Решение № 16 от 14.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6407/2007 г.

Решение № 16 от 14.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6407/2007 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Елса Ташева Производството е по чл. 218а, във връзка с чл. 218б, б. "в" ГПК (отм.), образувано по касационната жалба на М. К. Т. от гр. С. срещу решение № 162 от 9.07.2007 г. по гр. дело № 551 по описа за 2007 г. на Софийския апелативен съд. Поддържат се оплаквания за неправилност на съдебния акт, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, затова се настоява за отмяната му. Ответникът по касационната жалба В. к. с. н. изразява становище за нейната неоснователност и моли да се остави без уважение. Ответникът по касационната жалба В. с. с. не изразява становище по нея. Касационната жалба е процесуално допустима, защото отговаря на изискванията на чл. 218в, ал. 1 и 2 ГПК (отм.), но разгледана по съществото на оплакванията в нея е неоснователна, по следните съображения: за да остави в сила първоинстанционното решение от 28.12.2006 г. по гр. дело № 710/2005 г. на Софийски градски с., с което са отхвърлени предявените искове против В. с. с., в качеството на предпочитан ответник и ВКС на РБ-в качеството на евентуален ответник по чл. 139 "г" ЗСВ за обезщетение, в размер на 60 830,40 лева и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за забава, в размер на 13 002,70 лева за периода 27.05.2003 г. - 7.02.2005 г., въззивният с. изцяло е споделил правните изводи за тяхната неоснователност и недоказаност. Констатирано е по делото, че ищцата М, съгласно представените писмени доказателства е изпълнявала длъжност "с. я" в Районен съд - И. за периода от 18.01.1971 г. до 15.01.1975 г., в Районен съд-София до 23.06.1986 г. и в Софийски градски с. - за периода от 23.06.1986 г. до 30.09.1987 г. За времето от 21.12.1987 г. до 31.03.1992 г. е работила, като юрисконсулт и адвокат, а с решение № 11/4.05.1992 г. на ВСС е назначена на длъжност "с. я" във ВС (ВКС на РБ) от същата дата е встъпила в изпълнение на длъжността. С решение от 23.01.2002 г. на ВСС ищцата е освободена от длъжността "с. я" във ВКС, на основание чл. 27, т. 4 и чл. 131, ал. 1, т. 1 ЗСВ, считано от 12.02.2002 г. (след изменението, с последващо решение на ВСС, взето с протокол № 4/6.02.2002 г.). Между страните не е бил спорен фактът на обжалване на решението на ВСС от страна на ищцата, чиято жалба е оставена без уважение, с решение на ВАС, влязло в сила на 21.05.2003 г. Въз основа на решението на ВСС от 23.01.2002 г. Председателят на ВКС на РБ е издал акт № 37/7.02.2002 г., с който е прекратен трудовия договор с ищцата, считано от 12.02.2002 г., поради пенсиониране и е разпоредил изплащането на дължимите й се обезщетения, съгласно чл. 220, ал. 1, чл. 222, ал. 3 и чл. 224, ал. 1 КТ. В отговор на депозирана от ищцата молба, с дата 27.05.2003 г. - до ВКС, за изплащане на обезщетение по чл. 139 "г" ЗСВ е постановено решение на ВСС от 18.06.2003 г., с което е отказано исканото обезщетение, тъй като не е работила в системата на съдебната власт през последните десет години преди пенсионирането си. Мотивиран е извод, че за ищцата не е възникнало претендираното от нея право на обезщетение по повод пенсиониране, предвидено в чл. 139 "г" ЗСВ, в редакция (ДВ, бр. 133/1998 г.), действаща към 12.02.2002 г., от която дата е прекратено трудовото правоотношение, защото не са налице изискванията на правната норма. Ищцата не е работила в системата на съдебната власт, в продължение на последните десет години преди пенсионирането се, а именно от 12.02.1992 г. до прекратяване на трудовия договор, считано от 12.02.2002 г., тъй като за времето от 12.02.1992 г. до 4.05.1992 г. (на която дата е встъпила в длъжност "с. я" във ВС) е работела извън системата на съдебната власт. В подкрепа на становището си за неоснователност на претенцията по чл. 139 "г" ЗСВ решаващият с. е изложил съображения за неприложимост на изменението на правната норма, със ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 74/30.07.2002 г.), тъй като към момента на влизането й в сила трудовото правоотношение с ищцата е било вече прекратено, независимо от обжалването на решението на ВСС, по чл. 124 ЗСВ, постановено на 23.01.2002 г. Въззивното решение е правилно, защото е съобразено с материалния закон, правните изводи са обосновани и е постановено в отсъствие на съществено нарушение на съдопроизводствените правила, затова не се налага отмяната му. Неоснователен е касационният довод, че към спорното правоотношение е приложима нормата на чл. 139 "г" ЗСВ в нейното изменение (ДВ, бр. 74 от 30.06.2002 г.), защото освобождаването й от длъжност, поради пенсиониране следва да се счита от момента на влизане на решението на ВАС, а именно 21.05.2003 г., а към тази дата вече е действало изменението на чл. 139 "г" ЗСВ. Касаторката аргументира становището си с обстоятелството, че правоотношенията на магистратите са публични, а не частни, с оглед на възложените им за изпълнение функции от ЗСВ, поради което имат статут на държавни служители и по отношение на тях КТ е неприложим, т. е. актът на ръководителя по чл. 30, ал. 4 ЗСВ няма характер на трудов договор, защото по отношение на касаторката е възникнало служебно правоотношение. Касационният с. не споделя касационния довод, че е възникнало служебно правоотношение, което не е прекратено на 12.02.2002 г., съгласно