Решение № 561 от 15.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3642/2025 г.

Производството е по реда на чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК. Образувано е по молба от 16.06.2025 г., подадена от И. Г. П., представлявана от адвокат Н., уточнена с молба от 04.07.2025 г., за отмяна на влязлото в сила решение № 72225 от 14.04.2020г. на Софийски районен съд и потвърждаващото го решение № 260899 от 28.06.2023 г. по в. гр. д. № 8839/2020 г. на Софийски градски съд, с което е уважен искът на Р. Х. М. против молителката по чл. 108 от ЗС за защита правото на собственост на ищцата върху имот в [населено място], [улица], ет.1/приземен/, със застроена площ от 66 кв.м., заедно с избено помещение под стълбището, заедно с 35.810% ид. ч. от общите части на сградата и тавана на същата и 1/2 ид. ч. от дворното място. В молбата се поддържа искане за отмяна на решението на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Молителката твърди, че двете решения са немотивирани, което е наложило да направи справка в архива на СРС и Столична община и е констатирала, че процесната къща е въведена в експлоатация като еднофамилна и едноетажна и няма документация по обособяването на два етажа. Счита, че съдът не е изпълнил служебните си задължения да изясни делото от фактическа и правна страна, поради което не е установил, че първи/приземен/ етаж в сградата никога не е обособяван и не може да е бил обект на прехвърлителната сделка, ползваща ищцата. Поддържа, че тези обстоятелства са установени след влизане на решението в сила и те опровергават твърдението на ищцата да е придобила право на собственост върху процесния имот. С оглед изложеното, моли влезлите в сила съдебни решения да бъдат отменени и делото – върнато за ново разглеждане при съобразяване на представените писмени доказателства. В открито съдебно заседание пълномощникът на молителката поддържа молбата за отмяна, моли същата да бъде уважена. Твърди, че представените новооткрити доказателства установяват, че спорният приземен етаж никога не е бил обособяван и съществувал самостоятелно като обект. Поддържа, че обстоятелството, че имотът има собствен идентификатор, съгласно практиката на ВКС не означава, че правно е самостоятелен обект. Счита, че сделката от 2008 г., с която се легитимира ищцата, не е прехвърлила правото на собственост върху приземния етаж, поради това, че същият няма самостоятелен характер. Предвид гореизложеното, пълномощникът на молителката моли решението да бъде отменено на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК и делото върнато за изясняване и решаване при съобразяване на всички събрани доказателства. Претендира направените по делото разноски. В отговор на молбата за отмяна и в открито съдебно заседание адвокат Ч., пълномощник на ответницата по молбата Р. М., заявява, че представените по делото доказателства от молителката е можело да бъдат представени в рамките на висящия исков процес, при положени от ответницата грижи за попълване на делото с доказателства. По същество поддържа, че от всички доказателства по делото се установява, че имотът, предмет на спора, има самостоятелен характер. Поддържа, че самата молителка, ответница по иска по чл.108 ЗС, е представила доказателства – нотариален акт за придобиване на спорния имот по давност, от които се установява самостоятелният характер на обекта. Моли молбата за отмяна да бъде отхвърлена. Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение, по основателността на подадената молба за отмяна приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, основание за отмяна на влязло в сила съдебно решение е откриването на нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които са съществували преди влизане на решението в сила, но не са могли да бъдат известни на страните при решаването му или с които страната не е могла да се снабди своевременно. При тълкуването на тази разпоредба следва да се съобрази моментът, към който настъпва правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо на съдебно решение и който е приключването на съдебното дирене в инстанцията по същество. При проявление на факти, настъпили след този момент страната има право на защита поради настъпилото ново фактическо положение. В случаите, в които в хода на съдебното производство страната е пропуснала да посочи и поиска събирането на относимо към спора доказателство, съгласно разпоредбата на чл.303, ал.1, т.1 от ГПК, когато пропускът не се дължи на нейно недобросъвестно поведение, тя би могла да иска отмяна на влязлото в сила съдебно решение. В тези случаи страната следва да установи, че въпреки положената от нея дължима грижа тя не е могла да узнае за релевантното обстоятелство или да се снабди със съответното доказателство и да иска отмяна на съдебното решение и провеждането на ново съдебно производство, в което да се съберат и обсъдят посочените нови доказателства. Съгласно изложеното и даденото задължително тълкуване на закона с ТР №7/2017г по т.д. № 7/2014г на ОСГТК на ВКС, т. 13А, новите обстоятелства или писмени доказателства трябва да са съществували към момента на приключване на устните състезания пред инстанцията по същество, поради което при надлежното им посочване са могли да бъдат взети предвид от съда при постановяване на решението му, тези обстоятелства и доказателства трябва да не са посочвани и представяни в производството, по което е постановено решението, чиято отмяна се иска и да не са обсъждани от инстанцията по същество при постановяването му, а когато са създадени след приключване на устните състезания пред инстанцията по същество, трябва да установяват обстоятелства от значение за спорното право, които са съществували към посочения момент. Новите доказателства следва да са такива, че да могат да обосноват отмяна на съдебното решение, т.