Решение № 13998 от 21.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14222/2018 г.

Решение № 13998 от 21.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14222/2018 г., IV о., докладчик съдията Светослав Славов Производството пред Върховния административен съд е по реда на чл. 208 - 228 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие", подадена чрез процесуалния представител ст. юрисконсулт Д. Колева, срещу решение № 1821 от 10.08.2018 г., постановено по адм. дело № 3493/2017 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е отменена негова заповед № 03 – РД/3605 от 28.09.2017. Релевирани са доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3, предложение първо и трето. При подробно изложени съображения моли да се постанови решение, с което да се отмени обжалвания съдебен акт и да се постанови нов по същество на спора, с което да се отхвърли първоинстанционната жалба като неоснователна и недоказана и да се остави в сила оспорената в производството заповед като правилна и законосъобразна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер за двете инстанции. В откритото съдебно заседание пред ВАС не изпраща процесуален представител. В молба до съда поддържа жалбата и излага съображения по същество и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК във връзка с чл. 144 от АПК. Ответникът по касационната жалба – "Първомай - БТ" АД чрез пълномощника си адв. Г. Гълъбова, в писмен отговор на касационната жалба, при подробно изложени съображения моли решението на Административен съд – Пловдив да бъде оставено в сила, като правилно и законосъобразно, постановено след обстоен и логически анализ на събраните по делото доказателства. Претендира присъждане на разноски. В съдебно заседание поддържа подадения отговор. По делото е постъпила и касационна жалба /по същността си частна жалба/ от "Първомай - БТ" АД чрез пълномощника си адв. Г. Гълъбова, подадена против определение № 1891/27.09.2018 година. Счита, че обжалваният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен, въз основа на което моли да бъде уважена претенцията за заплащане на пълния размер на изплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 6 120 лева с ДДС. В съдебно заседание поддържа подадената частна жалба. Участвалият по делото прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалба на "Първомай БТ" АД, със седалище и адрес на управление гр. Първомай, ул. "Омуртаг" № 1, представлявано от К. Недева, против заповед № 03-РД/ 3605/28.09.2017 г. на изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие", в частта за размера на одобрената финансова помощ – 138 189. 35 лв. и за заплащането й на две вноски, на основание чл. 28, ал. 3 от Наредба № 2/4.04.2014 г. за условията и реда за предоставяне на финансова помощ по Национална програма за подпомагане на лозаро-винарския сектор за периода 2014-2018 година. Съдът преценил оспорения административен акт за издаден от компетентен орган - изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" /ДФ3/. Приел е, че заповедта е издадена на основание чл. 28, ал. 2 от Наредба № 2 от 4.04.2014 г. за условията и реда за предоставяне на финансова помощ по мярка "Преструктуриране и конверсия на лозя" от Националната програма за подпомагане на лозаро-винарския сектор 2014 – 2018 г. /Наредба № 2/4.04.2014 г. /, с която е одобрено заявление за загуба на доход по ППК № 124/25.03.2015 г., с финансова помощ – 138189. 35 лева, както и че на основание чл. 8, ал. 5 от Наредба № 2/4.04.2014 г. помощта се предоставя на две равни парични вноски – първата в размер на 69 094. 67 лв. и втората в размер на 69 094. 68 лева, като е указано, че втората вноска ще се изплати в периода 1.08.2018 г. -15.10.2018 година. От извършена проверка за законосъобразност административния съд е приел, че административния акт не съдържа фактически основания за издаването му, както и че по приложената по преписката докладна записка на заместник изпълнителния директор на ДФЗ от 27.09.2017 г. не съдържа мотиви, а единствено са посочени разпоредбите на Наредбата, регулиращ тези отношения и заповедта на министъра от 2017 година. Съдът е установил, че в оспорената заповед не се сочат аргументи на административния орган, че следва да намери приложение редакцията на Наредба № 2/4.04.2014 г. действала към момента на издаване на обжалвания административен акт, а не тази действала към момента на сключване на договор № 201557/15.05.2015 г. с ДФЗ. За безспорно е прието от първоинстанционния съд, че към датата на подаване на заявлението – 26.03.2015 г. е била в сила правната норма на чл. 8, ал. 2 обнародвана в ДВ, бр. 34 от 15.04.2014 г., която предвижда обезщетение за период от 3 години, като в последствие разпоредбата е била променена ДВ, бр. 92 от 27.11.2015 г., като тази промяна влиза в сила на 27.11.2015 г., т. е. след датата на подаване на заявлението. Също така е установено и че чл. 5, ал. 2, т. 2 също е претърпял промени, като към момента на подаване на заявлението е била в сила правната норма, обнародвана в ДВ, бр. 34 от 15.04.2014 г. за обезщетение за 3 години. Съдът е приел, че с извършените промени в горецитираните