзка с работата на пострадалия работник. Съдът не уважил възражението на дружеството работодател, че пострадалият е извършил действия извън длъжностната му характеристика, като изложил правни аргумент, че разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от КСО не обсъжда нарушения от страна на пострадалия на задълженията му по трудов договор, т.к. злополуката е трудова, дори и при извършено от пострадалия нарушение на трудовата дисциплина. Съдът отхвърлил и възражението на дружеството за съпричиняване на злополуката в резултат от самоволно, небрежно поведение на пострадалия работник, като приел този въпрос за неотносим към спора и се позовал на съдебна практика по подобни казуси. За ирелевантни са приети и доводите за неспазване на нормативно установените правила за безопасност на работния процес, след като злополуката е възникнала при или по повод възложената работа, респективно при работата, извършена в интерес на работодателя. Съдът изложил правни изводи, че липсата на доказателства за умишлени действия от страна на пострадалия дава основание да се приеме наличието на функционална връзка между настъпилото внезапно увреждане на здравето, довело до неработоспособност и условията на труд. Решението е валидно, допустимо и правилно. В хода на производството пред Административен съд София област, са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването му. Първоинстанционният съд е събрал и ценил относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства. Решаващият съд надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал релевантните за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, като е проверил законосъобразността на оспорения административен акт, съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. В законодателство трудовата злополука изрично е предвидена като осигурен социален риск. Легалната дефиниция на този риск се съдържа в нормата на чл. 55, ал. 1 КСО, в която са установени юридическите белези и кумулативно изискуемите предпоставки, с наличието на които законодателят обвързва приемането на дадена злополука за трудова, както следва: 1. внезапно увреждане на здравето (внезапно, външно неочаквано и непредвидимо еднократно и пряко въздействие върху човешкия организъм, което накърнява телесната цялост и нарушава нормалното функциониране на органите на човешкото тяло); 2. наличие на функционална връзка между увреждането и изпълняваната работа, т. е увреждането следва да е настъпило през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието; 3. неблагоприятен резултат от увреждането временна неработоспособност, трайно намалена неработоспособност или смърт; 4. причинно - следствена връзка неблагоприятният резултат да бъде пряко следствие от внезапното увреждане на здравето, а не на други обстоятелства, както и при нетравматични увреждания внезапното увреждане на здравето да е настъпило в резултат от извършваната работа; 5. лицето да е осигурено за съответния риск. Доказателствата представени в първоинстанционното производство, сочат кумулативна наличност на изчерпателно изброените законови основания. Съдът правилно е анализирал елементите на настъпилата злополука като трудова при наличие на всички нормативноустановени предпоставки по чл. 55, ал. 1 КСО. В конкретния случай спорът е по отношение на наличието на функционална връзка между увреждането и изпълняваната работа, като белег на трудовата злополука. Като професионален риск трудовата злополука винаги се характеризира с това, че увреждането на здравето е във връзка с изпълнението на работа по трудово, респ. служебно правоотношение. Тази връзка има функционален характер увреждането следва да е настъпило при изпълнение на работата. Две са формите, в които може да се прояви връзката между внезапното увреждане и изпълняваната по трудовото правоотношение работа: увреждането да е настъпило през време на работа и във връзка с работата или увреждането да е настъпило по повод на работата. Изискването увреждането да е настъпило през време на работата означава то да е станало през работното време на работника или служителя. Това може да бъде както установеното по трудовото правоотношение редовно работно време, така и времето на полагане на извънреден труд (извънредно работно време), което също е време, през което работникът или служителят е длъжен да извършва възложената му по трудовото правоотношение работа. Условието увреждането да е настъпило във връзка с работата означава, че увреждането настъпва не само през време на работата, но и при непосредственото изпълнение на работата, при прилагането на работната сила към средствата за производство за осъществяване на трудовия процес в процеса на полагане на живия труд. Връзката с работата е налице както при ефективното изпълнение на трудовата функция, така и на свързаните с нея предшестващи, съпътстващи и заключителни действия подготвителни, спомагателни и заключителни работи. В тази хипотеза на настъпване на увреждането по повод на работата не е необходимо внезапното увреждане да е настъпило през работното време на работника или служителя. Приема се, че то може да настъпи и извън работното време, но е необходимо да е по повод на работата по трудовото правоотношение. Поводът се изразява в осъществяване на действия извън непосредственото изпълнение на трудовата функция, но необходими, съдействащи за нейното изпълнение. Съгласно разпоредбата на чл. 3, б. "а" на Директива 2002/15/EО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2002 година за организацията на работното време на лицата, извършващи транспортни дейности в автомобилния транспорт, въведена с Наредба за организацията на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, "работно време" по отношение на транспортни работници е времето от началото до края на работа, през което мобилният