Решение № 6933 от 2.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 10185/2016 г.

Решение № 6933 от 2.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 10185/2016 г., I о., докладчик председателят Светлозара Анчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "Памко П. А." ЕООД - гр. С. чрез процесуалния си представител адв. С. А. срещу решение № 4062/13.06.2016 г., постановено по адм. дело № 2899/2013 г. по описа на Административен съд, С.-град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против РА № 2051203586/07.11.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП, потвърден с решение № 212/04.02.2013 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. С. при ЦУ на НАП за непризнато право на данъчен кредит в общ размер на 78 415,28 лв. по фактури, издадени от "Г. Л." ЕООД (неправилно е изписано от съда наименованието "Г. Л."), "Джимини" ЕООД, "Елистрой" ЕООД (допусната грешка при изписването, като правилното наименование е "Елистрой" ЕООД) "Я. С. 10" ЕООД, "Роси-85" ЕООД, "Бултекс-21" ЕООД и "Онсапо" ЕООД за данъчни периоди през 2010 г. и 2011 г. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, без да се сочат конкретните отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, още повече, че в голямата си част оплакванията са насочени срещу ревизионния акт, а не срещу обжалваното съдебно решение. От изложението в касационната жалба може да се направи извод, че се релевират оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, свързани с преценката на събраните по делото доказателства, а също и в нарушение на съдебната практика - на ВАС и на СЕС, като за последните изрично се сочи, че са задължителни за всички съдилища и учреждения в България. В тази връзка в касационната жалба е налице позоваване на съдебната практика на СЕС - решения по съединени дела С-80/11 и С-142/11, С-285/11 и С-324/11. Подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания се съдържат в касационната жалба, с която се иска отмяна на обжалваното решение и отмяна на ревизионния акт, както и присъждане на направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. С. при ЦУ на НАП чрез юриск. Перпериева я оспорва с искане за оставяне в сила като правилно обжалваното решение и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: За да отхвърли жалбата на "Памко П. А." ЕООД срещу посочения по-горе ревизионен акт за непризнато право на данъчен кредит в общ размер на 78 415,28 лв. по фактури, издадени от "Г. Л." ЕООД, "Джимини" ЕООД, "Елистрой" ЕООД, "Я. С. 10" ЕООД, "Роси-85" ЕООД, "Бултекс-21" ЕООД и "Онсапо" ЕООД за данъчни периоди през 2010 г. и 2011 г., първоинстанционният съд в пространно изложение е приел, че не е доказана реалността на доставките за строителни материали и СМР по процесните фактури, като вследствие на непризнатото право, дружеството е задължено да внесе ДДС в размер на 83 582,81 лв. и лихви - 15 809,81 лв. Първоинстанционният съд за да постанови този правен резултат е приел, че по всички доставки за установяване на тяхната реалност жалбоподателят е представил еднотипни комплекти документи и затова ги е обсъдил общо. Обстойно съдът е обсъдил материалноправните разпоредби за възникване правото на данъчен кредит за доставки на стоки по смисъла на чл. 6, ал. 1 ЗДДС, респ. чл. 14, § 1 от Директива 2006/112/ЕО (по-нататък в изложението ще се използва само Директивата), като е прието в съдебното решение, че се спори по извършването на доставките. Установено е от решаващия съд, че въпреки изисканите по реда на чл. 37, ал. 3 ДОПК, нито в хода на ревизията, нито в съдебното производство са представени договори за продажби или каквито и да било други видове договори, подписани с посочените 7 доставчици за доставка на фактурираните от тях стоки. Направено е от съда отбелязване в решението, че макар писмената форма да не е нормативно предписана за валидност на тези търговски сделки, на основание чл. 158, ал. 1 във връзка с чл. 57, ал. 2, т. 2 in fine ДОПК във връзка с чл. 163, ал. 1, т. 3 ГПК, приложима по силата на § 2 от ДР на ДОПК тя е форма за доказване на доставките, тъй като стойността им в преобладаващата им част е над 5 000 лв. Освен това изтъкнато е в решението, че няма представена разменена между страните по доставките кореспонденция, вкл. и електронна, чрез която да са съгласували съществените условия на тези доставки - видовете и количествата на строителните материали и/или цената им - единична и обща. Въз основа на тези мотиви, съдът е приел, че не е доказано правото на собственост върху