РЕШЕНИЕ

№ 2262

гр. Пловдив, 20.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анна Д. Дъбова при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело № 20215330117659 по описа за 2021 година Съдът е сезиран с кумулативно обективно и активно субективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, предявени от Н. Г. Г. и А. Д. Г. против „Айзаем.бг“ ООД както следва:

1. за осъждане на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД на „Айзаем.бг“ ООД да заплати на Н. Г. Г. сумата от 21, 77 лв. (след прието с Определение от 25.01.2024 г. изменение на иска на основание чл. 214 ГПК чрез увеличение на неговия размер), представляваща недължимо платена и получена от ответника при начална липса на правно основание възнаградителна лихва по договор за паричен заем № •••, сключен с наследодателя на ищеца Д. Н. Г., починал на •••, ведно със законна лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба – 08.11.2021 г., до окончателното й изплащане;

1. за осъждане на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД на „Айзаем.бг“ ООД да заплати на А. Д. Г. сумата от 21, 77 лв. (след прието с Определение от 25.01.2024 г. изменение на иска на основание чл. 214 ГПК чрез увеличение на неговия размер), представляваща недължимо платена и получена от ответника при начална липса на правно основание възнаградителна лихва по договор за паричен заем № •••, сключен с наследодателя на ищеца Д. Н. Г., починал на •••, ведно със законна лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба – 08.11.2021 г., до окончателното й изплащане;

1. за осъждане на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД на „Айзаем.бг“ ООД да заплати на Н. Г. Г. сумата от 101, 52 лв. (след прието с Определение от 25.01.2024 г. изменение на иска на основание чл. 214 ГПК чрез увеличение на неговия размер), представляваща недължимо платена и получена от ответника при начална липса на правно основание такса за допълнителна услуга по договор за имуществено проучване и изготвяне на кредитен рейтинг от 26.04.2017 г., сключен с наследодателя на ищеца Д. Н. Г., починал на •••, ведно със законна лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба – 08.11.2021 г., до окончателното й изплащане;

