Решение № 2541 от 27.9.2022 г. на Софийски градски съд по дело № 8192/2022 г.

Производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК. Образувано е по жалба с вх.№ 09082/11.07.2022 г. на ЧСИ Г. Д. от длъжника по изпълнението А. Б. Г. срещу отказ за прекратяване на изпълнително дело изх. № 06741/15.06.2022г., постановен по изп. дело 20177810401230. В жалбата се твърди, че отказът е постановен по изрично искане на длъжника за прекратяване на изпълнителното дело, като е незаконосъобразен, тъй като е немотивиран. Взискателят С.О. не взема становище по жалбата. Съдебният изпълнител счита жалбата за допустима, но неоснователна тъй като делото е образувано по искане на С.О. на 28.12.2017 г. въз основа на акт за установяване на публични общински вземания, като с искането за образуване взискателят е възложил на ЧСИ избора и предприемането на изпълнителни действия, което съдебният изпълнител счита да води до неприложение на чл.433, ал.1, т.8 ГПК и на следващо място сочи, че срокът по посочената разпоредба е многократно прекъсван с предприемане на изпълнителни действия. Съдът, като взе предвид доводите в жалбата и въз основа на събраните по делото доказателства, приема следното от фактическа и правна страна: Жалбата е подадена от легитимирана страна и срещу подлежащо на обжалване действие на съдебния изпълнител, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Съгласно чл.433 ал.1, т.8 ГПК изпълнителното дело се прекратява, когато взискателят не поиска извършване на изпълнителни действия в продължение на две години, като чрез тълкуване, наложено от съдебната практика, се приема че и самото извършване на изпълнителни действия въз основа на искането, е пречка за прекратяване на изпълнителното дело и следва да се отчете при изчисляване на двугодишния срок. Следователно тезата на съдебния изпълнител, че в случаите, в които изпълнението му е възложено по реда на чл.18, ал.1 ЗЧСИ разпоредбата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК не намира приложение, е несъстоятелна. Целта й е да санкционира бездействие на взискателя, което може да се изразява както в пасивност при посочване на изпълнителни способи, така и в пасивност при осъществяване на контрол върху действията/бездействието на съдебния изпълнител, респективно и в лошия избор на бездействащ съдебен изпълнител. Изпълнителното дело е образувано по искане на С.О. на 28.12.2017 г. въз основа на акт за установяване на публични общински вземания, като с искането за образуване взискателят е възложил на основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ проучване на имущественото състояние на длъжника и избора на изпълнителен способ, като след образуване на делото взискателят не е правил искания за извършване на изпълнителни действия. Съгласно указанията по т.10 от ТР 2/2015 г. не всички действия, извършени от съдебният изпълнител са относими към прекъсване на давността, респективно срока по чл.433, ал.1, т.8 ТЗ, а само тези, които са част от конкретен изпълнителен способ и в този смисъл изпращането на покана за доброволно изпълнение и призовки за принудително изпълнение до длъжника не представляват изпълнителни действия, освен в хипотезата, в които призовките са част от съдържанието на определен изпълнителен способ /аргумент от чл.449, ал.2 и чл.450, ал.2 ГПК по отношение насочването на изпълнението върху движими вещи/. Поканата за доброволно изпълнение от 03.01.2018г. до длъжника А. Г. е връчена в кантората на съдебния изпълнител 15.01.2018Г., като едновременно с изпращането е наложен запор върху вземанията на длъжника по банковите й сметки в ТБ ДСК АД. На 08.05.2018r. и 26.06.2018г. по делото постъпват плащания от трето лице В.Н. в размер на 400лв. за погасяване дълга към С.О.. С призовка за принудително изпълнение от 21.10.2019г. изпълнението е насочено към движими вещи, като е насрочена дата за опис на движими вещи, а призовката е връчена на длъжника на 17.11.2019г. чрез упълномощения от нея адв. А.Б.. На 30.01.2020г. е изготвено запорно съобщение до третото задължено лице - Д.Е.Л.. По разпореждане на съдебния изпълнител от 04.02.2020г. е вписана възбрана върху недвижим имот – масивна жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул. •••••••1, собственост на длъжника. На 10.09.2020г. жалбоподателката, чрез адв. А.В. е уведомена за остатък от дължимата сума към С.О., като е насрочена и нова дата за опис на движимо имущество. На 05.10.2020 е изпратено запорно съобщение до трето задължено лице, в качеството му на работодател – ММ М. К. ЕООД, като съобщението е върнато в цялост. На 12.05.2022 г. е насрочен нов опис на движими вещи, за което длъжникът е уведомена на 03.06.2022 г. чрез упълномощения адвокат. При тези факти съдът намира, че двугодишният срок по чл.433, ал.1, т.8 ГПК не е изтекъл в нито един момент след образуване на изпълнителното дело и до постановяване на обжалвания отказ, тъй като течението му е прекъсвано многократно с предприемането на изпълнителни действия по насочване на изпълнението към вземания на длъжника, недвижим имот и движими вещи, като резултатността на предприетите действия е без правно значение, тъй като не може да се приравни на бездействие. По изложените съображения жалбата следва да се отхвърли. Така мотивиран, съдът