последващия акт на ръководителя на ВКС, който акт нямал правните последици на заповед за прекратяване на трудово правоотношение и за определяне на произтичащото от прекратяването обезщетение, защото издаденият на 23.01.2002 г. "административен акт" на компетентния властнически орган ВСС е влязъл в сила в един по-късен момент - а именно на 21.05.2003 г., когато влиза в сила решението на ВАС, постановено по жалба на касаторката. Касационният довод не се споделя по следните съображения: към момента на издаване на акта от 23.01.2002 г. на ВСС касаторката е имала статут нас. я във ВКС, считано от встъпването й в длъжност на 4.05.1992 г. Съгласно действащата към 23.01.2002 г. правна норма на чл. 124 ЗСВ, регламентираща статута на с., прокурорите и следователите (ДВ, бр. 133/1998 г.), те се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност с решение на ВСС, въз основа на което се издава съответен акт от лицата, посочени в чл. 30, ал. 4. Цитираната разпоредба, както и разпоредбата на § 80 от ПЗР на ЗИД на ЗСВ, действащи към 23.01.2002 г. (ДВ, бр. 133/1998 г.) определят статута на с., прокурорите и следователите, за който статут е отредена Глава девета от ЗСВ и са конкретизирани редица изисквания, като предпоставка за тяхното назначаване и освобождаване, правата и задълженията им, тяхната несменяемост и несъвместимост за изпълнение на професионалните им правомощия, повишаване на място в ранг и заплата. Разпоредбите в Глава девета на ЗСВ определят статут на с., прокурорите и следователите, различен от статута на държавния служител, регламентиран в Закона за държавния служител и по отношение на който възниква служебното правоотношение, по ред и условия, когато предпоставките на закона са налице. Разпоредбите на двата закона - ЗСВ и ЗДС по различен начин регламентират статута на с. ите, прокурорите и следователите (определен в първия закон) и статута на Д. служител (определен във втория закон), по отношение на който възниква служебното правоотношение. В подкрепа на аргумента за особения статут на с. ята, различен от този на държавния служител, респ. на възникналото по отношение на него служебно правоотношение, по силата на издадения акт от органа на държавна власт е и § 80 от ПЗР на ЗИД на ЗСВ, според който за неуредените в този закон въпроси, свързани с трудови правоотношения, се прилагат разпоредбите на КТ. Акт № 37/07.02.2002 г. на П. на ВКС на РБ, съгласно който е прекратен трудовия договор, сключен с касаторката, считано от 12.02.2002 г. е издаден въз основа на решението на ВСС от 23.01.2002 г. за освобождаването й, поради пенсиониране и е съобразен с изискванията на чл. 124, ал. 1 ЗСВ. Разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ЗСВ, съобразена и с § 80 ПЗР ЗИД ЗСВ придават на акта, издаден от лицето по чл. 30 ЗСВ правното значение на основанието за възникване, изменение и прекратяване на трудовото правоотношение. Издаденият акт от П. на ВКС на РБ се различава по своята форма и съдържание от същинския трудов договор, регламентиран в Глава пета от КТ и това е така, защото е част от сложен фактически състав, съгласно чл. 124, ал. 1 ЗСВ, поставящ специални изисквания при процедурата за назначаването и освобождаване от длъжност на с. ите, прокурорите и следователите. Актът на органа по чл. 30 е с обвързваща компетентност и правомощия, в зависимост от административният акт, издаден от ВСС. Актът на ВСС подлежи на обжалване пред ВАС, съгласно чл. 34, ал. 1 ЗСВ (ДВ, бр. 133 от 1998 г.) и касаторката го е обжалвала. Актът на органа по чл. 30 ЗСВ, а именно на П. на ВКС на РБ не подлежи на обжалване. В конкретния случай последният акт има характер на заповед за уреждане на въпросите, свързани с освобождаването на касаторката от длъжност, поради пенсиониране, а именно преустановяване на служебните й правомощия за длъжността с. я във ВКС, както и определяне на полагащите й се по чл. 220, ал. 1, 222, ал. 3 и чл. 224, ал. 1 КТ обезщетения. В тази връзка неоснователен е довода на касаторката, че датата на влизане на решението на ВАС в сила, а именно - 21.05.2003 г. следва да се счита за дата на освобождаването й, поради пенсиониране, защото има негативно произнасяне по жалбата й, с което решението на ВСС от 23.01.2002 г., с което е освободена, поради пенсиониране, считано от 12.02.2002 г. е оставено в сила от ВАС. По аргумент за противното, ако ВАС се бе произнесъл позитивно по жалбата на касаторката и бе отменил решението на ВСС, то правните му последици биха се заличили с обратна сила и би се възстановило съществуващото правоотношение, създадено с касаторката, по силата на акта й за встъпване, съставен на 4.05.1992 г. По тези съображения, като е приложил правната норма на чл. 139 "г" ЗСВ, действаща към момента на освобождаването на касаторката от длъжност, а именно - към 12.02.2002 г., към който момент тя не е имала право на обезщетение, в размер на брутното трудово възнаграждение за двадесет месеца, тъй като не е работила през последните десет години в системата на съдебната власт, въззивният с. правилно е мотивирал изводи за неоснователност и недоказаност на претенцията й, предявена в размер на 60 830,40 лева, както и на акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата 13 002,70 лева. При отсъствие на твърдяните от касаторката отменителни касационни основания, касационният с. намира за неоснователна касационната жалба, която остави без уважение, затова