Решение № 571 от 5.09.2012 г. на ВКС по н. д. № 2773/2011 г.

Решение № 571 от 5.09.2012 г. на ВКС по н. д. № 2773/2011 г., I н. о., НК, докладчик съдията председателят Пламен Томов Прокурор от апелативната прокуратура във Варна е оспорил по касационен ред оправдаването на подсъдимите С. Д., М. П. и Е. Й., извършено чрез потвърждаването от апелативния съд в същия град на оправдателната присъда спрямо тях на Великотърновския окръжен съд (след като по реда на чл. 43 НПК ВКС е променил подсъдността във въззивната инстанция).

Първоинстанционната оправдателна присъда - 107 от 27 август 2010 г. по нохд 363/10 г., е по обвинението за три престъпления: - по чл. 214, ал. 2, т. 1, във връзка с чл. 213а, ал. 2, т. 2 и 4, 20, ал. 2 и 18 НК: за недовършения опит от 17 до 24 ноември 2009 г. чрез сила (включително с нанасянето на лека телесна повреда по чл. 130 НК) и заплашване да бъде изнуден Г. А. да заплати с вреда за себе си 5000 лв. на подсъдимите, с цел те и свидетелят И. И. да бъдат облагодетелствани; - по чл. 142, ал. 4, във вр. с ал. 2, т. 2 и 7, и с 20, ал. 2 НК: за отвличането на А. с цел да бъде лишен от свобода, както и с користна цел и с особена жестокост, пак на 24 ноември 2009 г. но само от М. П. и В. Й.; - по чл. 198, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК: за грабежа на 185 лв. на същата дата, от същия пострадал и от същите двама подсъдими.

Второинстанционното (въззивно) решение - 122 от 1 септември 2011 г. по внохд 27/11 г., с което присъдата е потвърдена, е било постановено също след подаването на протест от съответния прокурор.

В подадения сега (касационен) протест се съдържа позоваване на първите две от основанията по , както и доводи, които според прокурора го подкрепят, иска се ново разглеждане на делото в апелативния съд за осъждане на подсъдимите.

Протестът е поддържан и в съдебното заседание на касационната инстанция, а страната на подсъдимите е за неговото отхвърляне.

ВКС намери, че протестът е основателен поради следното:

I. Оправдаването на подсъдимите не е резултат на обективно изследване на обстоятелствата по делото, както изисква чл. 14, ал. 1 НПК.

1. Варненският апелативен съд неправилно е потвърдил едно ясно изразено тенденциозно отношение към обвинителната теза за упражнена с користна цел принуда върху свидетеля Г. А.. Необективното отношение вероятно не е израз на неправилното разбиране, че пострадал от престъпление може да се яви само безукорно във всяко отношение лице, но е прекалено все пак това качество - дали житейско или процесуално - да бъде поставяно още в началото в кавички (с недвусмисленото значение на "уж пострадал"), и то когато е използвано далеч преди да бъдат направени изводите за недостоверността на показанията му.

За проявената тенденциозност не са толкова важни даже другите белези, на които обръща внимание протестиралият прокурор-като например обстойният анализ на съдебното минало на А. и негови близки, поначало обичаен за обвиняеми лица. По-съществени за необективността са редица фактически изводи, довели до отхвърляне на обвинението. Подробното им обсъждане се явява в същото време неоправдано-толкова очевидна е тяхната неубедителност.

Забележителен е подходът при отхвърляне на свидетелстването на пострадалия за случилото се с него, опровергаването на показанията му да се базира на количествени преимущества (на броя на свидетелите), но дори тези преимущества да са впечатляващи, съдът е бил длъжен да обясни защо ги смята за достатъчни и като качество: свидетели, които не са видели какво се е случило на А., защото не са могли да го възприемат (Г., Й., П., М., Б., П.)?!; видеозаписи от охранителни камери, но без кадрите, които интересуват делото?!

Точността изисква да се каже, че в горепосочената група свидетели е включен и З., но уточнението само засилва недоумението: неговите показания са изцяло в подкрепа на казаното от пострадалия за упражнената на 24 ноември върху него принуда в района и извън района на бензиностанцията. За ВКС няма място и предположението за възможна грешка с включването на З. между свидетелите, за които е прието, че са против обвинението - просто е отпаднало задължението за обсъждане на показания в полза на обвинението, а другите показания в негова полза-на А. и С. А., са елиминирани с лекота, само защото са съответно на братовчед и на брат на пострадалия.