процесните стоки да се смята за прехвърлено на "Памко П. А." ЕООД от неговите доставчици, изброени по-горе и затова поради тази причина собствеността върху стоките като движими вещи не може да бъде придобита от ревизираното дружество. Относно издадените фактури от преките доставчици, съдът е изложил мотиви, че те не удостоверяват, че посочените в тях строителни материали са предадени и така доставени на "Памко П. А." ЕООД. Съдът е приел, че фактурата като първичен счетоводен документ съдържа задължителни реквизити по чл. 114, ал. 1, т. 1 - 15 ЗДДС, респ. чл. 226, т. 1 - 15 от Директивата не включва подписите на доставчика и/или на получателя. Наред с това според съда фактурата е носител на информация за регистрирана за първи път стопанска операция така, както е прието в ТР № 5/2004 г. на ВАС, както и и че тя може да удостоверява данъчно събитие по смисъла на чл. 25 ЗДДС само след като е установено, че документираната с нея доставка е реално извършена между регистрирани по ЗДДС лица. Отразено е в решението, че общо издадените от 7-те доставчици фактури са 51 бр. и са еднотипни и сочат на системно, формално документиране на доставки. Посочването във всички фактури, че плащането е в брой и с прикачени към тях фискални бонове съдът е установил, че фактурите не са издадени при спазване на задължителните изисквания по чл. 118, ал. 1 - 4 ЗДДС във връзка с Наредба № Н-18/2006 г., тъй като е установено, че нито един от посочените ЕКАФП, от които са издадени фискалните бонове представляват фискални устройства по смисъла на § 1, т. 41 от ДР на ЗДДС във връзка с чл. 2, ал. 2 от цитираната Наредба. Според съда въпреки изисканите в хода на ревизията съпътстващи документи към 44 бр. фактури от общия брой от 51, с които да се установят реалността на доставките на стоки, такива не били представени. Относно представените на ревизията складови разписки към издадените от "Г. Л." ЕООД фактури, за тях съдът е приел, че те са еднотипни и не могат да бъдат ценени, тъй като не съдържат всички реквизити по чл. 7, ал. 1 ЗСч. Съдът е приел също така, че не е установено по какъв начин процесните стоки са транспортирани, в частност дали превозът им е извършен от трето лице-превозвач за сметка на доставчика или на получателя или е осъществен от доставчика или от получателя. Мотивите на съда относно транспортирането на стоките по фактурите от "Газ лоджистик" ЕООД са относими и по отношение на фактурираните доставки от "Джимини" ЕООД, "Елистрой" ЕООД, "Я. С. 10" ЕООД, "Роси-85" ЕООД, "Бултекс-21" ЕООД и "Онсапо" ЕООД. Въз основа на доказателствата, събрани по делото първоинстанционният съд е приел, че към 47-те фактури за стоки не са представени никакви годни съпътстващи документи - заявки, поръчки, складови картони, експедиционни нареждания, спецификации, приемателно-предавателни протоколи, товарителници, пътни листове и др., още по-малко такива, които в своята съвкупност, при пълна времева, предметна и/или стойностна кореспонденция на съдържащата се тях информация, да установят по категоричен начин фактическото предаване на фактурираните стоки от преките доставчици, посочени по-горе. Твърдението на жалбоподателя, че с процесните стоки е извършил последващи доставки, съдът не е приел за доказано, тъй като освен 49-те фактури за доставки на стоки, не са представени други доказателства. Относно доставките от "Г. Л." ЕООД по фактури № 10...2089/04.01.2011 г. с предмет "по протокол от 04.01.2011 г. труд в обект лаборатория № 10 ИЕЕС" съдът е приел, че не може да се идентифицира ремонтирания обект, не са съставяни и подписвани протоколи, обр. 19 за извършените строително-монтажни работи/строително-ремонтни работи (СМР/СРР), за да се установи какви работи са извършени и е направен извод, че не е установен реално предмета на фактурата. По фактура № 10...2090/21.01.2011 г. с предмет "по протокол от 21.01.2011 г. труд в обект къща в с. К." и фактура № 10...2093/26.01.2011 г. с предмет "по протокол от 26.01.2011 г. труд в обект къща в с. К." съдът е установил, че за тях са представени договор между "Р. С." ООД и "Памко П.А." ЕООД, както и между "И. С." ООД и "Памко П.А." ЕООД протокол, обр. 19 между последните и фактури за заплащане, от които в обжалваното решение е направен извод, че те нито поотделно, нито заедно доказват реално извършване на доставките, тъй като не са ангажирани доказателства за превъзлагане на ремонтните дейности на "Г. Л." ЕООД. Наред с това съдът е установил, че по делото не са налице протокол, обр. 19 и други съпътстващи документи, които да докажат доставките между "Памко П.