1. за осъждане на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД на „Айзаем.бг“ ООД да заплати на А. Д. Г. сумата от 101, 52 лв. (след прието с Определение от 25.01.2024 г. изменение на иска на основание чл. 214 ГПК чрез увеличение на неговия размер), представляваща недължимо платена и получена от ответника при начална липса на правно основание такса за допълнителна услуга по договор за имуществено проучване и изготвяне на кредитен рейтинг от 26.04.2017 г., сключен с наследодателя на ищеца Д. Н. Г., починал на •••, ведно със законна лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба – 08.11.2021 г., до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между Д. Н. Г. и „Айзаем.бг“ ООД е сключен договор за паричен заем № •••. По силата на така сключения договор в полза на ищцата бил отпуснат кредит в размер на сумата от 400 лв. В договора било установено, че кредитополучателят следва да върне сумата от 645 лв. на пет месечни погасителни вноски, всяка в размер от 129 лв. Сочи, че е установен годишен лихвен процент от 41, 03 % и годишен процент на разходите от 49, 70 %. Твърдят, че към договора за заем бил сключен и договор за имуществено проучване и изготвяне на кредитен рейтинг от 26.04.2017 г. за предоставяне на допълнителна услуга по изготвяне на кредитен рейтинг във връзка с проучването на имущественото състояние на длъжника, срещу насрещното задължение на длъжника да заплати възнаграждение. Поддържат, че в изпълнение на възникналите задължения по договора за кредит е заплатена сумата от общо 441, 95 лв., от която 400 лв. за главница и 41, 95 лв. за възнаградителна лихва. Сочат, че кредитополучателят Д. Н. Г. починал на ••• и оставил за свои наследници Н. Г. Г. и А. Д. Г.. Твърдят, че всички заплатени суми в полза на ответника са получени без наличие на правно основание за това, поради което се претендира връщането им съобразно наследствените идеални части на ищците. Считат, че сключеният с „Айзаем.бг“ ООД договор за паричен заем е недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК. Твърдят, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗЗП, тъй като възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на договорната лихва при необезпечени кредити, е недействителна, поради противоречието й с добрите нрави, в който смисъл тази клауза следва да се счита несъществуваща и водеща до липса на посочен размер на възнаградителната лихва в договора за кредит. Поддържат, че не посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето по вноски. Считат, че при сключване на договора е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като годишният процент на разходите се формира от аритемтичния сбор на кредита и разходите по кредита и не може да бъде определен. Твърдят, че в договора не се съдържат конкретните параметри на общо дължимата сума. Сочат, че годишният процент на разходите надвишава 50 %, което представлява основание за недействителност на договора и на клаузата, установяваща годишния процент на разходите на основание чл. 19, ал. 5 ГПК. Сочат, че задължението за заплащане на допълнителна услуга е такова във връзка с управление на кредита и е недължимо на основание чл. 10 а ЗПК. Твърдят, че таксата за заплащане на допълнителна услуга прикрива разход по кредита, които по своето естество следва да е включен в годишния процент на разходите, поради което е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, санкционирано с разпоредбата на чл. 21 ЗПК. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Айзаем.бг“ ООД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Твърди, че с наследодателят на ищците Д. Н. Г. и ответника е сключен договор за паричен заем, по силата на който в полза на кредитополучателя е предоставена в заем сумата от 400 лв. срещу задължението на кредитополучателя да върне предоставената сума, ведно с възнаградителна лихва от 41, 95 лв., за периода от 24.05.2017 г. до 24.09.2017 г. на пет равни месечни вноски, всяка в размер от 88, 39 лв. По договора била заплатена сумата от 441, 95 лв. Твърди, че е сключен и договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 26.04.2017 г., в което е установено възнаграждение от 645 лв., което не е заплатено от длъжника и не е претендирано от кредитора. Оспорва твърденията на ищците за недействителност на договора за паричен заем. Сочи, че в договора за заем е установена фиксирана възнаградителна лихва, представляваща възнаграждението на кредитодателя, като общият размер на задълженията по договора включват единствено задължение за заплащане на възнаградителна лихва и задължение за погасяване на главница. Твърди, че не е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в годишния процент на разходите по договора за заем е включено задължението за възнаградителна лихва и други разходи по кредита, както и други разходи по кредита, но е претендирана единствено сумата за възнаградителна лихва от 41, 95 лв. Твърди, че липсата на посочване в договора на общия размер на възнаградителната лихва не води до неговата недействителност, доколкото такова изискване към съдържанието на договора не е установено в разпоредбата на чл. 11 ЗПК. Поддържа, че годишният процент на разходите е определен съобразно формулата за това, установена в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК и годишният процент на разходите е равен на този, посочен в договора – 49, 70 %. Твърди, че в договора за заем не са установени задължения за заплащане на такси за допълнителни услуги, в който смисъл оспорва твърденията на ищците. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявения иск.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с кумулативно обективно и пасивно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

От събраните по делото доказателства се установява, че между Д. Н. Г. и „Айзаем.БГ“ ООД е сключен договор за паричен заем iZAEM № •••, по силата на който ответникът е предоставил на Д. Н. Г. сумата от 400 лв. срещу насрещното задължение на кредитополучателя – кредитополучател, да върне предоставения му за възмездно ползване финансов ресурс на 5 месечни погасителни вноски – всяка в размер на сумата от 129 лв., ведно с начислената възнаградителна лихва или сумата в общ размер от 645 лв. Установен е годишен лихвен процент от 41, 03 % и годишен процент на разходите от 49, 70 %.

Между Д. Н. Г. и „Айзаем.БГ“ ООД е сключен и договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 26.04.2017 г., с който е установено, че кредитополучателят дължи като възнаграждение за услугата в размер на сумата от 645 лв., платима разсрочено на 5 вноски.

Следователно от събраните в производството по делото писмени доказателства се установява, че установява, че между Д. Н. Г. и „Айзаем.БГ“ ООД е сключен договор за паричен заем iZAEM № ••• с предоставена главница от 400 лв., срещу насрещното задължение на кредитополучателя да върне сумата в общ размер от 645 лв., с включена договорна лихва. Установява се, че между Д. Н. Г. и „Айзаем.БГ“ ООД е сключен и договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 26.04.2017 г., с който е установено, че кредитополучателят дължи като възнаграждение за услугата в размер на сумата от 645 лв., платима разсрочено на 5 вноски.