работник е на индивидуалното си работно място, на разположение на работодателя и упражнява своите функции или дейности; времето, отдадено на всички дейности в областта на автомобилния превоз. Тези дейности са в частност следните: управление на пътното превозно средство; товарене и разтоварване; помагане на пътниците да се качат на превозното средство и да слязат от него; почистване и техническа поддръжка. В директивата изрично е разписано, че "работно време" по отношение на транспортните работници е и всяка друга работа, предназначена за осигуряване безопасността на превозното средство, неговия товар и пътници или за изпълнение на законови или подзаконови задължения, пряко свързани с извършваната конкретна транспортна операция, включително наблюдение на товаренето и разтоварването, административни задължения с полиция, митници, имиграционни служби и др.. В обхвата на "работното време" са включени и периодите, през които работникът в автомобилния транспорт не разполага свободно с времето си и е задължен да бъде на работното си място, и да е в готовност да започне нормална работа с някои задачи, свързани с изпълнение на дежурство, и по-специално през периодите на очакване на товарене или разтоварване, когато продължителността им не може да се предвиди предварително, т. е. преди отпътуване или точно преди действителното начало на въпросния период или съгласно общите условия, договорени между социалните партньори и/или съгласно законодателните условия в държавата-членка. Съгласно нормативно установената дефиниция в чл. 3, б. "в" от директивата, "работно място" е: местоположението на основното място на дейност на предприятието, за което изпълнява задължения лицето, осъществяващо транспортни дейности в автомобилния транспорт, заедно с различните спомагателни места на дейност, без значение дали те се намират на същото място, където е централата или основното място на дейност; превозното средство, което се използва от лицето, осъществяващо транспортни дейности в автомобилния транспорт, когато изпълнява задълженията си, и всяко друго място, на което се извършват дейности, свързани с транспортиране. По делото е безспорно установено, че към момента на внезапното увреждане на здравето на лицето, същият е извършвал товаро разтоварна дейност, което определя злополуката като настъпила през работно време и на работното място на лицето. При тълкуването на нормата на чл. 55, ал. 1 и ал. 2 КСО настоящият състав намира, че след като е установено внезапно травматично увреждане на лицето, настъпило през време на работа и във връзка с работата или по повод на работата, което се дължи на пряко въздействие на целостта на човешкия организъм и/или на нормално протичащите биологични процеси в него, то без правно значение за квалифициране на злополуката като трудова е, дали тя е причинена от деликт, престъпление или друго неправомерно действие. Единственото изключение, което КСО предвижда, е по чл. 55, ал. 3 КСО, според който текст не е налице трудова злополука, когато пострадалият умишлено е увредил здравето си. Наличието на виновно поведение от страна на пострадалото осигурено лице, което е допринесло за вредоносния резултат, не се установява в настоящия случай. Относно функционалната връзка между изпълнението на трудовите функции и увреждането от първоинстанционния съд правилно е прието, че тя е настъпила по време и във връзка с извършваната работа в интерес на предприятието. Въпросите относно наличието, респективно прекъсването на функционалната връзка между настъпилото увреждане на здравето и изпълняваната работа, и нормативно установената възможност за освобождаване от отговорност на работодателя, правилно са квалифицирани от първоинстанционния съд. Предвид изложеното, настоящият състав приема за неоснователни възраженията на касационния жалбоподател, че пострадалият работник е извършвал дейност, която не му е възложена от работодателя. Установените факти сочат на изискуемата кумулативна наличност в хипотезата на чл. 55, ал. 1 КСО и квалифицират настъпилата злополука като трудова. Възраженията на касатора относно наличието на предпоставки, изключващи отговорността на работодателя за причинените от злополуката вреди на основание чл. 201, ал. 1 КТ поради самопричиняване на увреждането от работника и наличието на основание за намаляване отговорността на работодателя на основание чл. 201, ал. 2 КТ пострадалият да е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, следва да се разрешават в исково производство по реда на Глава десета от Кодекса на труда и не са предмет на настоящия спор, поради което правилно не са обсъждани от първоинстанционния съд. При спазване на съдопроизводственото правило на чл. 172а, ал. 2 АПК първоинстанционният съд е изложил мотиви, съобразени със събраните по делото доказателства. След като е установил правилно фактите по делото, съдът ги е подвел към приложимите правни норми. Предвид изложеното Върховният административен съд състав на шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, претенциите на ответниците по касация за присъждане на направените по делото разноски са основателни и следва да се уважат, като по отношение на ТП на НОИ София област се определят в минималния размер по чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, във връзка с чл. 143, ал. 3, предложение второ от АПК, във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 78, ал. 8, изречение второ от ГПК и чл. 144 от АПК в размер на 100 лева (сто лева), а по отношение на К. К. в размер на 500 лева (петстотин лева) за процесуално представителство пред ВАС, въз основа на представени доказателства за договаряне и заплащане, на осн.чл.8, ал.2,т.2 от Наредба за възнаграждения на адвокатската работа и с оглед направено от касатора възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,