Решение № 38 от 14.2.2025 г. на Районен съд - Радомир по дело № 1336/2024 г.

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите. В исковата молба се твърди, че ищецът е страна по договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №. г., подписан с ответното дружество „Профи Кредит България“ ЕООД, по силата на който е получил в заем сумата в размер на 4000, 00 лева. В раздел VI от договора, именуван „Параметри“, било предвидено заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1600, 00 лева и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 3000, 00 лева. Според ищеца частта от договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №. г., предвиждаща задължение за кредитополучателя да заплати допълнителните услуги „Фаст” и „Флекси”, е недействителна поради противоречие с добрите нрави, тъй като е налице нееквивалентност на насрещните престации, а именно при отпуснат кредит в размер на 4000, 00 лева, кредитополучателят дължал връщането на сумата в общ размер на 4600, 00 лева, представляваща възнаграждение по закупения пакет от допълнителни услуги. На следващо място, посочената част от договора за кредит била нищожна и поради противоречие с императивната разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може да иска заплащането на такси и комисиони за действия, които са свързани с усвояване и управление на кредита. В случая допълнителните услуги, посочени в договора за кредит, представлявали именно действия по усвояване и управление на кредита. На самостоятелно основание нищожността произтичала и от противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като в договора не било посочено какво се предоставя с всяка допълнителна услуга. Отделно от изложеното, таксите „Фаст“ и „Флекси“ не били включени в ГПР, което водело до неправилно посочване на ГПР. Така посочените такси представлявали пряк разход по кредита и следвало да бъдат включени при формирането на годишния процент на разходите, което не било извършено, от което следвало, че по този начин императивно заложеният в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит се надвишавал. С оглед изложеното, моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожни клаузите, съдържащи се в раздел VI, именуван „Параметри“, от договор №. г., сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД и В. А. К., които предвиждат заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1600, 00 лева и заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 3000, 00 лева, поради противоречие със закона и с добрите нрави. В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който е признал исковата претенция. В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не изпраща представител. С писмена молба поддържа предявения иск и моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожна клаузата, съдържаща се в раздел VI от договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №. г. относно допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси. Ответното дружество „Профи Кредит България“ ЕООД, редовно призовано, не изпраща представител в съдебно заседание. Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна: По делото е представен и приет договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №. г., сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД (кредитор) и В. А. К. (кредитополучател), по силата на който кредиторът е предоставил на кредитополучателя в заем сумата от 4000, 00 лева, която кредитополучателят се е задължил да върне на 36 бр. равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 321, 69 лева. Видно от приложения погасителен план към договора, падежът на първата погасителна вноска страните са уговорили на 20.01.2023 г., а на последната – на 20.12.2025 г. Страните са уговорили следните условия по сключения между тях договор: годишен лихвен процент – 41%; годишен процент на разходите – 49, 22%; общ размер на всички плащания – 11 581, 38 лева. В раздел VI от договора, именуван „Параметри“, е предвидено заплащането на възнаграждение от страна на кредитополучателя за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1600, 00 лева и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 3000, 00 лева. Приетото за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи: По делото не е спорно, че страните са в облигационно правоотношение по сключен договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №. г., съгласно който на ищеца е предоставен кредит в размер на 4000, 00 лева. В раздел VI от договора, именуван „Параметри“, е предвидено заплащането на възнаграждение от страна на кредитополучателя за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1600, 00 лева и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 3000, 00 лева, като така посочените суми са включени в месечната погасителна вноска. Сключеният между страните договор за паричен заем има правната характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. Ищецът оспорва действителността на клаузите от договора за паричен заем, предвиждащи заплащане от заемополучателя на допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“. В тази връзка съдът намира, че с уговорката, която предвижда потребителят да заплати възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги „Фаст“ и „Флекси“, кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън предвидените в закона, поради което същата се явява нищожна поради противоречие с императивни законови разпоредби. Систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и ал. 4, чл. 21, ал. 1 ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски кредит, да договаря условия, при които освен обявената договорна лихва, на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, включително и когато такива плащания са договорени отделно, но икономическото им основание не може