От представеното по делото удостоверение за наследнице се установява, че кредитополучателят Д. Н. Г. е починал на ••• като е оставил за свои законни наследници ищците – А. Д. Г. – м. и Н. Г. Г. – б.. Доколкото съдът е сезиран с осъдителен иск за заплащане на парични притезания, възникнали в патримониума на наследодателя, наследниците са материалноправно легитимирани да предявят процесния иск, като претендират сумите съгласно наследствения им дял. На основание чл. 6 ЗН следва да се приеме, че всеки от ищците е носител на ½ ид.ч. от претендираното вземане.

По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява формален (изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при слключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.

Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.

Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.

Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.

С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.

В чл. 10, б. „ж“ от посочената Директива е установено, че в договора следва да се съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл. 22 ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.

Страните са уговорили, че годишният процент на разходите по кредита е в размер на 49, 70 %, като последният се формира от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Формиране на процентното съотношение на годишния разход по кредита към размера на главното вземане следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Съдът намира, че при сключване на договора е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, установяваща част от минимално необходимото съдържание на договора за потребителски кредит тъй като макар в договора да е посочен общия размер на задължението на потребителя, не е налице яснота относно размерът на отделните задължения, от които е формиран. Това е така, доколкото не се установява каква е общата стойност на задълженията след включване на установеното в договора за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг.

Действително възнаграждението за услугата по имуществено проучване не възниква от договора за потребителски кредит, но разходите за неговото заплащане са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като се заплащат отново на заемодателя и касаят услуга, изпълнението на която съгласно чл. 3 от съставените от последния ОУ, представлява условие за отпускане на кредита, без практическо приложение извън правоотношенията между страните е, а задължението за оценка на кредитоспособността на потребителя, преди сключване на договор за кредит има всеки кредитор (чл. 16 от ЗПК) и това е част от дейността по кредитиране.

Следователно възнаграждението по договора за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг, макар и формално да е предмет на самостоятелно правоотношение, значително оскъпява кредита и следва да се включи в общите разходи по същия и в общата стойност на задълженията. В този смисъл е практика на Окръжен съд – Пловдив, обективирана в Решение № 332 от 15.03.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 3301/2022 г., Решение № 1647 от 22.12.2022 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2744/2022 г., Решение № 257 от 28.02.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 91/2023 г., Решение № 752 от 2.06.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1001/2023 г., Решение № 427 от 3.04.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 116/2023 г. По отправено преюдициално запитване, досежно българското законодателство, е постановено и Решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че с Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от деиствителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“) от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.

При тълкуване на Закона за потребителския кредит в светлината на цитираната Директива, при сключване на договора е допуснато соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното необходимо съдържание, доколкото не е налице яснота от съответните компоненти на задължението, как последното е формирано, какъв е размерът на общото задължение и разход по кредита, след включване към тях и на задължението за заплащане на възнаграждение по договора за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг.

Следователно и по така изложените съображения съдът намира, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

С оглед недействителността на договора за паричен заем приложение следва да намери разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Посочената разпоредба следва да намери приложение по отношение на всички разходи по кредита, включително тези, заплатени по договора з а имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг.

От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза на вещото лице Д. С. се установява, че в периода от 26.05.2017 г. до 28.09.2017 г. по процесния договор за кредит е постъпила сумата от общо 441, 95 лв. Вещото лице е посочило, че всички вноски, с изключение на тази от 16.08.2017 г., са внесени на каса на дружеството срещу издаване на касов бон, а вноската от 16.08.2017 г. е извършена на каса на Изи Пей, като впоследствие последната е преведена по сметката на кредитора. Вещото лице е установило, че кредитът е изцяло погасен, като сумата от 400 лв. е разпределена за заплащане на задължението за главница, а сумата от 41, 95 лв. за заплащане на възнаградителна лихва. Експертизата е установила, че не са констаирани извършени плащания за погасяване на задължения за такси.

По делото е прието заключението по съдебно-технчиеската експертоиза, изготвена от вещото лице А. К.. След запознаване с всички електронни записи в деловодната програма на „Айзаем.БГ” ООД, свързани с процесния договор за заем, вещото лице е установило, че в програмата „Нефин - версия 1.7“ е отчетено плащане в общ размер от 441, 95 лв., от която сума – сумата от 400 лв. за главница и сумата от 41, 95 лв. за възнаградителна лихва. Други плащания не са установени от този потребител в този софтуер на ответното дружество.

