Решение № 2244 от 26.2.2024 г. на ВАС по адм. д. № 12021/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК. Образувано е по касационна жалба на Министъра на правосъдието, подадена чрез процесуален представител юрисконсулт Л. Костадинова, против Решение 5725/28.09.2023 г., постановено по административно дело 10156/2022 г. по описа на Административен съд София град, с което е отменена негова Заповед ЧР-03-69/17.10.2022 г. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на съдебното решение, като постановено при наличие на касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорват се правните изводи, възприети от съда относно незаконосъобразността на оспорената заповед, като се иска отмяна на решението и вместо него да бъде постановено друго, с което обжалваната заповед да се потвърди. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от юрисконсулт Костадинова и юрисконсулт Николова, които молят да бъде уважена по изложените съображения. Ответната страна, Д. Йорданова, се явява лично и се представлява от адвокат Д. Петров, който в съдебно заседание и в представен писмен отговор оспорва касационната жалба и моли съдебното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски по представен списък. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Второ отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предмет на оспорване пред Административен съд София град е Заповед ЧР-03-69/17.10.2022 г. на Министъра на правосъдието, с която на основание чл. 194, ал. 2, т. 3 и т. 4, чл. 197, ал. 1, т. 6 във връзка с чл. 203, ал. 1, т. 8 и т. 13, чл. 204, т. 1 и чл. 226, ал. 1, т. 8 ЗМВР, на Д. Йорданова, в качеството й на Заместник - главен директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията е наложено дисциплинарно наказание "уволнение", и е прекратено служебното й правоотношение. За да обоснове извод за незаконосъобразност на оспорената заповед, решаващият съд е приел, че заповедта е издадена от компетентен административен орган съгласно чл. 204, т. 1 ЗМВР, като са спазени и изискванията за форма и съдържание на административния акт по чл. 201, ал. 1 ЗМВР. Приел е обаче, че за част от нарушенията, а именно: за нарушението по т. І. 3, т. І. 4, т. І. 5, т. І. 6, т. І. 7 и т. ІІІ, не е спазен двугодишният срок по чл. 195, ал. 2 ЗМВР, което преклудира възможността на дисциплинарно-наказващия орган да реализира дисциплинарната отговорност на служителя. Съдът е приел, че този извод не се променя при съобразяване на обстоятелството, че спрямо ответника по касация са съставени АУАН, с оглед разпоредбата на чл. 195, ал.5 ЗМВР. Счел е и, че изтъкнатите пороци на административния акт в разгледаните шест части, са самостоятелно основание за отмяната му изцяло, доколкото за всички описани в него нарушения е наложено едно дисциплинарно наказание, което е неделимо. По отношение на останалите нарушения по т. І. 1, т. І. 5 и т. І. 6, съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден в нарушение на изискването по чл. 59, ал.2, т. 4 АПК, тъй като е нарушено императивното изискване на чл. 49, т. 3 и т. 7 от Инструкция 8121з-877/6.07.2021 г. за дисциплината и дисциплинарната практика в министерството на вътрешните работи, която предписва обобщената справка по чл. 207, ал. 7 ЗМВР да съдържа установената фактическа обстановка, нарушените разпоредби от ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, на заповедите и разпорежданията на министъра на вътрешните работи, заместник-министрите, главния секретар на МВР и преките ръководители, на Етичния кодекс за поведение на държавните служители на МВР. Изтъкнатите пороци на административния акт в разгледаните три части е приел, че представляват самостоятелно основание за отмяната му изцяло, доколкото за всички описани в него нарушения е наложено едно дисциплинарно наказание, което е неделимо. На следващо място, съдебният състав е намерил за недоказано обстоятелство дисциплинарните нарушения да са придобили широк обществен отзвук и, че случилото се в ГДИН, разгласено по медиите, е уронило престижа на дирекцията пред всички институции и обществеността, както и че е формирало негативен морален облик на самото министерство. Така постановеното решение е правилно, обосновано и законосъобразно, като изложените в него мотиви се споделят изцяло от настоящата инстанция. Правилно и обосновано съдът е приел, че за част от нарушенията, а именно: за нарушението по т. І. 3, т. І. 4, т. І. 5, т. І. 6, т. І. 7 и т. ІІІ, не е спазен двугодишният срок по чл. 195, ал. 2 ЗМВР. Съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 1 ЗМВР дисциплинарното наказание се налага не по-късно от два месеца от откриване на нарушението и не по-късно от една година от извършването му, а съгласно ал. 2 за извършено тежко нарушение на служебната дисциплина, каквото е настоящото, дисциплинарното наказание се налага не по-късно от два месеца от откриване на нарушението и не по-късно от две години от извършването му. Дисциплинарното нарушение се смята за открито, когато органът, компетентен да наложи дисциплинарното наказание, е установил извършеното нарушение и самоличността на извършителя като дисциплинарното нарушение се счита за установено, когато материалите от дисциплинарното производство постъпят при компетентния дисциплинарно наказващ орган. Първоинстанционният съд обосновано е приел, че преклузивният срок е този по чл. 195, ал. 2 ЗМВР и същият не е спазен, с оглед наличните по делото доказателства. Срокът по чл. 195, ал. 2 ЗМВР има преклузивен характер и с изтичането му се прекратява възможността на дисциплинарно наказващия орган да налага дисциплинарно наказание за допуснато дисциплинарно нарушение от кръга на изброените. Този извод не се променя при съобразяване на обстоятелството, че спрямо ответника по касация са съставени АУАН, с оглед разпоредбата на чл. 195, ал. 5 ЗМВР, а именно когато дисциплинарното нарушение е и престъпление или административно нарушение, едногодишният срок по ал. 1, съответно двегодишният срок по ал. 2, започва да тече от влизането в сила на присъдата или наказателното постановление. В случая органът е наложил дисциплинарното наказание без да изчака приключване на административнонаказателните производства, респективно резултата от обжалваните наказателни постановления. Когато твърдяното дисциплинарно нарушение е било установено и квалифицирането на деянието като дисциплинарно нарушение не е обусловено от квалифицирането му и като престъпление или административно нарушение, срокът не започва да тече от момента на влизане в сила на наказателното постановление, поради което и разпоредбата на чл. 195, ал. 5 ЗМВР в случая е неприложима. На следващо място, административният съд правилно е приел, че оспорената заповед е издадена в нарушение на изискването по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Същата не съдържа фактическите и правни основания за издаването й, а съдържа общи твърдения за всяко от вменените нарушения. Не са описани фактическите обстоятелства действие или бездействие на дисциплинарно наказаното лице, при които те са нарушени, както и въз основа на какви доказателства са установени. Формално изложените обобщения не могат да се приемат за спазване на изискванията на чл. 210, ал. 1 ЗМВР. Законосъобразен е и изводът на първоинстанционния съд за това, че от приложените съдебни актове на Софийски районен съд и Административен съд - София град, със сила на пресъдено нещо е установено, че служителката Д. Йорданова не е извършила административните нарушения по Закона за обществените поръчки, за които са й наложени административни наказания, поради което не е налице основание за носене на дисциплинарна отговорност за същите деяния, за които е санкционирана с обжалваната заповед. Дисциплинарното наказание на Д. Йорданова е наложено за нарушение на чл. 203, ал. 1, т. 8, предл. първо "злоупотреба с власт" и т. 13 "деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата". Нарушението е квалифицирано от ДНО и като нарушения на т. 15, т. 16, т. 21 и т. 22 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в Главна дирекция Охрана и Главна дирекция Изпълнение на наказанията към министъра на правосъдието. Нарушенията на последните точки само са цитирани като не е индивидуализирано, с кои свои действия служителят допуска нарушение на всяка една от цитираните разпоредби, за които е прието че е злоупотреба с власт и е уронен престижа на службата. Посоченото нарушение е съществено, тъй като е нарушено правото на защита на държавния служител. Липсата на индивидуализация на действията на служителя, които да бъдат квалифицирани като нарушение на Етичния кодекс за поведение на държавните служители в Главна дирекция Охрана и Главна дирекция Изпълнение на наказанията към министъра на правосъдието, води до невъзможност да се съберат релевантните доказателства и административният акт да се издаде след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая. Съставът на разпоредбата на чл. 203, ал. 1, т. 13 ЗМВР изисква поведение, което е несъвместимо с етичните правила, уронващо престижа на службата. В случая предпоставките на цитирания текст не са изпълнени, тъй като не са установени действия на служителя, които уронват престижа на службата. Не са налице доказателства, установяващи по безспорен начин, че при изпълнение на служебните си задължения служителката Д. Йорданова е обективирала поведение, несъвместимо с Етичния кодекс за поведение на държавните служители в ГДИН и ГДО, което да е довело до злоупотреба с власт и до уронване престижа на службата. Въз основа на изложените мотиви, неоснователно е твърдението на касационния жалбоподател за неправилност на съдебното решение в отменителната му част по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Решението е постановено при правилно приложение и тълкуване на относимите материални норми. Не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, които да налагат отмяна на съдебния акт. Същото е и обосновано, като въз основа на правилно установените от съда обстоятелства, са възприети мотивирани и логически издържани правни изводи. Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора в полза на ответната страна следва да се присъдят сторените от нея разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лева, който размер, както и присъдения от първата инстанция размер съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото, както и на извършените процесуални действия от упълномощения адвокат, поради което възражението за прекомерност на касационния жалбоподател е неоснователно. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,