Решение № 2401 от 29.2.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1349/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на ръководителя на Управляващия орган (РУО) на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси 2014-2020 г." (ОПРЧР) срещу Решение 239 от 12.12.2023 г. на Административен съд Кюстендил (АС - Кюстендил) по адм. дело 329/2023 г. С обжалваното решение съдът е отменил негово Решение BG05M9OP001-2.019-0023/26 от 03.10.2023 г. В ЧАСТТА, с която на Община Кюстендил е отказана верификация на разходи в размер на 6 865,08 лева по бюджетен ред I.1.1. Разходи, свързани с предоставянето на услуги в Център за настаняване от семеен тип за деца, Преходно жилище за деца от 15 до 18 годишна възраст и Наблюдавано жилище за младежи от 18 до 21 г., предвидени да бъдат разкрити от общините на съответната целева територия, както и разходи на физическите лица, извършващи дейности по преместване на децата и младежите от целевата група и настаняването им в новоразкритите услуги от резидентен тип , на основание чл. 57, ал. 1, т. 4 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове за споделено управление (ЗУСЕФСУ, загл. изм. ДВ, бр. 51 от 2022 г., в сила от 1.07.2022 г.) във вр. с чл. 10, ал. 2, т. 3 от Постановление 189 от 28 юли 2016 г. за определяне на национални правила за допустимост на разходите по програмите, съфинансирани от Европейските структурни и инвестиционни фондове, за програмен период 2014 - 2020 г., в сила от 5.08.2016 г. (ПМС 189/2016 г.). Касационният жалбоподател - ръководителят на Управляващия орган на ОПРЧР 2014-2020 г., счита обжалваното решение за неправилно, постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че в мотивите на обжалваното първоинстанционно решение се съдържат констатации на първоинстанционния съд, които влизат в противоречие със събраните по делото доказателства и действащата нормативна уредба. От една страна съдът приема, че в акта не са изложени фактически основания, в нарушение на чл. 59, ал.2, т. 4 АПК, а от друга, установява, че двете лица Р. Амзова Божкова и И. Кирилова са както изпълнители по граждански договор, така и служители на Община Кюстендил по трудов договор. Още на първа страница от административния акт е посочено, че разходите за възнаграждения на лица, наети по договор за изработка (услуга), договор за поръчка и др. договори, сключени по реда на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и Закона за обществените поръчки (ЗОП) са допустими единствено в случаите, в които лицата са външни за бенефициера и са избрани в съответствие с националното законодателство. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 2, т. 3 ПМС 189/2016 г. не е допустимо сключването на граждански договори със служители на организацията бенефициер по проекта. Видно от мотивите на съда и текста на административния акт, фактическите основания за издаване на акта са надлежно описани. Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира разноски за двете инстанции. Касаторът се представлява от юрисконсулт Д. Динев. Ответникът по касационната жалба Община Кюстендил изразява становище за неоснователност на жалбата. Излага подробно фактите по делото и възражения по доводите на касатора. Прави искане съдът да остави в сила първоинстанционното съдебно решение. Претендира разноски. Ответникът се представлява от юрисконсулт А. Паунова. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима подадена е в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е основателна. За да постанови решението си съдът е установил от фактическа страна следното: На 25.09.2020 г. между Община Кюстендил и УО на ОПРЧР 2014 2020 г. е сключен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ за изпълнението на проект "Подкрепа на лица с психични разстройства в Община Кюстендил", на стойност 499 631,25 лв. На 17.11.2022 г. между Община Кюстендил и Р. Амзова Божкова е сключен граждански Договор 1, на основание чл. 20, ал. 4, т. 3 ЗОП, с който на лицето е възложено извършването