Решение № 250 от 30.05.2011 г. на ВКС по н. д. № 1412/2011 г.

Решение № 250 от 30.05.2011 г. на ВКС по н. д. № 1412/2011 г., I н. о., НК, докладчик съдията Ружена Керанова Производството е образувано на основание чл. 424, ал. 1 от НПК по искане на осъдения К. А. Г. за възобновяване на производството по ВНОХД № 2211/2010 г. по описа на Окръжен съд -Пловдив. В искането за възобновяване се поддържа, че решението на въззивния съд и потвърдената с него присъда са постановени при съществено нарушение на процесуалния и материалния закони, а наложеното наказание е несправедливо. Отправеното искане е за оправдаване, алтернативно за отмяна и връщане на делото за присъединяване към друго наказателно производство, водено срещу осъдения Г. или намаляване на наказанието, като се приложи разпоредбата на чл. 55 от НК. В съдебното заседание осъденият К. Г. не се явява, редовно призован. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането за възобновяване. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, установи следното: I. С първоинстанционната присъда № 255/20.05.2010 г. по НОХД № 5959/2009 г. по описа на Районен съд - Пловдив осъденият Г. е бил признат за виновен в това, че на 09.06.2009 г. в [населено място], в складово помещение, обозначено с № 35, е държал на склад акцизни стоки, подробно описани в присъдата, без бандерол, когато такъв се изисква по закон (чл. 25, ал. 1 и чл. 28, ал. 1 от ЗТТИ ), в немаловажен случай, като предметът на престъплението е в големи размери - престъпление по чл. 234, ал. 2, т. 3 от НК. Наложеното наказание е две години и шест месеца лишаване от свобода, с приложение на чл. 66, ал. 1 от НК, като е определен петгодишен изпитателен срок, на основание чл. 66 от НК, както и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК за срок от две години. Осъденият Г. е оправдан на основание чл. 304 от НПК за част от предмета на повдигнатото обвинение. По жалба на осъдения Г. е постановено въззивно решение № 238/29.09.2010 г. по ВНОХД № 2211/2010 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив и с него присъдата е потвърдена. Искането за възобновяване е подадено в законоустановения срок и е частично основателно. I. Поддържаните доводи, които са квалифицирани от осъденото лице, като съществени процесуални нарушения, се свеждат до следното: упреци към законодателната уредба, в частност създаването в ЗАНН на глава IV - Административнонаказателни санкции спрямо юридически лица и еднолични търговци; че за деянието, за което е осъден следва да се носи административнонаказателна отговорност по ЗАДС, а не наказателна, респективно да се наложи имуществена санкция на юридическото лице [фирма]; че деянието, предмет на делото, е извършено на 09.06.2009 г., а същевременно има и друго повдигнато обвинение за идентично деяние, извършено на 19.11.2009 г., което обуславя приложението на чл. 26 от НК, но прокурорът и съдът незаконосъобразно не са отчели този факт; необоснованост на съдебните актове, тъй като не е изследван вида и стойността на предмета на престъплението. Част от тези възраженията не биха могли да получат отговор - например тези срещу създаването на глава IV в ЗАНН, - а останалите са неоснователни. Първо, следва да се отбележи, че идентичност между деянията, предмет на наказателното производство и това, предмет на административното производство по приложеното решение на районния съд, отнасящо се за нарушение, осъществено на 19.11.2009 г., не е налице. Второ, дори и да е налице такава идентичност и деянието да нарушава едновременно административна и наказателна норма, то деецът носи наказателна отговорност - виж чл. 32 и чл. 33 от ЗАНН, както и ТР № 51/78 г. ОСНК. Трето, конкретният случай изобщо не третира такова съотношение между наказателна и административна отговорност, защото дори и да е налице основание юридическото лице да понесе отговорност по чл. 126 от ЗАДС, то не се изключва възможността представляващото го лице да носи отговорност при условията на чл. 234 от НК. Неоснователно се възразява, че недопустимо и в нарушение на чл. 26 от НК са разделени две деяния, които съставляват едно престъпление. Подобен упрек не може да се отнесе към съда, а и очевидно осъденият Г. не държи сметка за разпоредбата на чл. 26, ал. 6 от НК, при наличните данни за внасянето на обвинителния акт по настоящето дело - 10.11.2009 г. (л. 3 от първоинстанционното дело), както и тези, които той поддържа (представя) относно времеизвършването на второто деяние - 19.11.2009 г. На следващо място, въпросите относно вида и стойността на предмета на престъплението са разрешени. По делото е изслушана и приета агрономическа експертиза, като вещото лице при разпита в съдебното заседание и при предявяване на вещественото доказателство, по искане на защитата на осъдения Г., е дал подробни разяснения за вида и годността на предмета на престъплението. Посочил е още използваните методи и способи при изследването, както и своите специални знания в тази сфера. Ето защо експертното заключение напълно е отговаряло на изискванията на чл. 152 от НПК и не е