А." ЕООД и "Г. Л." ЕООД. По същия начин съдът е обсъдил и фактурираната услуга на жалбоподателя от "Онсапо" ЕООД за СРР по ВиК и ел. инсталация на обект "Къща в с. К.". Тезата на жалбоподателя, че е достатъчна фактура по чл. 112, ал. 1, т. 1 ЗДДС, съставена в съответствие с чл. 114 и чл. 115 ЗДДС съдът е счел, че по този начин се смесват условията за възникване на правото на приспадане по чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС и чл. 167 и чл. 168, б. "а" от Директивата с тези за упражняването му по чл. 71, т. 1 ЗДДС и чл. 178, б. "а" от Директивата. В тази връзка мотивите в обжалваното решение са, че фактурата не е равнозначна на доставка по смисъла на чл. 6, ал. 1 ЗДДС във връзка с чл. 14 от Директивата, защото няма прехвърлително действие, нито на резултата на престираната услуга. В подкрепа на изложените по-горе мотиви съдът се е позовал на практика на СЕС. В. основа на горното е отхвърлена жалбата като неоснователна и недоказана. Обжалваното решение е правилно постановено. Правото на данъчен кредит по смисъла на чл. 68, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 6, ал. 1 и чл. 25, ал. 1 ЗДДС винаги е предпоставено от извършена реална доставка на стоки. Последното означава доставчикът да се разпореди със стоката, като я предаде във фактическа власт на получателя. Така в чл. 14, § 1 от Директива 2006/112/ЕО (по-нататък в изложението ще се използва като наименование само Директивата) е дефинирана доставката на стоки, която се различава от тази в чл. 6, ал. 1 ЗДДС, според която доставката на стока представлява прехвърляне право на собственост. Дефинитивно в Директивата в посочената разпоредба е предвидено, че доставка на стока е прехвърлянето на правото на разпореждане с материална вещ като собственик, което означава, че не е задължително доставчикът да притежава собствеността на съответната стока, за да може да я предаде на получателя. При това различие между законодателството на ЕС и българското законодателство, следва да се приеме разбирането за доставка на стока в Директивата. То не противоречи и на доктрината и съдебната практика, които принципно приемат, че доставката на стока от несобственик, не я прави нищожна, поради което след като се установи по безспорен начин с всички допустими доказателства, че доставчикът притежава стоката, то той може да се разпореди с нея и в случай на доказано предаване на стоката от него на получателя му, следва винаги да се приема, че за последния възниква правото да приспадне начисления от доставчика му ДДС като данъчен кредит. По същия начин следва да се подхожда и при доставките на услуги, които съгласно дефиницията, съдържаща се в чл. 9, ал. 1 ЗДДС за да е налице облагаема доставка на услуга, следва да се установи нейното извършване и в същия смисъл е и разпоредбата на чл. 24, § 1 от Директивата, съдържаща дефиниция за това понятие. Първоинстанционният съд се е съобразил с материалноправните разпоредби на ЗДДС и Директивата за дефиниране на относимите към правния спор понятия на доставки на стоки и услуги и правилно ги е приложил и обосновал в съдебния си акт в съответствие с доказателствата по делото. Обосновано е прието в първоинстанционното решение, че съгласно чл. 68, ал. 1, т. 2 ЗДДС подлежат на доказване фактите на получени стоки от жалбоподателя по облагаема доставка. Това е така, защото правото на приспадане на ДДС, който е начислен от доставчика и платен от получателя на фактурата като данъчен кредит представлява материално право, което за да се упражни законосъобразно получателят по доставките е длъжен да докаже по безспорен начин предаването/получаването на фактурираните му стоки. Настоящият съд изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд, че счетоводното оформяне на издадените фактури само по себе си не може да доведе до законосъобразно упражняване от получателя на правото на данъчен кредит по смисъла на чл. 6, ал. 1, чл. 68, ал. 1 и чл. 69, ал. 1 във връзка с чл. 25 ЗДДС, ако не е установена реалността на доставките. Обстоятелството, че жалбоподателят и/или неговите доставчици са осчетоводили фактурите не води до обоснован извод за реално изпълнение на предмета на доставките, ако не са ангажирани доказателства, че фактурираните стоки доставчиците са предали на получателя. Получателят по фактурите наистина не може да отговаря за действията на своите доставчици, вкл. и в случаите като процесния, които при поискване в хода на ревизията на "Памко П. А" ЕООД не са представили изисканите от приходните