на консултантска дейност, в качеството й на консултант към социалната услуга Защитено селище за лица с психични разстройства съгласно проект Подкрепа на лица с психични разстройства в Община Кюстендил , финансиран по ОПРЧР 2014 2020 г. На 17.11.2022 г. между Община Кюстендил и И. Кирилова е сключен граждански Договор 2, на основание чл. 20, ал. 4, т. 3 ЗОП, с който на лицето е възложено извършването на консултантска дейност, в качеството й на консултант към социалната услуга Защитено селище за лица с психични разстройства съгласно проект Подкрепа на лица с психични разстройства в Община Кюстендил , финансиран по ОПРЧР 2014 2020 г. За безспорно по делото е прието обстоятелството, че Р. Амзова Божкова и И. Кирилова са служители на Община Кюстендил, работещи по безсрочни трудови договори. Община Кюстендил подава Искане за плащане 3, с отчетен период 11.11.2022 г. 30.04.2023 г. на стойност 135 708,63 лева, от които 6 865,08 лева, представляващи разходи за възнаграждения и осигурителни вноски на Р. Амзова Божкова и И. Кирилова. На 03.10.2023 г., с Решение BG05M9OP001-2.019-0023/26, РУО на ОПРЧР 2014-2020 г. в частта му по т. 2, не е извършена верификация и плащане на разходи в размер на 6 865,08 лв., представляващи възнаграждения и осигурителни вноски на Р. Амзова Божкова и И. Кирилова, на основание чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ във вр. с чл. 10, ал. 2, т. 3 ПМС 189/2016 г. Въз основа на установените по делото факти, първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, в исканата от закона писмена форма, но в нарушение на чл. 59, ал.2, т. 4 АПК. Счита, че решението, в оспорваната му част, не е мотивирано откъм посочване на фактическите основания, които са послужили като мотив органът да упражни правомощията си за отказ да верифицира поисканата сума по сключения договор. Съдът сочи, че от мотивите на акта не става ясно защо административният орган приема, че за проекта е необходимо лицата, свързани с изпълнението, да са външни спрямо бенефициера. Не е обоснована и конкретна хипотеза на чл. 10, ал. 3 ПМС 189/2016 г., доколкото не са изложени никакви мотиви във връзка с разпоредбата на чл. 49, ал. 2 ЗУСЕФСУ и не е формиран извод за незаконосъобразност с българското законодателство. Въз основа на това, първоинстанционният съд е направил извод за незаконосъобразност на оспорения акт в обжалваната му част и го е отменил. Решението е неправилно. За издаването на процесния административен акт, в оспорената му част, административният орган е посочил като правно основание на извършения отказ за верификация разпоредбите на чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 3 ПМС 189/2016 г. В разпоредбата на чл. 57, ал. 1 ЗУСЕФСУ националният законодател е регламентирал кумулативните изисквания, които правят един разход допустим по съответния договор за безвъзмездна финансова помощ. Допълнителни изисквания се съдържат и в чл. 57, ал. 2, и в чл. 58, ал. 1 и 2 ЗУСЕФСУ. А с разпоредбата на чл. 59, ал. 1 и 2 ЗУСЕФСУ националният законодател изрично е регламентирал правомощието на Министерския съвет да приеме национален нормативен административен акт за определяне на правилата за допустимост на разходите за съответния програмен период и правомощието на ръководителите на управляващите органи да приемат акт, чрез който да определят допустимите категории разходи и други относими за допустимостта на разходите елементи. В конкретния случай към датата на издаване на процесния административен акт такива подзаконови нормативни актове са ПМС 189 от 28.07.2016 г. и Наредба Н-3 от 22.05.2018 г. Следователно определянето на един разход като допустим, съответно недопустим, е уредено в йерархическа поредица от нормативни актове. Отказът от верификация означава, че всеки неверифициран разход не съответства на определено нормативно изискване, за да бъде признат за допустим. Съгласно разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ (в приложимата редакция преди изм. ДВ, бр. 51 от 2022 г.) , на която