Решение № 419 от 14.12.2009 г. на ВКС по н. д. № 437/2009 г.

Решение № 419 от 14.12.2009 г. на ВКС по н. д. № 437/2009 г., II н. о., НК, докладчик съдията Елена Авдева Производството по делото е образувано на основание чл. 349, ал. 1 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия Ж. Н. Г. против решение № 98 от 25.05.2009 г. по внохд № 99/2009 г. на Пловдивския апелативен съд. В жалбата се сочи, че решението е "незаконосъобразно и необосновано". Според касатора съдът е направил погрешни правни изводи за приложението на ЗДДС и неправилно е приел, че Г. е потвърдил неистина пред данъчната администрация. В заключение се отправя искане за оправдаване на подсъдимия или, алтернативно, за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Пред касационната инстанция жалбоподателят и защитата му поддържат искането по изложените в него съображения. Прокурорът пледира за отхвърляне на касационната жалба. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1от НПК, установи следното: Пловдивският окръжен съд с присъда № 117 от 17.09.2008 г. по нохд № 320/2007 г. признал подсъдимия Ж. Н. Г. за виновен в това, че на 14.08.1999 г. в качеството на управител на ЕТ "К" с цел да осуети установяването на данъчни задължения /данък добавена стойност/ в особено големи размери - 125 268 лева, водил счетоводна отчетност и ползвал счетоводни документи с невярно съдържание за данъчния период 1 - 31.07.1999 г., в който включил и отразил като получени доставки с право на данъчен кредит по три броя фактури, издадени от ЕТ "М" - гр. Монтана, поради което и на основание чл. 257 от НК /отм./ във връзка с чл. 256 от НК (отм.) във вр. с чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от НК и чл. 54 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода и глоба в размер на 5 000 лева. Съдът отложил изтърпяването на наказанието лишаване от свобода за срок от четири години от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда подсъдимият бил оправдан по останалите повдигнати срещу него обвинения. Пловдивският апелативен съд с решение № 98 от 25.05.2009 г. по внохд № 99/2009 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна по следните съображения: Позицията на жалбоподателя и неговата защита се свежда до твърдението, че ЗДДС (отм.) и ППЗДДС (отм.), в редакциите им към инкриминирания период - 1.07.1999 г.- 31.07.1999 г., са изисквали подсъдимият да осчетоводи трите фактури, издадено от ЕТ "М" и съответно да приспадне свързания с тях данъчен кредит от задълженията си към бюджета независимо от факта, че по сделките няма размяна на престации. С този аргумент се свързва и становището за липса на съставомерност по чл. 257 от НК (отм.) на действията на жалбоподателя, тъй като не той, а неговият съконтрахент е нарушил ЗДДС. Въззивният съд е отхвърлил това разбиране като незаконосъобразно. Настоящият състав не намира основание за различно становище. От фактическа с. безспорно е установено, че според подадената от подсъдимия данъчна декларация за месец юли 1999 г. фирмата му на едноличен търговец е получила доставки с право на данъчен кредит в размер на 125 268 лева, формиран на база покупка на пшеница от ЕТ "М", осчетоводена с три фактури/ издадени на 27.07.1999 г., 29.07.1999 г. и 30.07.1999 г./. Фактурите били вписани в дневника за покупки и отчетния регистър за същия период. Няма спор по обстоятелството, че подсъдимият не е заплатил пшеницата и тя не му е доставена. Продавачът - свидетелят А, анулирал фактурите в своето счетоводство като отразил, че сделките по тях не са реализирани. Така установените факти категорично подкрепят направения от предходните инстанции извод, че подсъдимият е отразил счетоводно данъчно събитие, което не е настъпило, и неправомерно е приспаднал данъчен кредит от задълженията си към бюджета. Данъчната фактура сама по себе си не е основание за начисляване на данък добавена стойност. В конкретния случай трите инкриминирани фактури са издадени без правно основание, тъй като не е извършена реална доставка на стоки /поради което са анулирани от издателя/ и не доказват данъчно събитие по смисъла на чл. 24 от ЗДДС (отм.). В касационната жалба се съдържат разсъждения за сключена сделка независимо от обстоятелството, че стоката по нея не е получена и платена, като по този начин се прави опит деянието да се пренесе в сферата на гражданскоправните отношения. Това разбиране влиза в конфликт с фактическите констатации на съда, интерпретирани като основание за начисляване на данък добавена стойност. Съгласно чл. 25, ал. 1 от ЗДДС (отм.) данъчното събитие по смисъла на този закон възниква на по-ранната от двете дати: 1. датата на прехвърляне на собственост или друго вещно право върху стока или извършване на услуга или 2.датата на плащането . В настоящия случай за облигационните отношения между подсъдимия и св. А като еднолични търговци може да се съди по трите описани в обвинителния акт фактури, подкрепящи гласните доказателства за уговорка относно доставка на зърно. Вярно е, че търговската продажба е неформален консенсуален договор, поради което, дори без писмен акт, може да се приеме, че Г. и А. са постигнали съгласие относно предмета и цената на доставката. Тъй като тя се отнася до родово определена вещ - пшеница, съгласно чл. 24, ал. 2 от ЗЗД, за прехвърляне на собствеността е било необходимо тя да бъда определена или предадена. По делото няма данни в тази насока. Установено е, че подсъдимият напълно се дезинтересирал от сделката веднага след като се снабдил с трите данъчни фактури. Не е извършено прехвърляне на собствеността върху зърното и то не е заплатено, следователно не е настъпило данъчно събитие по смисъла на чл. 25 от ЗДДС (отм.) и подсъдимият не е имал основание да го отрази в счетоводството за приспадане на данъчен кредит. Неоснователно се поддържа в касационната жалба, че неправомерността на поведението на подсъдимия е резултат на счетоводната непрецизност на свидетеля А, който не е вписал фактурите в дневника си за продажби. Напротив, той е съобразил задълженията си по ЗДДС (отм.) и е анулирал фактурите, тъй като доставката по тях не е реализирана. Обратното би допринесло за формалното счетоводно доказване на облагаема по ЗДДС доставка и би означавало включване на свидетеля в престъпната схема на подсъдимия . Обобщено, наличието на данъчна фактура само по себе си не е не е правен довод за оневиняване на подсъдимия, тъй като не представлява правопораждащ факт за възникване на правото на данъчен кредит. Последното е обусловено от съществуването на облагаема доставка по смисъла на ЗДДС (отм.), а такава не е осъществена. Подсъдимият е съзнавал, че няма разменени престации, но въпреки това е включил данните от фактурите във финансовия резултат за конкретния данъчен период, с цел да намали задълженията си към фиска. Умисълът му е обективиран от два красноречиви факта - формирането на данъчния кредит изцяло от нереализираните доставки и пълната дезинтересираност от тях след използването на данъчния кредит за намаляване на ДДС. В заключение се налага изводът, че въззивният съд е приложил точно закона, субсумирайки действията на подсъдимия под състава на престъплението по чл. 257 от НК (отм.) във връзка с чл. 256 от НК (отм.). Приложената разпоредба очертава по-благоприятен наказателно правен режим за касатора и е съобразена с чл. 2, ал. 2 от НК. Не е налице касационното основание на чл. 248, ал. 1, т. 1 от НПК, поради което искането на жалбоподателя за ревизия на въззивния съдебен акт не може да бъде уважено. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,