Решение № 4620 от 21.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 11007/2019 г.

Решение № 4620 от 21.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 11007/2019 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 26, ал. 5 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя (ЗГВРСНР). С решение № 4347 от 25.06.2019 г. по административно дело № 1835/2019 г. Административен съд – София-град (АССГ) е: 1) отменил по жалба на К. Герасимов и И. Герасимов - наследници на П. Герасимов, оспореното от тях разпореждане № 4506-40-1894 от 12.07.2018 г. на директора на фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" (ГВРС) гр. София, с което на основание чл. 27, ал. 2 от АПК е оставено без разглеждане подаденото от тях искане за изплащане на гарантирано вземане на починалия им баща; 2) върнал административната преписка на директора на фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" гр. София за произнасяне по подаденото заявление. Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от директора на фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите", подадена от процесуалния му представител старши юрисконсулт П. Алипиева. По съображения, относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост, се иска отмяна на обжалвания съдебен акт. Ответниците по касация К. Герасимов и И. Герасимов, двата с постоянен адрес в [населено място], редовно призовани, не се явяват, не депозират писмен отговор на жалбата и не се представляват в касационното производство. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното решение, като предлага то да бъде потвърдено. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като провери решението съобразно изискванията на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира жалбата за неоснователна. Съдебното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора пороци, съществуването на които би обусловило наличието на касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК. Решението на Административен съд – София-град, с което жалбата до него е уважена като основателна и е отменен оспорения административен акт, е постановено при правилно тълкуване и прилагане на закона, в съответствие с доказателствата по делото и относимата към тях нормативна уредба. За да уважи сезиралата го жалба срещу процесния административен акт първоинстанционният съд обосновано е приел, че оспореното разпореждане е издадено от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия съгласно чл. 26, ал. 3 от ЗГВРСНР и заповед № 1016-40-723 от 16.06.2016 г. на управителя на НОИ (Националния осигурителен институт), но при нарушаване на административнопроизводствените правила за разглеждане на заявлението във връзка с неправилно тълкуване на материалноправните разпоредби на ЗГВРСНР. В мотивите на проверяваното решение е посочено, че в конкретния случай наследниците са правно легитимирани да подадат заявление за получаване на дължимите по силата на закона гарантирани вземания и имат правен интерес да получат дължимите на баща им такива, като административният орган е следвало да разгледа заявлението по същество, а не да го остави без разглеждане като недопустимо. Според съда е била необходима проверка за наличието на материалноправните предпоставки за придобиване на правото на гарантирано вземане от наследодателя и за спазване на формалните условия за подаване на заявлението от наследниците в предвидените в закона срокове, като при постановяване на отказ същият да бъде мотивиран съобразно установените факти. Касаторовите възражения срещу постановения съдебен акт не могат да бъдат споделени. Неоснователни са доводите в касационната жалба за неправилно тълкуване от страна на административния съд на релевантните за спора правни норми от ЗГВРСНР. С разпореждане № 4506-40-1894 от 12.07.2018 г. директорът на фонд "ГВРС" е приел за недопустимо искането, подадено от К. Герасимов, наследник на П. Герасимов, формирано в заявление-декларация с вх. № 4502-21-2348/15.05.2018 г. на ТП на НОИ - София град. За да достигне до този извод, административният орган е приел за установено, че П. Герасимов е починал на 30.01.2018 г., т. е. преди подаване на заявлението-декларация, поради което искането на неговия наследник е недопустимо. От приложената по делото справка за размера на начислените, но неизплатени приживе трудови възнаграждения и парични обезщетения на П. Герасимов се установява, че същият има гарантирани вземания за месеците април, май, юни, юли, август и октомври 2015 г. от бившия му работодател "ЕНЕМОНА" АД, ЕИК 020955078. Дружеството е с открито производство по несъстоятелност. Видно от издаденото от община Враца удостоверение за наследници, лицето е починало на 30.01.2018 г. и е оставило като наследници синовете си К. Герасимов и И. Герасимов. В качеството си на наследник на починалото лице, което е било в трудовоправни отношения с дружеството в несъстоятелност, К. Герасимов е подал заявление-декларация за отпускане на следващото се гарантирано вземане. По този начин е упражнил признатото му право на наследяване на гарантираните по закон вземания на П. Герасимов от дружеството в несъстоятелност, включващо и подаването на декларация-заявление за изплащане на гарантираните вземания. Условията и редът за изплащане на гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя са регламентирани в ЗГВРСНР. Съгласно разпоредбата на чл. 25 от ЗГВРСНР гарантираните вземания се отпускат въз основа на заявление-декларация по образец, подадена от работника или служителя до териториалното поделение на Националния осигурителен институт по