Решение № 14245 от 24.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6897/2019 г.

Решение № 14245 от 24.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6897/2019 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Тодор Тодоров Производство по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на министъра на вътрешните работи против решение № 5404/10.04.2019 г. по адм. дело № 4850/2018 г. на Върховния административен съд, тричленен състав на пето отделение. Поддържат се оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон във връзка с прилагането на чл. 106, ал. 1, т. 5 и чл. 108 от Закона за държавния служител (ЗДСл) във връзка с чл. 68 и чл. 69 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Ответникът по касационната жалба – Г. Стоянов, от [населено място], чрез адв. В. Стойчев изразява становище за неоснователност на същата. Представя писмени бележки и претендира разноски за касационната инстанция. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК е неоснователна. С решение № 5404/10.04.2019 г. по адм. дело № 4850/2018 г. Върховният административен съд, тричленен състав на пето отделение е отменил по жалба на Г. Стоянов заповед № 8121 К-2055/7.03.2018 г. на министъра на вътрешните работи, с която е било прекратено служебното правоотношение на жалбоподателя като държавен служител в МВР, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Присъдил е разноски. Първоинстанционният съд е приел, че не са налице предпоставките по чл. 106, ал. 1, т. 5 от ЗДСл във връзка с чл. 68 КСО, посочвайки че придобитите право на пенсия по чл. 69 КСО и на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване са ирелевантни за прекратяването на служебното правоотношение по посоченото основание. Решението е правилно. По делото е установено, че преди уволнението Г. Стоянов е заемал длъжността заместник – директор на Дирекция "Управление на собствеността и социални дейности" към Министерството на вътрешните работи, преназначен на основание § 69 от ПЗР на ЗИДЗМВР. Трудът му от момента на преобразуване на правоотношението му е бил полаган при условията на трета категория. В предходни години (за периода 1.09.1984 г. – 31.01.2017 г.) Стоянов е придобил осигурителен стаж в системата на МВР от първа категория труд, при условията на чл. 69 КСО в размер на 32 години и 5 месеца. Към момента на уволнението той е навършил [възраст] и е имал право да се пенсионира по реда на чл. 69 КСО. Правилно първостепенният съд е приел, че след като лицето не е упражнило това свое право не е налице хипотезата по чл. 106, ал. 1, т. 5 ЗДСл, съгласно която органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение с едномесечно предизвестие при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Видно от съдържанието на цитираната разпоредба и сходните такива по Закона Министерството на вътрешните работи (виж чл. 226, ал. 1, т. 2; чл. 226, ал. 1, т. 13) е, че законодателят прави разлика в придобиване на право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (чл. 68 КСО) и придобиване на такова право по чл. 69 КСО. Посоченият по-благоприятен режим за пенсиониране по чл. 69 КСО предполага труд от първа категория, който е с по-голяма тежест и вредност от полагания труд от трета категория и нормативно уредената хипотеза дава възможност на правоимащото лице да упражни това свое право. Органът по назначаването не може да замести работещото лице в неговия избор. Следователно освобождаването при условията на чл. 106, ал. 1, т. 5 ЗДСл може да бъде осъществено само когато са изпълнени изискуемите в кумулация материалноправни основания по чл. 68 КСО, а в случая те не са налице. Обосновани и законосъобразни са изводите на тричленния състав на Върховния административен съд, че оспореният индивидуален административен акт е издаден при неточно прилагане на материалноправни разпоредби – основание за отмяната му по чл. 146, т. 4 АПК. По тези съображения обжалваното съдебно решение не страда от наведените с касационната жалба пороци по чл. 209, т. 3 АПК и като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на процеса в тежест на касатора следва да бъдат поставени заявените от ответника по касационната жалба разноски за настоящата инстанция, които съобразно доказателствата в тази насока (договор за правна помощ и процесуално представителство от 20.05.2019 г.) възлизат на сумата от 650, 00 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, петчленен състав