да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставена на потребителя. Уговарянето на цената на пакета с необоснованите предимства, събирана по начин, идентичен с лихвата, несъмнено налага квалифицирането на допълнителните услуги по потребителския договор като средство за заобикаляне на забрани. Услугата „Фаст“, която се изразява в приоритетно даване на становище по искането за отпускане на потребителски кредит преди всички останали кредитоискатели, обективно не би могла да бъде предоставена, тъй като становището по искането очевидно вече е налице към момента на сключване на договора за кредит. В случай, че действително се касаеше за реално предоставена подобна услуга, таксата би следвало да се събира от всеки кредитоискател, пожелал приоритетно даване на становище по искането му, а не само от тези, на които се дава положително становище и се предоставя кредит. В случая е видно, че таксата се включва в размера на погасителните вноски, следователно е предпоставена от вече дадено становище за отпускане на кредита, а не от приоритетното разглеждане на искане, без оглед на резултата от това разглеждане. По отношение на услугата „Флекси“ е видно, че предварително са разгледани варианти, при които при финансови затруднения на длъжника, същият ще може да преструктурира задълженията си по предварително уговорена с кредитора схема за плащания. По същество се касае за управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, но не и за допълнителна услуга, свързана с договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Още повече, че размерът на претендираната цена за педоставената „в полза на кредитополучателя“ услуга е несъизмеримо по-голям от лихвата за забава, която би се дължала при забава на плащане на отделна погасителна вноска. Съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Предвид изложеното, постигнатата уговорка за заплащане на такса „Флекси“ представлява уговорка във вреда на потребителя, водеща до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Осигуреното по този начин допълнително възнаграждение за кредитора противоречи и на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя, респ. до нищожност на клаузата поради неравноправност. В тази връзка съдът намира, че с уговорката, която предвижда потребителят да заплати възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги „Фаст“ и „Флекси“, кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън предвидените в закона, поради което същата се явява нищожна поради противоречие с императивни законови разпоредби. С предвиждането за заплащане на тези допълнителни услуги, е била заобиколена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва същите да бъдат включени в годишния процент на разходите. С уговорките, които предвиждат заплащането на допълнителни разходи по допълнителни услуги, се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва. По този начин се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва, тъй като посочените уговорки за заплащане на допълнителни услуги не са включени в размера на ГПР, поради което следва да се приеме, че ГПР не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Горното представлява заблуждаваща търговска практика по отношение на потребителя по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП. Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 6 от Директива 2005/29/ЕО. По изложените съображения съдът намира, че искът е изцяло основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен. По разноските: В производството по делото ищецът е представляван от пълномощник, на когото не е заплатил адвокатско възнаграждение и в тази връзка моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие е посочено, че ищецът се представлява безплатно от адв. П. П. от АК - Х. поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването на безплатна адвокатска помощ. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът следва да определи възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и да осъди другата страна да го заплати (чл. 2, ал. 2 от ЗА). Във връзка с направеното от ответното дружество възражение за прекомерност, съдът, като съобрази критериите по решението по дело С-57/15 на СЕС за разумност и пропорционалност при определяне на адвокатското възнаграждение, счита, че при определяне на възнаграждението на процесуалния представител на ищеца следва да вземе предвид ниската фактическа и правна сложност на делото, вида на претенцията, материалния интерес, броя на страните по делото, обема на доказателствения материал, приложимите по спора национални и международни правни норми, броя на заседанията - в конкретния случай е проведено едно открито съдебно заседание, в което не се е явила страната и нейният пълномощник - адв. П. П.. Съобразявайки горните критерии, съдът намира, че следва да определи адвокатско възнаграждение на адв. П. П. от АК - Х. в размер на 600, 00 лева. Доводите на ответника, касаещи приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК, не се възприемат от настоящия съдебен състав. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Тези предпоставки следва да са налице кумулативно, за да се приложи последицата на сочената разпоредба. В процесния случай, нито една от двете кумулативно дадени предпоставки не е налице, тъй като процесуалният представител на ответника не разполага с представителна власт по смисъла на чл. 34, ал. 3 ГПК за признаване исканията на ищцовата страна и наред с това още с подписването на договора за кредит, съдържащ неравноправна клауза, ответникът е дал повод на ищеца за завеждане на дело за прогласяване на нейната нищожност. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на РС – Радомир в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса по предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите в размер 184, 00 лева. Мотивиран от горното, съдът