седалището на работодателя в тримесечен срок от датата на вписване на решението по чл. 6 от същия закон. От друга страна, нормата на чл. 16, ал. 1 от Наредбата за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя регламентира, че за изплащане на неполучени гарантирани вземания поради смърт на правоимащото лице, наследниците му подават заявление до ТП на НОИ, към което прилагат удостоверение за наследници. Гарантираните вземания се изплащат на упълномощеното от всички наследници лице или се разделят между наследниците по определения от Закона за наследството ред. При сравнителния и систематичен анализ на цитираните норми може да бъде обоснован извод, че правото на наследниците на починалия работник да получат гарантирани вземания по този закон е производно от уреденото в чл. 25 право на наследодателя. Принципът, че имуществените права преминават по наследство, а личните (неимуществени) права са ненаследими, познава редица изключения. Съществуват права, които са лични, но имат имуществен характер, като са налице различия в режима на наследяването им. В настоящия случай се наследяват вземания, произтичащи от трудово правоотношение. Личният характер на престацията на работника по трудовото правоотношение определя личния характер на правото (вземането) за трудово възнаграждение. От друга страна, съгласно правната доктрина и съдебната практика вземането за трудово възнаграждение, както и обезщетенията по трудов договор, е имуществено право, поради което е наследимо, включва се в наследствената маса и при смърт на работника наследниците му по закон могат да претендират заплащането му. Наследимостта на вземането е възприета и в практиката на Върховния административен съд (определение № 15254 от 10.12.2018 г. по адм. д. № 14500/2018 г., VІ отд. на ВАС). Притежаването на правото включва възможността носителят му да предприеме действия във връзка с упражняването му, в настоящия случай изразяващи се в подаването на заявление-декларация. Приемането на обратната теза означава да се преклудира възможността за реализирането на придобито право от носителите му (ако наследството е прието), поради настъпила смърт на работника преди вписване в Търговския регистър на решението по чл. 6 или в рамките на срока по чл. 25 от ЗГВРСНР и преди подаване на заявлението-декларация, каквито не са смисъла и целта на закона. Именно поради посочените по-горе специфики на вземанията за трудови възнаграждения и парични обезщетения, сравнения и аналогии с други правни фигури и институти, каквито са инвокирани в жалбата, са неприложими. Предвид изложеното настоящата инстанция приема за неоснователни релевираните в касационната жалба възражения и доводи за незаконосъобразност на решението на АССГ, относно ненаследимостта на претендираното от наследниците право. Видно от данните по делото процесното заявление-декларация е подадено от К. Герасимов в качеството му на законен наследник на правоимащото лице П. Герасимов, с което е упражнено именно признатото от закона право на наследодателя. Неправилно административният орган е приел, че заявлението, като подадено за починало лице, с оглед на това обстоятелство е недопустимо поради недееспособност на заявителя. Действително съдът погрешно да е отразил в мотивите си, че административният орган не е посочил коя от хипотезите на чл. 27, ал. 2 от АПК е основание за оставяне на искането без разглеждане: от процесното разпореждане е видно, че органът е мотивирал недопустимостта с наличието на хипотезата на чл. 27, ал. 2, т. 4 (в нейното първо предложение) от АПК. Правилна е обаче преценката на съда за необходимостта от проверка за наличието на друга абсолютна процесуална предпоставка за участието на страната в производството по т. 5 на същия текст – правния интерес на заявителя, която именно е следвало да бъде разгледана и обсъдена от издателя на акта. Приемайки, че заявлението-декларация е подадено от недееспособно лице, административният орган е издал административния акт при неправилно тълкуване и прилагане на относимите за казуса материалноправни разпоредби. В конкретния случай, както правилно е приел първоинстанционният съд, административният орган не е изследвал релевантния за претендираното субективно право на наследниците въпрос, дали към датата на подаване на заявлението-декларация е изтекъл преклузивния срок по чл. 25 от ЗГВРСНР, както и не е извършил проверка досежно материалноправните предпоставки за придобиване на правото на гарантирано вземане от наследодателя. Споделя се и извода на съда, че изложените в жалбата доводи, част от които са пресъздадени и в касационната жалба, касаят неоснователността на подаденото заявление, а не възприетата от административния орган негова недопустимост, поради което са неотносими към предмета на спора. Относно направеното възражение за необоснованост на съдебния акт следва да се подчертае, че необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати от решаващия съд. Неоснователни в тази връзка са оплакванията в касационната жалба за неправилна интерпретация на релевантните факти, с оглед на което са и твърденията на касаторовия повереник за необоснованост. Изложеното обуславя правилността на преценката на Административен съд – София-град за незаконосъобразност на оспореното пред него разпореждане. Предвид тези съображения настоящият съдебен състав намира, че като е уважил подадената до него жалба и е върнал преписката на административния орган за произнасяне с конкретни (и коректно дадени) указания, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставен в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,