Решение № 4407 от 31.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 12802/2013 г.

Решение № 4407 от 31.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 12802/2013 г., VII о., докладчик председателят Йовка Дражева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "Аякс-2002" ООД, със седалище и адрес на управление с. Калоян, общ. Вълчи дол, представлявано от управителя си Зарка Кунева, срещу решение № 1571 от 17.06.2013 г. по адм. дело № 1007/2013 г. по описа на Административен съд - Варна. Касационният жалбоподател излага съображения за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Не са налице материалноправните предпоставки за издаване на акт за установяване на задължение (АУЗ) в хипотезата по чл. 107, ал. 3 от ДОПК във вр. с чл. 14, ал. 2 от ЗМДТ, тъй като последната разпоредба касае определяне на годишния данък за притежаване на недвижими имоти, а не данъка за придобиването им. В случая установяването на публично общинско задължение е следвало да стане по реда на чл. 108 от ДОПК, т.е. чрез издаването на ревизионен акт, а не чрез издаване на АУЗ. Позовава се на разпоредбата на чл. 50 от ЗМДТ, съгласно която нотариусът извършва сделката по прехвърляне на собствеността върху процесния имот след като установи, че е платен данъкът по Раздел III на ЗМДТ. Иска отмяна на решението с постановяване на ново по съществото на спора, с което да се отмени АУЗ № МД-АУ-336 от 19.12.2012 г., издаден от главен инспектор "КРД" при община Варна, потвърден с решение № МД-РШ-004 от 15.02.2013 г. на директора на дирекция "МДТ" при община Варна, в частта му, в която на "Аякс-2002" ООД е установено задължение за данък придобиване на недвижим имот на територията на същата община в размер на 2 390.06 лв. и лихва в размер на 1 615.12 лв. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 250 лв. като разноски пред касационната инстанция. Ответникът, директорът на дирекция "Местни данъци" при община Варна не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, VII отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното съдебно решение Административен съд - Варна е отхвърлил жалбата на "Аякс-2002" ООД срещу АУЗ № МД-АУ-336 от 19.12.2012 г., издаден от главен инспектор "КРД" при община Варна (поправен с АУЗ № МД-АУ-336-А от 7.01.2013 г.), потвърден с решение № МД-РШ-004 от 15.02.2013 г. на директора на дирекция "Местни данъци" при община Варна, в частта, в която на "Аякс-2002" ООД е установено задължение за данък придобиване на недвижим имот на територията на общината в размер на 2 390.06 лв. и лихва в размер на 1 615.12 лв. За да постанови този резултат, съдът е приел за установено от фактическа страна, че с декларация по чл. 17 от ЗМДТ от 21.05.2007 г. касационният жалбоподател е декларирал придобиването на имот - земя и сграда, находящи се в гр. Варна, съгласно нотариален акт № 68, т. II, рег. № 2809 от 16.05.2007 г., като продажната цена на имота е 119 503.00 лв. Органът по приходите служебно е установил, че данъкът по чл. 47, ал. 2 от ЗМДТ, който се дължи от страна на приобретателя на имот придобит по възмезден начин не е платен при прехвърлянето в нарушение на чл. 49, ал. 2 от ЗМДТ. Издаден е акт за установяване на задължение на основание чл. 107, ал. 3, предл. последно от ДОПК и чл. 4б от ЗМДТ, което в тази част е потвърдено от директора на дирекция "Местни данъци" при община Варна в рамките на проведеното задължително административно обжалване. Първоинстанционният съд е приел, че с оглед разпоредбата на 45, ал. 1 от ЗМДТ и липса на друга уговорка между прехвърлителя и приобретателя на имота, касационният жалбоподател дължи данък, считано от датата на придобиване на имота на 16.05.2007 г. По делото няма доказателства за плащане на данъка, но и жалбоподателят не твърди обратното. Защитната теза е, че са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, защото в случая е приложим чл. 108, а не чл. 107, ал. 3 от ДОПК. Съдът приел за неоснователно позоваването на изтекла погасителна давност по чл. 171, ал. 1 от ДОПК. Съдът е направил правен извод за дължимост на данъка на основание чл. 47, ал. 2 от ЗМДТ. Решението е неправилно и следва да бъде отменено. Първоинстанционният съд е обосновал решението въз основа на установени по делото по допустим начин релевантни факти. Материално незаконосъобразни са обаче правните изводи за законосъобразност на административния акт издаден в хипотеза на чл. 107, ал. 3, предл. последно от ДОПК. Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на ДОПК. В Глава XIV от ДОПК са регламентирани два способа за установяване на задължения за данъци и здравноосигурителни вноски: 1) предварително установяване на задължения по декларация по реда на Раздел I, глава IХ от ДОПК и 2) установяване с ревизионен акт по чл. 108 от ДОПК - Раздел II, глава ХIV от ДОПК. По глава XIV от ДОПК предварително се установява задължение по декларация по два начина: 1.) по чл. 105 от ДОПК самоизчисляване от задълженото лице на основата и размера на задължението по декларация (дължим данък и задължителни осигурителни вноски), и 2) по чл. 107, ал. 1 от ДОПК установяване на размера на дължим данък и осигурителна вноска от органа по приходи въз основа на подадена от задълженото лице декларация. Следователно чл. 107 от ДОПК, послужил като основание за издаване на административния акт, е приложим за данъчни задължения, които се определят като размер по декларация. Такъв е данъкът върху недвижими имоти по чл. 10 и сл. от ЗМДТ. Приобретателят на недвижим имот е задължен да подаде декларация по чл. 14 от ЗМДТ, в която се посочват данни за имота, а данъкът се заплаща ежегодно. Но данъкът, който се заплаща при придобиване на имущества по възмезден начин е еднократен данък, не представлява данъчно задължение по декларация, защото се дължи и определя към момента на прехвърляне на собствеността, т.е. преди деклариране на имота, предвид чл. 49, ал. 2 от ЗМДТ. Поради това и защото данъкът при придобиване на имущество не се определя като размер въз основа на подадена декларация, това става с ревизионен акт, предвид чл. 108 от ДОПК. Данъкът не е платен при прехвърляне на собствеността с нот. акт № 68/2007 г. Този данък е установен по закон, а размерът му се определя, съгласно чл. 47, ал. 2 от ЗМДТ от общинския съвет в размер от 0,1 до 3 на сто върху оценката на прехвърляното имущество и се самоизчислява при прехвърлянето на собствеността (т.е. определянето не е от орган по приходите). Следователно данъкът при придобиване на имущество не е задължение по декларация и разпоредбата за предварително установяване по чл. 107, ал. 3 от ДОПК, на които се основава АУЗ № МД-АУ-336/19.12.2012 г., е неприложим. Административните производства за издаване на акт за установяване на задължение по декларация и за издаване на ревизионен акт са различни, редът за административен контрол също е различен. В първия случай контролът се осъществява от ръководителя на звеното за местни приходи в съответната община, а върху ревизионния акт контролът е от компетентността на кмета на общината, предвид чл. 4, ал. 5 от ЗМДТ. След като не е спазена формата и вида на административното производство, издаденият акт за установяване на задължение по чл. 107, ал. 3 от ДОПК е нищожен. Като е приел, че актът е законосъобразен и не страда от пороци, първоинстанционният съд е постановил материално незаконосъобразно решение, което подлежи на отмяна по чл. 221, ал. 2 вр. с чл. 208, т. 3 от АПК. С касационната жалба е поискано присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 250 лева. Пред касационната инстанция юрисконсулт на дружеството не се е явявал, касационната жалба е подписана от управител. Има данни, че лицето Тодор Иванов Бонев е упълномощено от управителя да представлява дружеството пред първоинстанционния съд в качеството на юрисконсулт, но няма представен трудов договор като доказателство, че Т. Бонев е юрисконсулт при жалбоподатея. Други разноски не се претендират. Поради това искането следва да се отхвърли като неснователно. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 и чл. 172, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, седмо отделение,