имало пречка да бъде поставено в основата на фактическите изводи на предходните инстанции. В хода на съдебното следствие, проведено от първата инстанция, е назначена и приета стоково-оценителна експертиза, дала средната пазарна цена на предмета на престъплението, като за част от него стойността е определена в по-нисък размер, предопределил и оправдаването на подсъдимия за разликата. В мотивите на въззивния съдебен акт са изложени конкретни съображения по оценката на събраните доказателства. Ясно е посочено защо показанията на свидетеля Костинаров, представени в подкрепа на защитната теза, че тютюна не е годен за употреба, са приети за компрометирани. Отказът на съда да ги кредитира се дължи не само на това, че този свидетел не би могъл да има възприятия за бракуването на тютюна, а съобщава само "случайна информация" с неизвестен произход, но и при решаващото съображение, изведено от данните, съдържащи се в справките, изходящи от "Б. " и [фирма] (л. 105-107 от досието на първоинстанционното дело), опровергали тези твърдения. Въззивният съд е изпълнил задължението си по чл. 339, ал. 2 от НПК. От мотивите на решението е видно какви факти са приети за установени и въз основа на какви доказателства, като изрично са посочени и основанията, поради които не се приемат доводите, представени в подкрепа на жалбата на осъдения. По тези съображения ВКС не намери да е налице твърдяното в искането за възобновяване касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, което да доведе до отмяна на съдебния акт и оправдаване на осъдения Г. или връщане на делото, за да се присъедини към друго наказателно производство, каквито претенции се отправят. III. По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. Първо се възразява срещу отказа на предходните инстанции да приложат разпоредбата на чл. 55 от НК. Обстоятелствата, на които осъденият Г. акцентира, за да обоснове приложимостта на посочената разпоредба (чистото съдебно минало, данните за личността му, семейният му статус и пр.) не са пренебрегнати от предходните инстанции, като правилно е прието, че те не могат да бъдат квалифицирани като изключителни и/или многобройни. Основателно е обаче възражението относно подценяването им като фактори, имащи значение за справедливостта на наказанието лишаване от свобода. При липсата на условията по чл. 55 от НК наказанието лишаване от свобода е индивидуализирано по чл. 54 от НК, но неправилно е оценена относителната тежест на всички обстоятелства, преценена и в контекста на чл. 54, ал. 2 от НК. Към момента на извършване на деянието наказателната санкция по чл. 234, ал. 2, т. 3 от НК е била определена до пет години лишаване от свобода. Прието е от двете предходни инстанции, че в тези рамки, съобразявайки и чл. 2 от НК, наказанието следва да се определи при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, като изрично е подчертана ниската степен на обществена опасност на дееца. При така направената констатация необяснимо защо отмереният размер на наказанието лишаване от свобода е две години и шест месеца, тоест в средния негов размер, а изпитателният срок е ориентиран в максимално възможния по закон. Иначе казано, смекчаващите отговорността обстоятелства и техният превес не са намерили адекватен израз при определяне на конкретния размер на наказанието лишаване от свобода. В тази насока въззивното решение търпи корекция, като настоящият състав намира, че при правилната оценка на релевантните обстоятелства, относими към определяне на справедливо наказание, се налага смекчаването му до една година и шест месеца лишаване от свобода. Необходимо е и намаляване на изпитателния срок по чл. 66 от НК в размер на три години. Така определеното наказание лишаване от свобода по размер и начин на изтърпяване е съответно на извършеното и достатъчно за постигане на целите, визирани в чл. 36 от НК. Наказанието лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК с оглед извършената корекция на наказанието лишаване от свобода вече е съответно на закона и е справедливо. IV. За прецизност на извършваната проверка следва да се отбележи, че в диспозитива на първоинстанционната присъда е допусната грешка при решаване на въпроса за приложимостта на чл. 66 от НК, като е посочено: " на основание чл. 66, ал. 1 от НК отлага изпълнението на така наложеното на подсъдимия К. Г. наказание в размер на две години лишаване от свобода за срок от пет години", което очевидно е несъответно на определеното наказание - две години и шест месеца лишаване от свобода. Разпоредбата на чл. 301, ал. 1, т. 5 от НПК изисква съдът да обективира своята воля относно това: "да се освободи ли подсъдимият от изтърпяване на наказанието и какъв да бъде изпитателния срок при условно осъждане". Тоест, същественият въпрос е размерът на изпитателния срок. Предвид посоченото в предходният пункт и намаляването на размера на наказанието лишаване от свобода и на изпитателния срок, този недостатък на съдебния акт се преодолява. В предвид на горните съображения и на основание чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,