се е позовал органът, за да се счетат разходите за допустими, следва да са извършени законосъобразно съгласно приложимото право на Европейския съюз и националното законодателство. В съответствие с чл. 10, ал. 2 т. 3 ПМС 189/2016 г., извън случаите по т. 1 и 2 за дейности по проекта с лицето е сключен договор съгласно правилата по чл. 49, ал. 2 ЗУСЕФСУ. Случаите по т. 1 и 2 предвиждат дейностите по изпълнение и/или управление да се възлагат, както следва: 1. с длъжностната характеристика на служителя, нает от бенефициента по трудово или служебно правоотношение; 2. дейности, изпълнявани извън установеното работно време и длъжностна характеристика на служителя, се възлагат при следните условия: а) със заповед на органа по назначаване, съответно на работодателя, на служителя по служебно правоотношение, съответно трудово правоотношение, в държавната администрация, с негово съгласие и срещу възнаграждение са възложени допълнителни задължения във връзка с управлението и/или изпълнението на проект, или б) със служителя по трудово правоотношение е сключен трудов договор по реда на чл. 110 от Кодекса на труда във връзка с управлението и/или изпълнението на проект. Като фактически основания за издаване на акта, в обжалваната му част, изрично се сочи, че Разходите за възнаграждения на лица, наети по договор за изработка (услуга), договор за поръчка и др. договори, сключени по смисъла на ЗЗД и ЗОП във връзка с изпълнението на проектите, финансирани по ОПРЧР 2014 - 2020, са допустими единствено в случаите, в които лицата са външни за бенефициера/партньора и са избрани в съответствие с националното законодателство чл. 10, ал. 1, т. 2 и 3 и ал.2, т. 3 ПМС 189/2016 г. . Напълно неотносими към правния спор са изводите на съда досежно необходимостта в административния акт да са изложени мотиви във връзка с разпоредбата на чл. 49, ал. 2 ЗУСЕФСУ и липсата на извод за несъответствие с българското законодателство. В случая органът не твърди нарушение на правилата по чл. 49, ал. 2 ЗУСЕФСУ, а това, че договорите са сключени по този ред, без да са налице основанията за това, тъй като не е изпълнена първата предпоставка по чл. 10, ал. 3 ПМС 189/2016 г., а именно възлагането да е извън случаите по т. 1 и 2 . За да се сключи договор по правилата на чл. 49, ал. 2 ЗУСЕФСУ, лицето не трябва да попада в случаите по чл. 10, ал. 2, т.1 и 2 ПМС 189/2016 г. свързани със служители, наети от бенефициера по трудово или служебно правоотношение. По делото е безспорно установено, че Р. Амзова Божкова и И. Кирилова са служители на Община Кюстендил, работещи по безсрочни трудови договори и попадат в хипотезата на чл. 10, ал. 2, т. 1 и 2 ПМС 189/2016 г. Ето защо, като са сключени договори по реда на ЗОП с тези лица, е допуснато несъответствие с разпоредбата на чл. 10, ал. 2, т. 3 ПМС 189/2016 г. във връзка с чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ и органът правилно е отказал да верифицира тези разходи. Следователно неправилно първоинстанционният съд е приел, че обжалваният административен акт е издаден в нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Въз основа на изложеното настоящият състав намира, че решението е валидно и допустимо, но неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и следва да бъде отменено, като вместо него бъде постановено ново, с което да се отхвърли жалбата на Общината против процесния административен акт, в обжалваната му част. С оглед на изхода от спора и направено от касатора искане, на основание чл. 143 АПК, съдът следва да осъди Община Кюстендил да заплати на Министерството на труда и социалната политика юридическото лице, в чиято структура е органът касатор, направените разноски за двете съдебни инстанции в размер на 254,92 лева, от които 54,92 лева платена държавна такса за касационната инстанция и по 100 лева юрисконсултско възнаграждение за всяка съдебна инстанция, определено в съответствие с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 173, ал. 2 АПК, Върховният административен съд