В производството по делото са снети показанията на свидетеля К. Т. Н., който свидетелства, че до м. ноември 2017 г. е работил в „Айзаем“ на длъжност „•••“. Сочи, че познава Д. Г., който е бивш колега на свидетеля и негов клиент в „Сити Кеш“ и „Айзаем“. Излага пред съда, че последният имал кредит за малка сума – около 400 лв., като искал да му се издаде справка за плащанията по кредита, която била издадена. Твърди, че не си спомня кой е издал справката, като сочи, че може да я е издал и лично, но това се случило преди 7 години и няма конкретен спомен. При предявяване на свидетеля на справката на л. 118 по делото последният посочва, че това е документа, който се издава от системата, но в случая не е видно, кой е съставил справката. При предявяване на разпечатката на л. 9/13 от заключението по съдебно- техническата експертиза свидетелят сочи, че това е извадка от системата на „Айзаем“, като всеки, който е обслужвал последната е имал потребителски профил, като доколкото си спомня горе вдясно в системата се изписвало потребителско име.

По делото е приета справка за задължения по договор № •••, в която е посочено, че по договора е изплатена сума от общо 645 лв. (л. 118 по делото). Съдът в настоящия съдебен състав намира, че справката не представлява надеждно доказателство за извършените плащания, доколкото не може да се приеме, че последната представлява надлежно извлечение от счетоводната програма на ответното дружество, тъй като не носи подпис на служител, съотв. посочване на лицето, което я е издало. От данните в така представената справка не може да се направи връзка между последната и ответното дружество. Така представеното писмено доказателство представлява частен свидетелстващ документ и не се ползва с материална или формална доказателствена стойност. Доказателствена сила на така представения частен документ не може да се придаде с впоследствие събрани в процеса гласни доказателствени средства. От показанията на свидетелят Наков не се установява кой е издал приложената по делото справка, като последният единствено излага тъврдения в процеса, че си спомня, че в полза на Д. Г. е издавана справка за движението на плащанията по договора му за кредит.

Извода, до който настоящият съдебен състав достигна се потвърждава от заключението на съдебно-счетоводната експертиза и съдебно-техническата експертиза.

Следва да се посочи, че в разпоредбата на чл. 77 ЗЗД изрично е предвидено право на длъжника при изпълнение на задължението си да поиска разписка от кредитора си. Наличието на такива разписки, но нежеланието на длъжника да ги представи на съда или неговия отказ да поиска такива разписки при частично плащане, не може да доведе до неблагоприятни правни последици за кредитора, като се отрече достоверността на воденото от него счетоводство и водената от него компютърна програма за отчитане на задълженията и плащанията, при положение че достоверността им е потвърдена от приети по делото експертизи. В този смисъл е практиката на Окръжен съд – Пловдив, постановена с Решение № 176/06.02.2024 г. по възз.гр.д. № 3315/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.

Предвид изложеното в производството по делото се установява от заключението на вещите лица по съдебно-счетоводната експертиза и съдебно- техническата експертиза, че от страна на кредитополучателя по договора за паричен заем е погасена сумата от общо 441, 95 лв., от която сумата от 400 лв. - разпределена за заплащане на задължението за главница и сумата от 41, 95 лв. - за заплащане на възнаградителна лихва, като не са констаирани извършени плащания за погасяване на задължения за такси.

Следователно и с оглед приложението на разпоредбата на чл. 23 ЗПК сумата, разпределена за погасяване на задължението за възнаградителна лихва от 41, 95 лв. е била недължимо заплатена от наследодателя на страните. В полза на ищците следва да бъде въстановена сумата от по 20, 97 лв., съответстваща на наследствения дял на ищците от по ½ ид.ч. Предвид изложеното исковите претенции на ищците по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД следва за заплащане на недължимо заплатена възнаградителна лихва следва да бъдат уважени до размер на сумата от 20, 97 лв. и отхвърлени за разликата до пълния им предявен размер от 21, 77 лв.