органи доказателства. Правото на данъчен кредит обаче като материално право е в полза на получателя по доставките. То е свързано с постигане на неутралитета на косвения данък, какъвто е ДДС, поради което задължение на получателя като носител на това право е да установи категорично положителните факти, които му позволяват да се възползва от него, а именно, че действително е осъществен предмета по фактурите, издадени от доставчиците - стоките са били в доставчиците и те са се разпоредили с тях чрез предаването им. Предвид обстоятелството, че се касае за родовоопределени вещи, то тяхното индивидуализиране се осъществява чрез предаването им по аргумент от чл. 24, ал. 2 ЗЗД. Това означава, че дори доставчиците да не са откликнали на насрещните проверки, които са им извършили приходните органи с дадени конкретни указания, ако доставките са реално извършени - стоките - предадени, а услугите - осъществени, то всички относими доказателства към реалността на доставките следва да се притежават от получателя. За доказване на доставките на стоки страните трябва да установят с относими за това писмени доказателства - приемателно-предавателни протоколи, стокови разписки или други документи, че е извършено от доставчиците фактическо разпореждане със стоките, като ги предаде на получателя. Върху тези документи задължително следва да има подписи на представляващите или упълномощени лица и на получателя и на доставчика, поради което те следва да се намират у получателя и в случаите, когато доставчиците не са намерени от приходните органи или не са представили изисканите им доказателства за реалността на доставките. Затова и обосновано първостепенният съд е установил, че ревизираното дружество не е представило изисканите му от приходните органи съпътстващи доставката документи, освен фактурите. Последните правилно са ценени от съда като частни документи без материална доказателствена сила и че те не са достатъчни за установяване на фактическото извършване на доставките - предаване на процесните стоки. Затова и обосновано съдът не е възприел тезата на жалбоподателя, че е достатъчно представянето на фактура по чл. 112, ал. 1, т. 1 ЗДДС, съставена в съответствие с чл. 114 и чл. 115 ЗДДС. За възникване на посоченото материално право освен фактура, е задължително да се представят доказателства, които я съпътстват и които безспорно доказват, че фактурираните доставки са осъществени, в противен случай наличието на фактура може само да индикира възникнали облигационни отношения между страните по доставките. Данъчното събитие по смисъла на чл. 25 във връзка с чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗДДС се свързва с установяване с необходимите за това доказателства за реализирането на доставката - предаване на стоката от доставчика на получателя и извършване на договорена, респ. фактурирана услуга. В настоящия казус такива доказателства, установяващи по категоричен начин осъществяване на предмета на фактурираните доставки не са ангажирани от касационния жалбоподател. В негова тежест, както е прието и от решаващия съд е да установи с всички допустими по ДОПК доказателства и доказателствени средства реалността на доставките по издадените му от доставчиците фактури, защото неговите твърдения са само относно положителни факти, а този които ги твърди, е длъжен и да ги докаже. Обосновано съдът е отчел, че по издадените от "Г. Л." ЕООД фактури за доставки на стоки - болтове, винтове, гайки, шпилки поцинковани, скоби антигронови и др. са представени при административното оспорване на ревизионния акт 3 бр. складови разписки. Преценката на съда относно тези разписки е вярна, тъй като те не съдържат подпис за "предал", което е и обусловило съда да приеме, че те не могат да се третират и като частни свидетелстващи документи, които да докажат предаване на стоките. Освен това следва да се подкрепи разбирането на първостепенния съд, че тези складови разписки освен с липсата на подпис за предалия стоката, от тях не може да се черпи информация нито за адреса на склада, от който са изписани и експедирани, нито в тях има данни за коя от фактурите се отнасят, нито данни за превозването им, което ги прави негодни да установят реалното предаване на стоките на получателя. За всички доставки на стоки за останалите фактури от "Г. Л." ЕООД, "Джимини" ЕООД - за фактурирани доставки на ламарина, "Елистрой" ЕООД - за платна за кофражи, както и за шпризи и стеги за кофражи, пирони, телове и др., "Я. С. 10" ЕООД - габиони, шпилки, стоманено въже и макара и др., "Роси-85" ЕООД - за габиони, "Бултекс-21" ЕООД - поцинкована тел, колови за ограда, размотаваща стойка и др. и "Онсапо" ЕООД - теракол, арматурни заготовки, щендери втора употреба и др. правилно съдът е обосновал изводите си за недоказана реалност на доставките на процесните стоки с липсата на писмени доказателства за предаването им от доставчиците на ревизираното дружество. Относно представените в производството по административното оспорване на ревизионния акт складови разписки по фактури, издадени от "Елистрой" ЕООД и "Онсапо" ЕООД важат горните мотиви. Законосъобразни са и изводите на съда, че не са доказани за извършени плащанията по представените касови бонове, тъй като е установено, че фискалните устройства на доставчиците не са регистрирани и свързани дистанционно в мрежа с НАП, поради което не могат да служат като доказателства за извършено плащане. Освен това в допълнение следва да се отбележи, че плащането не е част от фактическия състав на правото на приспадане на данъчен кредит по чл. 68, ал. 1 и чл. 69, ал. 1 ЗДДС, но наличието му наред с безспорни доказателства за реално осъществяване на доставките е само косвено доказателство, че действително тези доставки са осъществени. Следва да бъдат споделени и мотивите в обжалваното решение, че няма никакви данни по какъв начин са транспортирани стоките, като се има предвид големите количества, които са фактурирани особено за част от тях. Липсата на представени от жалбоподателя товарителници (ако са съставени такива) доказва липсата и на превозване на стоките, което е обвързано с преценката за реалност на фактурираните доставки. Както е посочено в решението на съда съгласно чл. 51 във връзка с чл. 53 от Закона за автомобилните превози (ЗАП) товарителниците се изготвят в три екземпляра, като задължително се подписват и подпечатват от изпращача и превозвача, поради което няма пречка екземпляр от нея да се изиска от получателя, предвид знанието му, че той ще упражни правото на данъчен кредит и че върху него пада доказателствената тежест за установяване на всички положителни предпоставки за възникване на това право. В този смисъл е и цитираната от решаващия съд разпоредба на чл. 64 от ЗАП, която изрично регламентира, че товарът, заедно с товарителницата, се предава на посочения в товарителницата получател или на негов пълномощник. Следва да се посочи, че и чл. 65 ЗАП предвижда, че след пристигането на товара на предвиденото в товарителницата място получателят има право да получи втория екземпляр от товарителницата и товара срещу подпис, но това не е сторено. Правилно в решението е прието, че след като не е доказано реалното извършване на процесните доставки, то представените 49 фактури, издадени от "Памко П. А" ЕООД за последващи доставки предвид невъзможността да се установи идентичността на стоките по процесните доставки поради липсата на безспорни доказателства за осъществяването им с тези по фактурираните последващи доставки с оглед разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС. Законосъобразни според настоящия съдебен състав на касационната инстанция са изводите на съда и относно доставките, фактурирани от "Г. Л." ЕООД на СМР/СРР по фактура № 10...2089/04.01.2011 г. с предмет "по протокол от 04.01.2011 г. труд в обект лаборатория № 10 ИЕЕС" и по фактура № 10...2090/21.01.2011 г. с предмет "по протокол от 21.01.2011 г. труд в обект къща в с. К." и фактура № 10...2093/26.01.2011 г. с предмет "по протокол от 26.01.2011 г. труд в обект къща в с. К.". По отношение на тях обосновано и в съответствие с доказателствата (подробно описани в обжалваното решение) съдът е установил, че "Памко П. А" ЕООД е подизпълнител на процесните доставки на услуги съобразно договора с "И. С." ООД, респ. "Р. С." ООД като последните са главни изпълнители на услугите, а "Г. Л." ЕООД се явява като подизпълнител на подизпълнителя. Правилно е прието от съда, че непредставянето на доказателства като протокол, обр. 19 или друг подобен документ, не установява какви по вид и количество СМР/СРР са извършени на посочените обекти, нито са представени цитираните във фактурите протоколи. Не става ясно какви материали и с каква техника са извършени процесните услуги и правилно съдът е заключил, че без такива доказателства не може да се установи какво е актувано от "Г. Л." ЕООД на "Памко П.А." ЕООД. Обстоятелството, че има протоколи, обр. 19 между "Памко П.А" ЕООД и "И. С." ООД и "Р. С." ООД, не води до извод, че е налице реалност на доставките между "Памко П.