разпореди, нямат обратно действие, поради което следва да се приложи правната норма действала към момента на подаване на заявлението за обезщетяване за дохода за 3 години. Предвид което за съда е възникнал въпроса защо след като законодателя не е придал обратно действие на промените в нормативния акт, административния орган ги прилага. За безспорно е прието, че договорът с ДФЗ за предоставяне на финансова помощ по мярка "Преструктуриране и конверсия на винени лозя" по "Национална програма за подпомагане на лозаро-винарския сектор за периода 2014-2018 г." е от 15.05.2017 г. и действащите нормативни актове към датата на подписване на договора са Наредба № 2/4.04.2014 г. обн. ДВ бр. 34 от 15.04.2014 г. изм. в ДВ бр. 60 от 22.07.2014 г. и заповед № 09-779/21.11.2014 г. за определяне броя на винарските години и цената на килограм грозде за определяне обезщетението за загуба на доход, като към момент на сключване на договора, административният орган не е предвидил промени в него, с оглед бъдещи законодателни промени. Съдът е приел, че по този начин безспорно се нарушава правото на защита на оспорващия, тъй като размерът на дължимата финансова помощ, представляваща обезщетение за загуба на доход, което оспорващият би следвало да получи по заявление за предоставяне на финансова помощ по мярка "Преструктуриране и конверсия на винени лозя" от 24.07.2017 г. и подписания договор № 201557/15.05.2015 г. за предоставяне на финансова помощ, съгласно действащата към този момент Наредба № 2 от 4.04.2014 г. съгласно чл. 5, ал. 2, т. 2 и чл. 8, ал. 2, прилагайки формулата на Приложение № 2, отчитайки удостоверение за среден годишен добив № 46/22.06.2017 г., издадено от ИАЛВ, като се вземе предвид изкупната цена на кг/грозде, определена със заповед на министъра на земеделието и храните № РД 09-779/27.11.2014 г., валидна към датата на сключване на договора е различна от тази, определена според заповед № 03-РД-198/14.03.2017 година. По приетата аграрно-икономическа експертиза, съдът е установил, че сумата, определена от вещото лице, действително съответства на стойностите, определени от административния орган, но, това е при условия цена на гроздето според заповедта на министъра от 2017, но не и от 2014 година. Предвид което определена сума от административния орган с оспорената заповед е 138 189. 35 лв., като издаващият акта, не е изложил мотиви защо е определил този размер. На следващо място е прието, че съгласно чл. 142, ал. 1 от АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му, но съдът намерил, че издателят на акта, приложил разпоредбата към момента на подаване на заявлението за загуба на доход, е следвало да мотивира в оспорената заповед защо прилага именно тази разпоредба, след като има сключен договор към 15.05.2015 г., като не е представил и заповед № РД 09-779/27.11.2014 г., за определяне на броя на винарските години и цената на килограм грозде за определяне на обезщетението за загуба на доход, валидна към датата на сключване на договора. Съдът е констатира и противоречие в самото заявление - раздел II - Изискуеми документи т. 3 на заявлението като в този смисъл съдът намерил, че изготвените екземпляри на заявлението са в ущърб на заявителите и това обстоятелство ги принуждава да подават заявление, в което са отразени 2, а не три години, така както е изисквала Наредба № 2/4.04.2014 г. към момента на сключване на договора за финансова помощ. На следващо място съдът е приел, че от така издадената заповед не става ясен начинът, по който органът е достигнал до този размер. Това стана ясно, едва с възложената от ответника аграрно-икономическа експертиза, което представлява нарушение във формата на акта – липсват мотиви и в тази насока. На последно място съдът е приел, че административния съд е установил, че принципите залегнали в чл. 6 и чл. 7 от АПК не са спазени. Предвид което е достигнал до крайния извод, че изпълнителният директор на ДФЗ е издал немотивиран административен акт, при противоречие с материално правни разпоредби, предвид което го е отменил. Постановеното решение е правилно като краен резултат, но не по съображенията, изложени в него. Наведеният довод в касационната жалба, срещу изводите на първоинстанциониня съд, че е налице немотивиран отказ на издателя на акта, е неоснователен. Той не намира опора в чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Изискването за мотивиране на отказа от финансиране е именно посочване на фактическите основания и съпоставянето им с правните такива, от които административният орган черпи правомощието си да издаде отказа. Правилна е преценката на съда в частта за нарушаване на изискването за форма и че не е ясен начинът, по който органът е достигнал до описания размера, но е неправилна по отношение на това, че е относима редакцията на Наредба № 2 от 4.04.2014 г. към момента на подписване на договора". Процесната заповед не съответства на изискванията на чл. 59, ал. 1 и ал. 2, т. 4 и т. 5 от АПК. Тя обективира само позитивна част, без в нея да е отразен какъвто и да е отказ по отношение на съответната част от претендираната сума като обезщетение, по отношение на която издателят на административния акт явно е счел, че заявлението е неоснователно, също така в обжалвания административен акт не се съдържат и мотиви относно начина на изчисляване и относимите компоненти в тази връзка. В случая изобщо липсва разпоредителна част, в която да е формулиран изричен мотивиран отказ за обезщетяване над одобрената сума. В атакуваната заповед не се съдържат никакви правни и фактически основания за отказ за предоставяне на заявителя обезщетение в неговия пълен размер. Това нарушение е съществено, тъй като поради допускането му, както първоинстанционният жалбоподател, така и съдът са били възпрепятствани да установят по какви конкретни причини заявеното от земеделския производител обезщетение не е одобрено в пълния поискан размер. Посочването на фактическите и правни основания за издаването на акт от страна на органа са предпоставка, обуславяща възможността за упражняване на контрол върху същия, а и за възможността за организиране на адекватна защита спрямо него. Доводи на жалбоподателя в производството пред първоинстанционния съд за немотивираност на оспорения акт правилно са преценени като основателни. Няма колебания в практиката на ВАС, че по принцип няма пречка мотивите към акта да бъдат изложени и отделно от самия акт, в друг документ към преписката, но в случая такива няма. Противно на твърдяното в настоящата жалба, решаващият съд е стигнал до правилния извод, че в издадения акт няма конкретни, относими и адекватни констатации по отношение на заявлението на оспорващия за обезщетение за загуба на доход, но въобще, а не по отношение на релевантната редакция на относимата наредба, както е приел първоинстанционният съд. Този извод се налага от чл. 28, ал. 1 на Наредба № 2 от 4.04.2004 г., съгласно който заявление за обезщетение за загуба на доход се подава в ЦУ на ДФЗ в рамките на финансовата година, в която се подава заявлението по чл. 17, ал. 1, към което се прилага удостоверението по чл. 27, ал. 3, а съгласно относимата за случая разпоредба на ал. 2, изпълнителният директор на ДФЗ одобрява или отказва със заповед финансиране по заявлението за обезщетение за загуба на доход, като уведомява писмено заявителя за размера на обезщетението или за мотивите за постановяване на отказ и изплаща обезщетението в срокове: до 10 работни дни от датата на освобождаване на учредената в полза на ДФЗ банкова гаранция - в случаите по чл. 17, ал. 1, т. 1 и в срока за изплащане на финансовата помощ - в случаите по чл. 17, ал. 1, т. 2. Посочените по-горе категорично установени и относими към спора факти и обстоятелства налагат извод за незаконосъобразност на оспорения административен акт, поради което съдът правилно го е отменил и на основание чл. 173, ал. 2 от АПК върнал преписката на административния орган за ново произнасяне с мотивиран акт, но указанията му по тълкуване и прилагане на материалния закон са неправилни. За прецизност следва да бъде посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК е определен предмета на съдебната проверка, която се осъществява при оспорване по съдебен ред на индивидуален административен акт. Съгласно тази процесуална норма, съдът е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на административния акт. В рамките на предвидения обхват на контрола за законосъобразност, решаващият съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и при тяхната съвкупна преценка е стигнал до правен извод, че оспорваният административен акт не съдържа фактически основания за издаването му. С допуснатата и приета по делото съдебна експертиза, съдът е иззел функциите на административния орган по излагане на мотиви с цел да обоснове приложимата редакция на относимата правна норма, като е излязъл извън обхвата на задължителния съдебен контрол. За пълнота на изложението следва да се посочи, че наведеният довод в касационната жалба за допуснато от съда нарушение на материалния закон е основателно. Възражението на касационния жалбоподател за неправилно приложение на материалноправните норми, настоящият съдебен състав счита за основателно. В случая първоинстанционният съд, в нарушение на чл. 142, ал. 1 от АПК, неправилно е преценил, че законосъобразността на атакуваната заповед не следва да се преценява към датата на издаването й, а към датата на редакцията на Наредба № 2, действала към момента на сключване на договор № 201557/15.05.2015 г. с ДФ "Земеделие" – РА. В настоящия случай процесното заявление за обезщетение за загуба на доход е подадено на 24.07.2017 г. видно от л. 53 от делото (неправилно е направено посочване в първоинстанционното решение, че датата е 13.07.2017 г.) и е приложима действалата към тази дата редакция на Наредба № 2/4.04.2014 г. за условията и реда за предоставяне на финансова помощ по Национална програма за подпомагане на лозаро-винарския сектор за периода 2014 - 2018 г. (изм. и доп., бр. 42 от 3.06.2016 г., в сила от 15.06.2016 г.). Съгласно чл. 8, ал. 2 от последната, паричното обезщетение за загуба на доход по чл. 5, ал. 2, т. 2 се изчислява на база среден годишен добив на хектар за период от две години преди получаване на разрешение за презасаждане и средният годишен добив, за който се изплаща обезщетение, е до 9000 кг/ха. Обезщетението за загуба на доход по чл. 28, ал. 2 от Наредба № 2 е легално дефинирано в чл. 5, ал. 2, т. 2 от същия нормативен акт и цели да компенсира липсата на приход в продължение на максимум две години от новите лозови насаждения, а целта е "полагане на грижи за същите и опазване на околната среда", като в чл. 8, ал. 2 от Наредбата е определен начинът за изчисляване на това обезщетение, но в тази връзка в процесния административен акт мотиви няма, включително по коя от предвидените в приложение № 2 две формули е изчислено обезщетението, още по-малко на включените в нея параметри. Предвид горните съображения настоящият състав на ВАС намира, че обжалваното съдебно решение, съобразно изложените по-горе коригиращи мотиви, следва да бъде оставено в сила на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК. При този изход на спора, не се дължи претендираното от процесуалния представител на касационния жалбоподател юрисконсултско възнаграждение. На следващо място, настоящия съдебен състав на основание чл. 143, ал. 4 от АПК, приема за основателно искането на ответника за присъждане на направените в производството разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Същите са в размер на 6120 лв., своевременно са поискани и доказани. При направено от касатора възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК, касационният състав намира заплатените разноски за адвокатско възнаграждение за прекомерни, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност, предвид което разноските за адвокатско възнаграждение следва да бъдат намалени на 3060 лева. По отношение на касационна жалба /по същността си частна жалба/ от "Първомай - БТ": Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 248, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Настоящият състав на ВАС намира, че с оглед датата на депозиране в Административен съд - Пловдив – 12.10.2018 г., частната жалба се явява депозирана в дадения от съда съгласно чл. 248, ал. 1 от ГПК 14-дневен срок от съобщаване на определението, което е станало на 4.10.2018 г., и като насочена срещу определение, за което изрично е посочено в закона, че подлежи на обжалване с частна жалба, е процесуално допустима. Разгледана по същество, се явява неоснователна. С определение № 1891 от 27.09.2018 г. постановено по адм. дело № 3493 по описа за 2017 г. на Административен съд – Пловдив, в производство по реда на чл. 248 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, ИЗМЕНЯ решение № 1821 от 10.08.2018 г. по адм. дело № 3493/2017 г. на Административен съд – Пловдив, като вместо него постановява ОСЪЖДА Държавен фонд "Земеделие" – Разплащателна агенция, гр. София да заплати на "Първомай БТ" АД, със седалище и адрес на управление: гр. Първомай, ул. "Омуртаг" № 1, представлявано от К. Недева, сумата от 1295 /хиляда двеста деветдесет и пет лева/, разноски по делото. За да постанови този резултат съдът е констатирал, че делата по Закона за подпомагане на земеделските производители не са с материален интерес, тъй като при тях не се преценява стойностното изражение на претендираната и одобрената, респ. отказаната субсидия в издадения административен акт на изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие". Съдът е счел като допълнителен аргумент, че делото не е с материален интерес съгласно на чл. 8, ал. 2, т. 7 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На следващо място административния съд е уважил направеното своевременно от страна на административния орган възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение и същото е било намалено на 1000 лева. Така постановеното определение е правилно. Със заповед № 03-РД/ 3605/28.09.2017 г. на изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие", в частта за размера на одобрената финансова помощ – 138 189.35 лв. и за заплащането й на две вноски, на основание чл. 28, ал. 3 от Наредба № 2/04.04.2014 г. за условията и реда за предоставяне на финансова помощ по Национална програма за подпомагане на лозаро-винарския сектор за периода 2014-2018 година, правилно е установено от административния съд, че не се преценява стойностното изражение на претендираната и одобрената, респ. отказаната субсидия в издадения административен акт на изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" по реда на ЗУСЕСИФ, а предмет на преценка е издаденият административен акт. Следователно в настоящия случай намира приложение разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 7 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както правилно е приел първоинстанционния съд. Правилно административния съд е извършил преценка на степента на фактическа и правна сложност и е приел, че същата се характеризира със средна по степен сложност, предвид което е намалил адвокатското възнаграждение. С оглед изложеното, обжалваното определение на Административен съд – Благоевград следва да бъде оставено в сила на основание чл. 236 от АПК във връзка с чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК. Воден от горното, Върховният административен съд - Четвърто отделение,