Решение № 50080 от 10.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3682/2019 г.

Решение № 50080 от 10.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3682/2019 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 58/05.02.2020 г. по настоящето дело по жалба на К. Г. И. e допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Сливенски окръжен съд № 70 от 25.04.2019 г. по гр. д. № 144/2019 г., с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН) иск, квалифициран по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че К. Г. И. има право на допълнителен платен годишен отпуск от по 12 дни за положен извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие в периода 01.01.2003 г. – 30.06.2013 г. поради погасяване на правото по давност и е разпределена отговорността за разноските по делото. Обжалването е допуснато по материалноправния въпрос за естеството на правото на допълнителен отпуск по чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР 2006 г. (отм.) и наличието на срокове за упражняването му, както и погасява ли се то по давност поради неупражняване. В установената до настоящия момент практика на Върховния касационен съд по цитираните разпоредби от отменените ЗМВР (срв. решение по гр. д. № 2812/2022 г., ІV г. о. и цитираните в него предходни актове на ВКС) се приема, че правото на допълнителен отпуск е по своето естество компенсация за положен от съответния държавен служител в МВР извънреден труд. Това следва от законодателната уредба, създадена със ЗИДЗМВР 1997 г. (ДВ бр. 17/21.02.2003 г.), в сила от 25.02.2003 г., която урежда последиците от полагането на труд от държавните служители в МВР, работещи на смени, превишаващ нормативно установеното работно време след сумираното му изчисляване на тримесечие. Положеният от такива служители труд, надвишаващ нормативно установеното работно време, се компенсира при условията на чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР 1997 г. (отм.), съответно чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР 2006 г. (отм.): до 50 часа на отчетен период се заплаща възнаграждение за извънреден труд, а разликата над 50 часа - допълнителен отпуск. Превишението над 50 часа не може да е нещо различно от превишението до 50 часа - то във всеки случай се явява работа извън редовното работно време, т. е. извънреден труд. Въпрос на законодателно решение е защо част от положения труд се компенсира парично, а друга част - с допълнителен отпуск, но и двете вземания на държавния служител имат компенсаторен характер по отношение на положен от него извънреден труд. Едното от тези вземания (възнаграждение за труда, превишаващ редовното време до 50 часа) е парично и за предявяването му с осъдителен иск няма никакви условия. Правото на допълнителен отпуск (за превишаване над 50 часа на нормативно установеното работно време) е непарично и от държавните служители в МВР не може да бъде предявено с друг иск, освен с установителен. Това следва от обстоятелството, че за разлика от разпоредбите в КТ и ЗДСл, нормите на ЗМВР не предвиждат възможност държавния служител в МВР да упражни това право с едностранно волеизявление. Естеството на задълженията, които такъв служител има, не допуска възможността същият сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния ръководител. От друга страна отменените закони за МВР изрично забраняват този отпуск да се компенсира с парично обезщетение (чл. 229, ал. 4 ЗМВР 1997 г. - отм. и чл. 212, ал. 4 ЗМВР 2006 г. - отм.), освен при прекратяване на служебното правоотношение. След като непаричното право не може да бъде трансформирано в парично докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител, то за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението. Погасителната давност е санкция за кредитор, който бездейства да упражни правото си, и тя няма приложение там, където кредиторът е възпрепятстван със законови разпоредби да предприеме действия по упражняване на това право. Затова докато правоотношението съществува, давност по отношение на правото на допълнителен отпуск по цитираните разпоредби от отменените ЗМВР не може да започне да тече. Обжалваното решение дава противоположно разрешение на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, тъй като установителният иск е отхвърлен именно по съображения, че за ищцата правото на допълнителен годишен отпуск е възникнало, но се е погасило по давност. Изводът е направен в нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 пр. 1 ГПК – поради което обжалваният акт следва да бъде отменен. Не се налага извършването на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което искането на процесуалния представител на жалбоподателката делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд е неоснователно. Спорът следва да бъде решен по същество от настоящата инстанция, по аргумент от разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ГПК. По делото е установено, че ищцата работи като държавен служител в ГДИН от 2004 г., изпълнявала е длъжността надзирател в затвора – Сливен, като няма данни правоотношението между нея и ГДИН да е прекратено. Работното й време било изчислявано и отчитано сумирано за тримесечен период, тъй като е давала дежурства по смени (24-часови, 12-часови или 8-часови) по предварително определен график. За времето от 2004 г. до 2010 г. 24-часовите смени, които давала, започвали от 07, 30 ч, но служителите били длъжни да се явят на работа 15 минути по-рано. В 7, 30 ч започвал инструктаж, с продължителност минимум 15 минути, след което следвало приемане - сдаване на смяната, което включвало документално предаване и обхождане на територията на поста и поименна проверка на лишените от свобода. Работната смяна завършвала реципрочно – с приемане – сдаване и фактически работният ден приключвал на следващия ден около 8, 45 ч. 12-часовите дежурства били дневни или нощни, като дневното дежурство започвало също в 7, 30 ч, но служителите били длъжни да се явят на работа в 7, 15 ч, а смяната приключвала в 21, 00 ч. Продължителността на 8-часовото дежурство била между 8 часа и половина и 9 часа. След 2010 г. служителите не били длъжни да се явяват 15 минути преди инструктажа. По време на дежурствата служителите (включително ищцата) не са имали право да напускат територията на затвора, да свалят униформата си и принадлежностите към нея (дори през времето на почивки), а през нощните дежурства и по време на хранене са били на разположение. През исковия период от септември до юли служителите са имали практични и теоретични занятия два пъти месечно с продължителност минимум 4 часа. Също в целия период извън дежурствата извършвали претърсвания, като всяко е продължавало поне два часа и половина и са правени поне веднъж през пролетта и веднъж през есента. По този начин, за целия исков период при норма на работно време на ищцата от 18 520 часа, тя е положила със 1 675 часа повече труд в рамките на 50 часа на тримесечие и 1 113 часа в труд повече над 50 часа на тримесечие, като през 2005 година и за периода 2007 г. – 2011 г. тя е положила във всяко тримесечие повече от 96 часа труд над 50 часа за съответната година и има право той да бъде компенсиран с допълнителен отпуск в размер 12 дни, общо за тези години 72 дни. Неоснователно е искането й да бъде признато такова право в пълен размер и за 2004 г., 2006 г., 2012 г. и 2013 г., защото според заключението на приетата по делото експертиза в тези периоди превишението над 50 часа извънреден труд надхвърля 96 часа само при преобразуване на дадения от ищцата през нощта труд в дневен. Искането на ищцата за преобразуването на дадените часове дежурства през нощта и приравняването им към часове работно време през деня чрез увеличение с коефициент 0, 143 обаче е неоснователно. Както бе прието в Тълкувателно решение № 1/15.03.2023 г. по тълк. д. № 1/2020 г. ОСГК, ВКС, /до приключването на което бе спряно производството по настоящето дело/, при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на МВР не са приложими разпоредбите на КТ и НСОРЗ и следва да се прилагат разпоредбите на ЗМВР и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. Те не предвиждат преобразуване на положените часове нощен труд. Затова за 2004 г. ищцата има право на компенсация за 46 часа положен над 50 часа извънреден труд /като този труд е положен само за времето след 01.07.2004 г. /, за 2006 г. – на 92, 75 часа, за 2012 г. – на 88 часа и за 2013 г. - на 35, 50 часа. Съответно през тези години тя има право на допълнителен отпуск от 5, 75 дни, 11, 6 дни, 11 дни и 4, 44 дни, общо ЗЗ дни. В рекапитулация, искът за признаване на установено на правото на допълнителен отпуск за период 01.07.2004 г. – 30.06.2013 г. е основателен за 105 дни, а за разликата до 144 дни и за времето преди 01.07.2004 г. следва да се отхвърли. С оглед изхода от спора следва да се разпредели и отговорността за разноските по делото. Ищцата е доказала плащане на 3 000 лв за възнаграждение за процесуалния й представител за всички инстанции, а ответникът е възразил, че това възнаграждение е прекомерно. Възражението съдът намира за неоснователно, тъй като нито фактическата, нито правната сложност на делото са на ниско ниво. Показателен в това отношение е фактът, че за разрешаване на един от спорните правни въпроси по делото е следвало да се изчака произнасяне от ОСГК на ВКС. Затова платеното от ищцата адвокатско възнаграждение за всяка от инстанциите не следва да бъде редуцирано и тя има право на 2 187, 50 лв от общо платените 3 000 лв. Ответникът е заплатил 80 лв за възнаграждение на вещо лице и има право на възнаграждение за юрисконсултска защита в размер 900 лв за всички инстанции, общо 980 лв, от които съобразно отхвърлената част от иска следва да му бъдат присъдени 265, 50 лв. След компенсация на ищцата се дължат 1 922 лв. По изложените съображения съдът