е. доказателствата следва да подкрепят твърденията на страната и да би могло при вземането им предвид да се обоснове друг правен резултат от спора, различен от този в постановеното по делото решение. По отношение допустимостта на молбата по чл. 303 от ГПК съдебният състав се е произнесъл с определение по настоящото дело от 14.10.2025г. Съобразно приетото в мотивировката на т. 13 от ТР № 7/31.07.2017 г. по т. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, когато първоинстанционното решение е обжалвано и има произнасяне на въззивния съд, единствено неговото решение, а не това на първоинстанционния съд, подлежи на отмяна по реда на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. В настоящия случай молителят претендира отмяна както на въззивното решение на Софийски градски съд, така и на първоинстанционното решение на Софийски районен съд. С оглед възприетото от ОСГТК на ВКС разрешение, следва да се приеме, че молбата за отмяна има за предмет решението, постановено от СГС по в.гр.д. № 8839/2020 г. В конкретния случай с представените писмени доказателства- справка за нанасяне на построена къща в кадастралния план на [населено място] и позволителен билет от 12.07.1961 г.- молителката се стреми да обоснове извод, че грешно, при непълнота на доказателствата, съдът е приел извод, че сделката по покупко-продажба от 2008г. легитимира ищцата като собственик на спорния имот - първи /приземен/ етаж от жилищна сграда в [населено място], [улица], тъй като етажът няма самостоятелен характер. Въпросът за самостоятелния характер на процесния имот е бил изследван от инстанциите по делото и приетият от тях извод е бил, че имотът има самостоятелен характер, обособен при делба на сградата между праводателите на страните, което е било ползвано и от ответницата /настояща молителка/ при снабдяването й с нотариален акт за собственост върху имота по силата на изтекла придобивна давност. Цитираните по – горе две доказателства нямат характер на новооткрити по смисъла на закона. Позволителният билет е цитиран в представения пред СРС препис от протокол от о.с.з. по гр.д. № 345/1990 г. за делба на сградата, чийто първи етаж, сега процесен, е бил обособен в дял и предоставен в собственост на С. Б., праводател на Д. С., която от своя страна е праводател на Р. М.. При наличието на възражение от страна на ответницата по иска, че имотът, предмет на спора, няма самостоятелен характер, и при положена грижа за водене на делото, същата би могла да се снабди с представените доказателства, които счита, че подкрепят нейната защита. До приключване на съдебното дирене такива доказателства не са ангажирани, въпреки въведения спор за самостоятелния характер на процесното жилище. Независимо от изложеното съдебният състав следва да посочи, че представените доказателства нямат значение за изхода от спора по иска по чл.108 ЗС, както и нямат значение за това дали процесният приземен/ първи етаж от сграда има самостоятелен характер. Това е така, защото видно от доказателствата по делото, събрани както в хода на исковото производство, така и в рамките на настоящото производство, сградата е посторена през 1961 г. С ТР № 96/16.11.1971 г. на ОСГК на ВС е прието, че при решаване на въпроса относно възможността за самостоятелно ползване на етаж или част от етаж от сграда следва да се отчете, че съобразно пар.158 и сл. от ППЗПИНМ от 1950 г. и пар.121, 290 и сл. от новия ППЗПИНМ построените по време на стари строителни правила и норми сгради си остават да съществуват със старите им вид и архитектурно устройство и могат да бъдат само преустройвани и съобразявани с новите строителни правила и норми при изрично предвидените в цитираните текстове условия. Прието е, че самостоятелното ползване на тези заварени сгради, макар и частично неотговарящи на изискванията на новите строителни правила и норми, е позволено от закона. Според даденото тълкуване при делба на заварени към 17.05.1963 г. съсобствени жилищни сгради отредените в реална собственост етажи или части от етажи могат и да не отговарят на нормите на пар.38 и 39 от Строителните правила и норми, ако тези етажи или части от етажи представляват обособени от по-рано отделни жилища. Практиката приема, че това тълкуване е приложимо за заварените до 17.05.1963 г. жилищни сгради, отредените в реална собственост етажи или части от етажи. Тълкуването се прилага и при преценка за възможността такива обособени преди 1963 г. етажи или части от етажи да бъдат годен обект на разпореждане, макар и да не отговарят на изискванията на действащите към момента на сделката строителни правила и норми за самостоятелен обект. При тази хипотеза водещ е фактическият признак – заварена обособеност в самостоятелно жилище /решение № 44 от 12.09.2012 г. по гр.д. № 699/2011 г. на ВКС, решение № 50004 от 04.04.2023 г. по гр.д. № 1702/2022 г. на ВКС/. Следователно, при установяването на факта, че сградата е посторена преди 17.05.1963 г., с делбата по гр.д. № 345/1990 г. са съобразени фактически съществуващите обособени жилища и така общата сграда е поделена. Съществуващите, фактически обособени жилища са самостоятелни обекти на право на собственост и като такива са годен обект на разпоредителни сделки. Представените с молбата за отмяна на влязлото в сила решение доказателства не съдържат данни, от които да бъде направен извод в обратен смисъл – че процесният имот не е обособена вещ и самостоятелен обект на право на собственост. Поради всичко гореизложено молбата за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователна и като такава следва да се остави без уважение. Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия