Решение № 9147 от 18.10.2022 г. на ВАС, II о.

Производството по делото е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от ТИМ 2012 ООД, представлявано от М. Николов, чрез процесуален представител адв. Арнаудов, срещу решение 124/22.03.2022 г., постановено по адм. дело 828/2021 г. по описа на Административен съд - Плевен, с което е отменено, по жалба на Банка ДСК АД София, Разрешение 9-г/13.04.2021 г., издадено от гл. архитект на Община-Плевен, за поставяне на преместваем обект лятна градина към кафе-аперитив Кадифе, в ПИ с идентификатор 56722.659.448.1.27, УПИ ІІ, кв. 161а по плана на гр. Плевен. С твърдения за неправилност на решението, се претендира отмяната му. Сочи се, че наемодателят на дружеството притежава право на собственост освен в сградата и върху парцела, в съсобственост само с Община Плевен. Банка ДСК АД имала право на собственост само и единствено в отделни помещения в сградата, която се намирала в този конкретен УПИ, но не и върху същия този недвижим имот. Според касатора разполагането на въпросната лятна градина е въпрос, който може да бъде обект на взаимоотношения, между съсобствениците в имота, какъвто не била банката, като съответно евентуалните структури на Община Плевен са тези, които контролират единствено нарушена ли е евентуално площта, използвана от съсобственика (чрез неговия наемател). В съдебното заседание касационният жалбоподател, редовно и своевременно призован, не се явява и не се представлява. Ответникът главен архитект на Община Плевен, чрез юрк. Банджаков, моли за отмяна на първоинстанционното решение и да бъде постановено друго, с което депозираната жалба от Банка ДСКАД София да бъде отхвърлена. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на общината в размер на 200 лева. Ответникът - Банка ДСКАД София, редовно призовани, се представляват от юрк. Джутев, който в съдебно заседание и в представен писмен отговор оспорва касационната жалба, като моли решението на Административен съд Плевен да бъде потвърдено. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав при Второ отделение, за да се произнесе, съобрази следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл.210, ал.1 АПК, срещу неблагоприятен за нея, подлежащ на оспорване, съдебен акт. Разгледана по същество, същата е неоснователна. За да постанови горепосочения резултат, съдът е приел, че оспореното разрешение е издадено от компетентен орган, в предвидената форма съгласно чл. 59, ал. 2 АПК, съдържа необходимите реквизити, включително фактическо и правно основание, за да породи целените правни последици. Счел е обаче, че при издаването му са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и материалноправните правила, регламентирани в наредбата по чл. 56, ал. 2 от ЗУТ, а именно Наредба 15 за реда и условията за поставяне на преместваеми съоръжения на територията на Община Плевен. Обосновал е извод за незаконосъобразност на процесния акт, тъй като е налице нарушение на чл. 28, ал. 14, т. 3 от Наредба 15, като не се установява наличие на писмено съгласие от страна на жалбоподателя. Освен това е счел, че издаденото разрешение за поставяне е в нарушение на правилата на чл. 36, ал. 6 от Наредба 15. Решението е правилно. Изводите на първоинстанционният съд се споделят от настоящия състав, тъй като са обосновани посредством събраните по делото доказателства и са съответни на приложимите за случая разпоредби. Несъстоятелно е оплакването за неправилност на съдебния акт. Съгласно чл. 56, ал. 2 ЗУТ за обектите по ал. 1, т. 1 и 2 се издава разрешение за поставяне въз основа на схема и проектна документация, одобрени от главния архитект на общината. Схемата за поставяне определя пространственото разположение, вида, типа, размерите и предназначението на обекта по ал. 1, т. 1 и 2. Условията и редът за издаване на разрешението за поставяне на обектите, за одобряването и за изискванията към схемата и проектната документация се определят с наредба на общинския съвет, като в наредбата, в зависимост от вида и предназначението на обекта, се поставя изискване за предоставяне на инженерно-техническа част или конструктивно становище. В настоящия случай няма спор, че лятната градина, предмет на издаденото разрешение, представлява преместваем обект по смисъла на § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ. Правилно съдът е счел, че е налице нарушение на чл. 28, ал. 14, т. 3 от Наредба 15, съобразно която всички преместваеми обекти се разполагат на разстояние не по-малко от 3 /три/ метра от границата на съседен УПИ. На по-малко разстояние се допуска поставяне само с изрично писмено съгласие на собственика /собствениците/ на съседния УПИ. Видно от СТЕ е, че в участъка където е отразена широчина на градината 3,80 м., а отстоянието до съседния имот, е по-малко от 3 метра. Следователно е било необходимо писмено съгласие на собственика /собствениците/ на съседния УПИ, а именно Банка ДСК АД, но такова няма данни да е дадено. Правилно съдът е приел и, че издаденото разрешение за поставяне, е в нарушение на правилата на чл. 36, ал. 6 от Наредба 15, съгласно които в случай, че лятната градина се разполага пред съседен обществено обслужващ обект, е необходимо изрично писмено съгласие от собственика на обекта. По делото категорично е установено, че съседният имот, собственост на Банка ДСК АД е предназначен за обществено обслужване, тъй като представлява клон на кредитна институция. Банката е собственик на самостоятелни обекти в съседство, в това число и на помещения, разположени в югозападната част на сградата, входът към които се намира срещу кафе-аперитив Кадифе, където е поставена лятната градина на заведението. Следователно тук отново е необходимо наличието на изрично писмено съгласие за това от собственика на съседният обект, а именно Банка ДСК АД, но такова липсва. Не се споделят доводите на касатора, че наемодателят му притежава право на собственост освен върху сградата и върху парцела в съсобственост с Община Плевен, като Банка ДСК АД има право на собственост единствено в отделни помещения на сградата, която се намира в този конкретен УПИ, но не и върху същия този недвижим имот, както и, че начина на разполагане на въпросната лятна градина бил въпрос, който можел да бъде обект на взаимоотношения между съсобствениците в имота, какъвто не била банката. Правото на собственост върху имота включва и правомощието той да бъде ползван чрез свободното разполагане върху него на всякакви движими вещи, освен тези, предмет на разрешителните режими по чл. 56, ал. 1 и чл. 57, ал. 1 ЗУТ. На разрешение по чл. 56, ал. 1 ЗУТ подлежи поставянето на такива движими вещи, предназначението на които не е пряко свързано с ползването на недвижимия имот, а с обслужващи спрямо трети лица дейности и чието наличие се отразява за определен период от време на (благо)устройството на конкретната територия. Процесната лятна градина притежава именно тези характеристики. С оглед изложеното, настоящата съдебна инстанция счита, че съдебното решение е постановено при правилно приложение на материалния закон и е обосновано. Не се установиха и допуснати от първостепенния съд нарушения на съдопроизводствените правила. Проведени са няколко открити съдебни заседания, в хода на които са уважени исканията на страните по събиране на доказателства, след което са установени всички относими за спора факти. Предвид горните мотиви и като съобрази, че съдебното решение е валидно, допустимо и правилно, същото следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и при своевременно заявената претенция на процесуалния представител на ответната страна /Банка ДСК АД/ за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, съдът прие, че на основание чл.78, ал.8 от ГПК, във връзка с чл.37 от ЗПП и чл.24 от НЗПП, в полза на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 АПК, Върховният административен съд, Второ отделение,