Доколкото в производството по делото не се установиха твърденията на ищците за заплатени такси по договора за имуществено проучване и изготвяне на кредитен рейтинг следва исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от по 101, 52 лв. да се отхвърлят като неоснователни.

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищите следва да бъдат присъдени разноски. Ищите са доказали разноски за заплатена държавна такса от общо 100 лв. – или по 50 лв. за всеки от исковете – за недължимо заплатена възнаградителна лихва и недължимо заплатена такса по договор за имуществено проучване и изготвяне на кредитен рейтинг. Предвид частичното уважаване на иска за заплащане на недължимо погасена възнаградителна лихва следва от общо сторените разноски за държавна такса от 50 лв. в полза на ищците да се присъди сумата от 48, 14 лв. Ищците са доказали заплащане и на разноски в размер на сумата от 5 лв. за издаване на съдебно удостоверение и в размер на сумата от 450 лв. – депозити за вещи лица. С оглед частичната основателност на исковете, при съобразяване на общия материален интерес, от тези разноски в общ размер от 455 лв. в полза на ищците се следва сумата от 77, 41 лв. Следователно в полза на ищците следва да се присъдят съдебно-деловодни разноски в общ размер от 125, 55 лв.

В производството по делото ищците са защитавани на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В представения по делото списък на сторените съдебно- деловодни разноски адв. К. претендира общо адвокатско възнаграждение от 400 лв. за осъществено процесуално представителство на двамата ищци, както и допълнително сумата от 800 лв. на основание чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

При съобразяване на така посочената практика и с оглед липсата на фактическа и правна сложност на производството по делото съдът намира, че възнаграждението следва да бъде определено в минимален размер от 400 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към момента на определяне на възнаграждението от съда.

Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 9 от Наредбата, в редакцията й действаща към момента на сключване на Договор за правна защита и съдействие от 16.05.2023 г., а именно – ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 г., при защита по дело с повече от две съдебни заседания за всяко следващо заседание се заплаща допълнително по 250 лв. В производството по делото са проведени общо 12 съдебни заседания. Активни процесуални действия по правна защита и съдействие са осъществени в първото по делото съдебно заседание, в съдебното заседание, проведено на 14.02.2023 г. – по приемане на съдебно-счетоводна експертиза, в съдебното заседание, проведено на 25.01.2024 г. – по приемане на съдебно-техническа експертиза и в съдебното заседание, проведено на 29.04.2024 г., в което е проведен разпит на свидетел. Останалите съдебни заседания са отлагани до депозиране на допуснатите заключения по съдебно-счетоводната експертиза и съдебно-техническата експертиза. Следователно в посочените съдебни заседания не са извършвани активни процесуални действия от процесуалните представители на страните. Разпоредбата на чл. 7, ал. 9 от Наредбата е приета с оглед заплащане на адвокатско възнаграждение, свързано с активни процесуални действия по правна защита и съдействие и за да се обезпечи възможност за заплащане на допълнително възнаграждение, когато с оглед изключителната правна и фактическа сложност на делото – последното се разглежда за продължителен период от време в повече от две съдебни заседание. Следователно на основание чл. 7, ал. 9 от Наредбата следва да се присъди допълнително адвокатско възнаграждение за 2 съдебни заседания от по 250 лв., т.е. сумата от 500 лв. или сумата от общо 900 лв. за адвокатско възнаграждение. С оглед изхода на правния спор, при съобразяване на материалния интерес по всички искове, следва в полза на адв. К. да се присъди адвокатско възнаграждение от 153, 11 лв.

В полза на ответника не следва да се присъждат разноски, въпреки частичната неоснователност на предявения иск. Това е така, тъй като в производството по делото съдът достигна до извод за недействителност на договора за паричен заем, като предявеният иск е отхвърлен частично, доколкото в производството по делото не се установи, че наследодателят на ищците е заплатил суми в пълния претендиран размер. За да достигне до този извод съдът съобрази, че с Решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС е прието, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. Посоченото разрешение се възприема в практиката на Върховния касационен съд – така Определение № 50466 от 30.11.2022 г. по ч. т. д. № 2049/2022 г., Т. К., І т. о. на ВКС, Определение № 698 от 27.09.2023 г. по ч. т. д. № 17/2023 г., Т. К., І т. о. на ВКС.

Така мотивиран, Пловдивският районен съд