Поредицата неубедителни изводи няма как да не включи основаните на т. нар. автотехническа експертиза по делото. "Така наречена", защото процесуалният й статут е най-малкото спорен (срв. например с уредбата на следствения експеримент- чл. 166-168 НПК), но и заради незаслужено придаденото й значение на опровергаваща обвинението за извършеното отвличане: последното е обявено за невъзможно, тъй като използваният опитен автомобил не успял да осъществи инкриминираното пътуване с неговата продължителност според обвинението?! (с маршрут при това, приет в отклонение от показанията на пострадалия - с ориентир [населено място], непосочен от А., а от св. М. П., доведен за разпит в съда по искане на защитник на подсъдимия Й.).

Илюстрирането на тенденциозността може да продължи още с начина, по който са използвани показанията на д-р Р. - лекаря, издал медицинското удостоверение на пострадалия (защото например в него вписал "по свое усмотрение", че А. е участвал в "битов" скандал, какъвто последният не е), или по който е обсъждано експертното медицинско заключение (чиято стойност пък е поставена в зависимост от качеството на съобщеното на д-р Р. от пострадалия или от ненамирането на бухалки у подсъдимите при извършени претърсвания?!). Достатъчно е обаче според ВКС примерите в разглежданата насока да приключат с отхвърлянето на обвинението за грабеж на 185 лв. -такова престъпление не било възможно да бъде извършено, след като А. не работел, за да разполага пари?!

1. ВАС не само неправилно е потвърдил постановената в нарушение на чл. 14, ал. 1 НПК присъда, но е задълбочил нарушението с още по-неприемливи доводи, като например този, че "няма никакви доказателства за подсъдимите П. и Й. [да] са оказали каквато и да е сила или заплашване както за качването му [на Г. А. ] в черния джип [...], така и при слизането им (мотиви, с. 24, разреденото, добавеното и пропуснатото в цитата - ВКС). Най-малкото спорни са пък доводите в отговор на въззивния протест за незаконната дейност на фирмата на подсъдимите и законността на договора, по който бил задължен пострадалият (пак там, с. 26: че нямало доказателства за незаконна дейност и за прогласяване на договора за нищожен).

II. Гореизложеното обяснява защо касационният протест е посветен изключително на недостатъците в доказателствената дейност по делото (въпреки че и той съвсем не ги изчерпва - вж. например как подобно на показанията на З., и показанията на Ив. И. са използвани срещу обвинението без да съдържат онова, заради което са използвани-че И. е поискал да се откаже от услугите на подсъдимите за издължаване към него от пострадалия, преди последният да е бил изнудван, отвлечен и ограбен от тях; И. всъщност е направил това, но след като разбрал, че пръстът на пострадалият е счупен от подсъдимите). На недостатъците от материалноправно естество прокурорът е отделил място единствено за очевидно незаконосъобразното в случая мнение, че лишаване от свобода за 17 минути, не е лишаването от свобода, което има предвид чл. 142 НК (друг е въпросът, че в приложената от обвинението редакция на НК лишаването от свобода е само цел на отвличането, признак от неговата субективна страна, но във връзка с това престъпление ВАС, специално, е предпочел да обърне внимание върху не толкова съществената грешка на обвинението да не съобрази отмяната на ал. 4 в началото на 2010 г.).

Материалноправните въпроси обаче трябва да бъдат предмет на сериозно внимание при новото разглеждане на делото, което е неизбежно, за да бъде отстранена необективността при разглеждането му досега. Повод за подобно напомняне е квалифицирането на упражнената с користна цел принуда спрямо Г. А. именно по чл. 214 НК, който съдържа общия състав на изнудването, а при него, както е известно, (подобно на измамата) пострадалият се самоуврежда - той самият си причинява вреда, принуден от дееца "да извърши, да пропусне или да претърпи нещо противно на волята му. Във връзка с това проблемът по делото е как Г. А. е щял да се самоувреди, ако е трябвало да заплати пари, които дължи-изцяло или отчасти. Принудата да бъде заплатено нещо дължимо е, от друга страна, също престъпно, но е предмет на самоуправството по ал. 5 на чл. 323 НК, докато принуждаването към разпореждане с нещо недължимо е по-близко до хипотезите в специалния състав на изнудването по чл. 213а НК. Вижда се, че в случай на осъдителна присъда по обвинението, разграничаването е необходимо и е възможен предмет на произнасянето (вж. и р. р. 13/04-I, Бюл. 5/04; 234/03-I, Бюл. 5/03; 55/05-I, Бюл. 3/05; 910/07-08-I, Бюл. 7/08).

Ръководен от всичко изложено и съобразно още с чл. 354, ал. 3, т. 1 НПК - относно разгледаното в р. I, ВКС-I н. о.