А." ЕООД и "Г. Л." ЕООД. По фактура № 50...113/21.02.2011 г., издадена от "Онсапо" ЕООД с предмет "услуга" е установено още в хода на ревизията, че "Памко П.А." ЕООД е конкретизирал, че се касае за работа по ВиК и ел. инсталация на обект "Къща в с. К.", но наличие само на извършени разходи, осчетоводени по с/ка 602, не може да доведе до извод, че така фактурираната доставка е изпълнена. До този извод е достигнал и първоинстанционния съд, като е приел, че непредставянето на протоколи, вкл. и обр. 19 и други документи, установяващи, че фактурираните работи по ВиК и ел. инсталация на посочения във фактурата обект са изпълнени, то и законосъобразен е отказа на приходните органи за правото на данъчен кредит, потвърден с обжалваното решение. Правилно първоинстанционният съд при обосноваване на мотивите си, довели до обжалвания пред настоящия съд правен резултат се е позовал на практика на Съда на Европейския съюз (СЕС). В посоченото от съда решение по дело С-271/12 е прието, че правото на приспадане може да бъде отказано, ако фактурите не са достатъчно ясни и пълни, тъй като това възпрепятства контрола за правилното събиране на данъка. Относно фактурите за СМР/СРР, издадени от "Г. Л." ЕООД и "Онсапо" ЕООД при липсата на такава информация относно доставката и препращането към протоколи, които не са представени по делото, правилно съдът е счел, че предметът на доставките е останал неопределен и не е доказано осъществяването им. Относно доводите на жалбоподателя, че наличието на фактури е достатъчно за признаване правото на данъчен кредит, правилно съдът се е позовал на решение по дело С-342/97, в което пък изрично се сочи, че данъчният кредит е функция на дължимия данък, съответстващ на осъществена облагаема доставка, а не на фактурираната такава. В същия смисъл е цитирано и решение по дело С-454/98. Касационният жалбоподател неправилно пред първоинстанционния съд се е позовал на решение по съединени дела С-80/11 и С-142/11, тъй като фактите по главните производства по тези дела са различни от фактите по настоящето дело. В цитираното на СЕС решение не е бил спорен въпросът за реалността на доставката. Правилно съдът е посочил и решение по дело С-324/11, в което е прието, че липсата на наети лица по трудов договор на доставчиците не опорочава отказа на приходните органи да откажат правото на данъчен кредит, предвид че практиката на СЕС категорично приема, че получателят по фактурите не може да бъда държан отговорен за действията/бездействията на доставчиците си. Както обаче вече се отбеляза по-горе в тежест на жалбоподателя като получател на процесните фактури е било да докаже всички твърдени от него положителни факти - че са осъществени реални доставки на стоки и услуги, т. е. че стоките са му предадени от сочените във фактурите доставчици и че услугите са извършени от тези доставчици, но това не е сторено нито в хода на ревизията, нито в производствата по административно и съдебно обжалване на ревизионния акт. Затова и оплакването в касационната жалба, че непредставянето на доказателства не можело да служи като основание за каквито и да било правни изводи, е неоснователно и не намира опора нито в ЗДДС и Директивата, нито в събраните по делото доказателства, които не установяват, че предметът на фактурите е изпълнен. Съдебно-счетоводната експертиза, на която се позовава касатора, не води до други изводи, тъй като осчетоводяването на процесните фактури от жалбоподателя и доставчиците му само по себе си не води до възникване, респ. законосъобразно упражняване правото на данъчен кредит. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че обжалваното решение не е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като съдът при подробно установена фактическа обстановка, е изложил мотиви, които съответстват на доказателствата по делото и преценката за тях не е неправилна, както се твърди от касационния жалбоподател. Предвид, че касационният съд е задължен по чл. 218, ал. 2 АПК да извърши проверка и за спазване изискванията на материалния закон и при нея не се установи решаващият съд неправилно, некоректно и в разрез с относимите материалноправни разпоредби на ЗДДС и Директивата да е постановил своето решение. Последното като правилно на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото и направеното искане от юриск. Перпериева, на дирекция "ОДОП" - гр. С. следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 3 280,48 лв. за касационната инстанция на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК във връзка с чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение