Решение № 2 от 5.1.2026 г. на Районен съд - Своге по дело № 76/2025 г.

Производството е по реда на чл. 58д – чл. 63д от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) във вр. с чл. 96, ал. 2 от Закона за лова и опазване на дивеча (ЗЛОД). Образувано е по жалба, подадена о т Д. К. К., ЕГН ••••••••••, с адрес •••••, чрез пълномощник, против Наказателно постановление № 5 от 12.05.2025 г., издадено от директора на Регионална дирекция по горите София (РДГ София), с което на жалбоподателя за нарушение на чл. 84, ал. 1, във вр. с чл. 23, ал. 1, във вр. с чл. 43, ал. 3, т. 1 от ЗЛОД, на основание чл. 84, ал. 1 от ЗЛОД е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 300 лева, както и на основание чл. 94, ал. 1 от ЗЛОД е наложено административно наказание „лишаване от право на ловуване“ за срок от три години. С наказателното постановление, на основание чл. 95, ал. 1 от ЗЛОД е отнето в полза на държавата един брой ловно оръжие марка „ИЖ“ 54. В жалбата се излага, че обжалваното наказателно постановление (НП) е незаконосъобразно и необосновано, издадено при съществени нарушения на процесуалните правила и материално-правните норми. Иска се от съда да го отмени изцяло, като същото се поддържа от защитника в открито съдебно заседание. Административнонаказващият орган, в съпроводителното писмо, както и в писмена защита дава становище за неоснователност на жалбата. Твърди, че издаденото наказателно постановление е правилно и законосъобразно. Прави възражение за прекомерност на разноските на жалбоподателя за платено адвокатско възнаграждение. Към делото е приета административната преписка по обжалваното наказателно постановление, приети са писмени доказателства и са разпитани четирима свидетели. От събраните по делото писмени доказателства, както и гласни доказателствени средства, преценени поотделно и взети в тяхната съвкупност, съдът приема следното от фактическа страна: На 15.12.2024 г., разпитаните по делото като свидетели В. Т. М. – •• и П. З. П. – •••, след получен сигнал за ловуване на ловно-рибарска дружина Огоя (ЛРД Огоя) извън ловище № 1 „Кулата“, за което било издадено за същата дата Разрешително за групов лов серия СЗ № 113405 от 28.11.2024 г., в което под № 2 сред ловците бил вписан жалбоподателят, извършили проверка в ловище № 7 „Ласкар“ на ЛРД Огоя, землище на с. Огоя, община Своге, където на горски път, преминаващ между подотдели 963 „е“ и 963 „ж“, място с GPS координати 42, 52, 12 N 23, 30, 02 Е, в 13, 05 часа, заварили жалбоподателя с извадено от калъф и сглобено ловно оръжие, при което бил повикан разпитаният по делото като свидетел И. Н. И. – ръководител на лова. В деня на проверката проверяващите съставили констативен протокол за горните обстоятелства. Въз основа на тази фактология е прието, че Д. К. виновно е нарушил чл. 84, ал. 1, във вр. с чл. 23, ал. 1 от ЗЛОД, за което и въз основа на констативния протокол от 15.12.2024 г., на същата дата от свидетеля В. М. му е съставен акт за установяване на административно нарушение (АУАН) за това, че на 15.12.2024 г. в РДГ София, общ. Своге, землище на с. Огоя, ловище № 7 „Ласкар“, място с GPS координати 42, 52, 12 N 23, 30, 02 Е, ловува с ловно оръжие марка „ИЖ 54“, без да е отстрелял дивеч и без да притежава разрешително за лов. Актът е съставен в присъствието на жалбоподателя, който бил връчен на последния и същият го подписал, като е отразил в него, че е отишъл до хранилката, намираща се в ловище № 7, което е в ловно- рибарския район на ЛРД Огоя, за да й смени акумулатора, а оръжието било със закопчан спусък и без патрони. Същият е подписан от актосъставителя, жалбоподателя и свидетеля П. П.. Въз основа на последния е издадено атакуваното в настоящото производство наказателно постановление, с фактическо описание на деянието, идентично с това съдържащо се в АУАН. Прието е, че с тези си действия Д. К. е нарушил чл. 84, ал. 1, във вр. с чл. 23, ал. 1, във вр. с чл. 43, ал. 3, т. 1 от ЗЛОД. НП е редовно връчено на въззивника на 19.05.2025 г., а жалбата е подадена в Районен съд Своге на 02.06.2025 г. Горната фактическа обстановка съдът приема за доказана по делото въз основа на приетите по делото писмени доказателства и показанията на свидетелите, които са безпротиворечиви относно релевантните по делото обстоятелства и логически издържани, като не се разколебават от никое приобщено по делото доказателство. При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Жалбата е подадена в преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, изхожда от процесуално легитимирана страна и е насочена срещу акт, подлежащ на съдебен контрол, поради което се явява процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна. Съдът намира, че АУАН е съставен и НП е издадено от компетентни за това лица. Съгласно разпоредбата на чл. 96, ал. 1 от ЗЛОД, нарушенията по закона и подзаконовите актове по прилагането му се установяват с актове, съставени от служителите в Изпълнителната агенция по горите и в нейните структури (каквато е РДГ София), държавните горски стопанства, държавните ловни стопанства и учебно-опитните горски стопанства, които заемат длъжност, за която се изисква лесовъдско образование, длъжностните лица по чл. 67 или от упълномощени служители на Министерството на вътрешните работи. По делото не се спори относно обстоятелствата, че актосъставителят е служител на РДГ София и че заема длъжност, за която се изисква лесовъдско образование. Приложена е по делото и Заповед № РД 49-171 от 23.05.2024 г. на министъра на земеделието и храните, издадена на основание чл. 96, ал. 1 от ЗЛОД, от която се установява компететността на АНО за издаване на процесното НП, съгласно Заповед № 694/15.08.2022 г. на изпълнителния директор на ИАГ, с която се възлага на заместник-директора на РДГ София, да изпълнява функциите на директор на РДГ София. АУАН и НП са издадени при спазване на визираните в разпоредбата на чл. 34, ал. 1 и ал. 3 от ЗАНН давностни срокове. Независимо от гореизложеното, съдът намира, че обжалваното НП е незаконосъобразно и като такова следва да бъде отменено поради следните съображения: Актът и наказателното постановление са съставени в нарушение разпоредбите на чл. 42, т. 4 и чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН, тъй като както в АУАН, така и в издаденото въз основа на него НП не са намерили отражение всички обективни признаци на състава на нарушението, за което е ангажирана отговорността на жалбоподателя. Както в АУАН, така и в НП при описание на нарушението е посочено единствено, че Д. К. „ловува … с ловно оръжие марка „ИЖ 54“, без да е отстрелял дивеч и без да притежава разрешително за лов“. Съгласно чл. 43, ал. 2 от ЗЛОД, ловуване е убиване, улавяне, преследване и нараняване на дивеч, както и вземане, пренасяне, укриване, съхраняване, обработване, превозване на намерен, ранен и убит дивеч или на разпознаваеми части от него, събиране и вземане на яйца от птици – обект на лов, а съгласно ал. 3 на същия член, ловуване е и престой или движение на лица извън населените места със: 1. извадено от калъф и сглобено ловно оръжие, независимо дали е заредено или не; 2. стъпни капани, примки с метално въже и електрически звуковъзпроизвеждащи прибори за привличане на дивеча. С оглед сочената в НП разпоредба на чл. 43, ал. 3, т. 1 от ЗЛОД, в настоящия случай при описание на нарушението, както в АУАН, така и в издаденото въз основа на него НП липсват фактически твърдения, жалбоподателят да е бил със сглобено ловно оръжие, както и същото да е било извадено от калъфа, които е необходимо да са налице кумулативно, за да е налице ловуване по смисъла на последната разпоредба, а е посочено единствено, че ловува с ловно оръжие, което е довело до ограничение на правото на защита на наказаното лице, да бъде запознато с всички факти, включени в състава на административното нарушение и да организира защитата си, както по фактите, така и по правото. Липсата в описанието на нарушението на съставомерен признак от обективната страна на деянието, осъществяващо състава на административно нарушение, винаги представлява съществено процесуално нарушение, тъй като води до неспазване на императивното изискване на чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН досежно наказателното постановление и чл. 42, т. 4 от ЗАНН досежно акта. За да са изпълнени последните изисквания, следва в АУАН и в НП да са надлежно описани по един небудещ никакво съмнение, както за дееца, така и за съда, начин всички съставомерни фактически признаци на вмененото нарушение – време и място на извършване на нарушението, както и конкретни фактически действия, с които то е осъществено (така и Решение № 841 от 10.08.2020 г. по к.н.а.д. № 517/2020 г. на Административен съд София – област), а не вместо това, същите да се извличат от доказателствата по делото. Ако в АУАН и в НП не са описани всички съставомерни фактически признаци от обективна и субективна страна на състава на вмененото административно нарушение или ако за извършването на преценка дали деянието е съставомерно на съда се налага да установява допълнителни фактически положения, които не са надлежно предявени на дееца, НП следва да се отмени, доколкото съществено е накърнено правото на защита на последния да разбере кои са фактическите положения, за които е ангажирана отговорността му. Изискванията на чл. 42, т. 4 и на чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН не могат да бъдат изпълнени, само и единствено с посочване, че нарушителят „ловува“, тъй като в чл. 43, ал. 2 и ал. 3 от ЗЛОД, под ловуване законодателят е посочил различни действия, които покриват това понятие и именно при описанието на нарушението, следва да се посочат конкретните действия, които са извършени, за да бъдат те своевременно предявени на наказаното лице, а и за да може съдът да извърши дължимата по закон преценка, дали описаните факти осъществят състава на нарушението, за което е санкциониран нарушителят. На следващо място, обвинението е единство от факти и право, поради което с допълнително цитираната единствено цифром в НП разпоредба на чл. 43, ал. 3, т. 1 от ЗЛОД, която липсва в АУАН, не може да се приеме, че е отстранено допуснатото още при започването на административнонаказателното производство със съставянето на АУАН съществено процесуално нарушение. Отделен е въпросът, че така описаното нарушение, с липсата на два съставомерни признака от обективна страна, сочи и на липса на осъществен състав на административно нарушение, съобразно дадената правна квалификация. Нещо повече – както в АУАН, така и в издаденото въз основа на него НП, по никакъв начин не е индивидуализирано оръжието, с което се твърди, че е осъществен съставът на нарушението, а е посочено само и единствено „ловно оръжие марка „ИЖ 54“, без същото да е индивидуализирано, чрез посочване на модел, номер, калибър и др. С оглед разпоредбите на чл. 56, ал. 1 и 2 от ЗЛОД, с цел доказване на осъществено административно нарушение по чл. 84, ал. 1 от ЗЛОД е от съществено значение да се индивидуализира ловното оръжие, посредством което е осъществено това нарушение. Липсата на конкретни данни относно ловното оръжие – марка, модел, калибър сериен номер и др. прави невъзможно обосноваването на безпротиворечив правен извод за осъществено съставомерно деяние по смисъла на чл. 84, ал. 1 от ЗЛОД, във вр. с чл. 43, ал. 3, т. 1 от ЗЛОД и също ограничава възможността на привлеченото към отговорност лице да разбере в какво точно е обвинен и да организира защитата си. Изрично в този смисъл са Решение № 320 от 12.03.2020 г. по к.н.а.д. № 23/2020 г. и Решение № 654 от 08.07.2020 г. по к.н.а.д. № 259/2020 г. – двете на Административен съд София – област. Последното обстоятелство представлява самостоятелно основание за отмяна на обжалваното НП. Наред с гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че е недопустимо съставомерните признаци на вмененото на жалбоподателя административно нарушение да се извеждат от доказателствата, съдържащи се в административнонаказателната преписка (АНП) и от показанията на разпитаните по делото свидетели. За разлика от разпоредбата на чл. 53, ал. 2 от ЗАНН, която позволява нередовностите в АУАН да бъдат преодолени, стига по безспорен начин да е установено извършването на нарушението, авторството на извършеното нарушение и вината на извършителя, всяка нередовност в НП е винаги съществено процесуално нарушение от категорията на неотстранимите и самостоятелно, и достатъчно основание за отмяна на НП, тъй като внася съмнение относно предмета на административното нарушение (като фактическо и правно единство) и неговите обективни и субективни признаци, и нарушава правото на защита на лицето, чиято административнонаказателна отговорност е ангажирана с него. Допуснатите нарушения на процесуалните правила в хода на административнонаказателното производство са накърнили правото на защита на санкционираното лице, като са препятствали възможността му да разбере за какво конкретно нарушение е ангажирана неговата отговорност, за да организира адекватно защитата си. Ето защо, същото съставлява абсолютно основание, обуславящо незаконосъобразността и отмяната на наказателното постановление само на това процесуално основание, без да е необходимо да бъдат разглеждани въпросите по съществото на спора. Предвид изложеното съдът намира, че наказателното постановление се явява незаконосъобразно и като такова следва да бъде отменено. По разноските: Жалбоподателят претендира присъждането на разноски по договор за правна защита и съдействие за сумата от 306, 78 евро. От страна на наказващия орган е направено възражение за прекомерност на договореното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съдът счита същото за основателно, тъй като е налице несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, както и с обема на извършената работа. Поради така установената прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 306, 78 евро, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът намалява размера на разноските до размер от 90 евро. За да определи този размер съдът съобрази задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“ и води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. на II т.о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч.т.д. № 75/2024 г. на II т.о. на ВКС. По настоящото дело, предвид липсата на фактическа и правна сложност на същото, както и с оглед проведените две открити съдебни заседания, възнаграждението следва да бъде в размер от 90 евро, което е в границите за съответния вид дейност, определени с чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ, която не е издадена от съсловна организация, а въз основа на ПМС № 4/2006 г. Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 2, т. 1, във вр. с ал. 3, т. 2 от ЗАНН, съдът