Решение № 156 от 9.8.2023 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 208/2023 г.

Производството е по реда на чл. 424, ал. 1 от НПК. Образувано е по искане на осъдения И. Н. И. за възобновяване на ВНОХД №1824/2022 г. по описа на ОС-Пловдив, по което с Решение № 42/ 06.02.2023 г. е потвърдена Присъда № 144 от 29.06.2022г. по НОХД № 6965/2021г. по описа на Районен съд – Пловдив, 10 н.с. В искането са формулирани оплаквания за съществени нарушения на закона по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Възразява се срещу отказа на решаващите съдилищата по фактите да приемат наличието на основанията на чл. 9, ал. 2 от НК за престъплението по чл. 325, ал. 1 от НК, за което И. е бил признат за виновен и е ангажирана наказателната му отговорност. Твърди се при условията на алтернативност несправедливост на наложеното наказание от четири месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е било отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от 3 години. Не се съдържа оплакване срещу кумулативно наложеното наказание обществено порицание. Според жалбоподателя санкцията му е следвало да бъде определена в рамките на наказание пробация. Иска се възобновяване на производството, отмяна на въззивното решение и на потвърдената с него първоинстанционна присъда и признаване на жалбоподателя за невиновен, алтернативно- изменение на присъдата и определяне на по- лекото по вид наказание- пробация. Прокурорът от АП-Пловдив изрази становище, че искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение, като изложи конкретни контрааргументи против мнението за твърдените от искателя и защитата му нарушения при първоинстанционното и въззивното разглеждане на делото. В съдебното заседание на ПАС служебно назначеният защитник-адв. Б. и искателят И. И. поддържат същите искания, със същата аргументация. В личната си защита осъденият И. навява доводи и за нарушение по 348, ал. 1, т. 2 от НПК- съществено нарушение на процесуалните правила. Това оплакване е наведено в с.з. на 03.07.2023г., преди изтичане на визирания в чл.421, ал. 3 от НПК 6- месечен срок от постановяване на въззивното решение, което формира извод за допустимост. Пловдивският апелативен съд, след като провери данните по делото и съобрази мотивите на инстанционните съдилища и становищата и доводите на страните, намери за установено следното: Искането за възобновяване е допустимо. Изхожда от процесуално легитимирана по смисъла на чл. 420 ал.1 от НПК страна, отправено е до компетентен съд по смисъла на чл. 424 от НПК, в него се съдържат доводи в подкрепа на заявените основания по чл. 422 ал. 1 т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК, а предметът му е съдебен акт от кръга на визираните в чл. 419, ал. 1 от НПК. Разгледано по същество, искането е неоснователно, тъй като съдилищата по фактите не са допуснали твърдените нарушения. С присъда № 144 от 29.06.2022г. по НОХД № 6965/2021г. по описа на Районен съд – Пловдив, 10 н.с., наказателната отговорност на искателя И. Н. И. е ангажирана за извършено престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК- за това, че на 28.04.2020 г. в гр.• е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото. На основание чл.325, ал.1 вр. чл.54 от НК му са наложени наказанията четири месеца лишаване от свобода и обществено порицание, което да се изпълни чрез обявяване на присъдата на сайта на район •, гр. • от • на района. Той е бил признат за невинен деянието по своето съдържание да се отличава с изключителен цинизъм и дързост и оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.325, ал.2, пр.3-то от НК. Изпълнението на наказанието лишаване от свобода е било отложено при условията на чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от три години. Съдът се е разпоредил и с приложените по делото ВД. Присъдата е била проверена по реда на въззивния контрол, иницииран от подсъдимия и защитника му. С Решение № 42/ 06.02.2023 г. по ВНОХД №1824/2022 г. на ОС-Пловдив присъдата е потвърдена. Изложените в искането за възобновяване съображения сочат, че искателят се позовава на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, аргументирайки претенцията си за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.1-3 от НПК, които са предвидени в закона като основание за възобновяване чрез препращането в чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. І. Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите, посочени в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила следва да бъде разгледана приоритетно, тъй като съблюдаването им е в пряка връзка с правилното формиране на вътрешното убеждение на съдилищата по фактите. Именно в рамките на установената от решаващите съдилища фактическа обстановка се извършва проверката за правилното приложение на материалния закон. При преценката за наличието на основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК следва да се отчете, че възобновяването на наказателно дело е извънреден способ за контрол на влязлата в сила присъда- акт, ползващ се със стабилитет и изпълняемост. Целта на производството е да установи наличието на предвидените в закона основания за възобновяване, имайки предвид стабилитета на влезлия в сила съдебен акт. Такива основания, в аспекта на направеното възражение, биха били допуснати при постановяване на акта нарушения на процесуалните правила, от категорията на съществените, които поставят под съмнение законосъобразността му. Извършената от настоящия състав проверка не констатира такива нарушения по настоящето дело. Неоснователно е наведеното от осъдения възражение, че съдилищата са изградили вътрешното си убеждение само въз основа присъединените по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК показания на част от свидетелите, в нарушение на забраната на чл. 281, ал. 8 от НПК. То е било отправено като становище на осъдения И. още пред първостепенния съд и е намерило обстоен и адекватен отговор. С доказателствената му дейност изцяло се е съгласил и въззивният съд. Нормата на чл. 281, ал. 8 от НПК съдържа забрана осъдителна присъда да се основава само на показания, прочетени по реда на ал. 4 от чл. 281 от НПК. Настоящият случай не е такъв. Съдилищата по фактите са обосновали фактическите си изводи след подробен и задълбочен анализ на показанията на всички разпитани свидетелки, имащи качество на очевидци на инкриминираното деяние – както присъединените от ДП по обсъдения по- горе процесуален ред, впоследствие потвърдени от тях, така депозираните в хода на проведеното съдебно следствие. Внимателният прочит на протокола от проведеното на 09.05.2022 г. съдебно заседание, в което са разпитани тези свидетелки- С., В., М., Б.-Ч. и Д. сочи процесуалната техника на чл. 281, ал. 4 от НПК да е приложена за отделни детайли, които са били забравени от свидетелките, поради изминалия продължителен период от време и не се отклоняват съществено от съобщеното в хода на съдебното следствие. Възражението на срещу тяхното използване не отчита, че забравянето на подробности от случка, състояла се две години преди разпита пред съда, е естествено състояние на човешката памет. Позоваването на забраната по ал. 8 на чл. 281 НПК пък не отчита, че фактическите изводи на съда не са изградени изолирано върху тези показания, а при съобразяване на тяхното съответствие с изводимото от останалите доказателствени източници. Същите факти се подкрепят по убедителен начин от съдържанието на приложения като ВД по делото и изследван видеозапис от намиращите се на мястото камери, от приложените по делото писмени доказателства, вкл. протокол за оглед на веществени доказателства от 22.06.2020г. с приложен към него албум със снимкови файлове, протокол за оглед на местопроизшествие от 28.04.2020г. ведно с албум за посетено местопроизшествие и разпечатки на снимки. В случая Пловдивският окръжен съд, а преди това- и районният, са провели в пълно съответствие с изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК доказателствената си дейност, аналитично са обсъдили и задълбочено преценили включените във формираната за изясняване на делото доказателствена основа фактически данни, като са извели вътрешното си убеждение при ясно проследим и много добре структуриран процес. ІІ. Не е налице и твърдяното нарушение по смисъла на чл. 348, ал.1, т.1 от НПК. Оплакването за неправилно приложение на материалния закон е аргументирано с отказа на съдилищата по същество да приемат наличието на предпоставките на чл. 9, ал. 2 от НК досежно процесното деяние. Трайно установено в съдебната практика е виждането, че разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК е обща и приложима за всички престъпления по Наказателния кодекс. По силата на сочения текст престъпният характер на деянието се изключва при наличието на една от двете форми на "малозначителност" – пълно отсъствие на обществена опасност или наличие на такава, но с явна нейна незначителност. Възприетата за процесното деяние фактическа установеност на извършеното изключва допустимо приложение на чл. 9, ал. 2 от НК. В конкретния случай И. първоначално е отправил множество ругатни към свидетелките Д., С., В. и М., умишлено е счупил дръжката на врата в сградата на •, след което отново отправил нови ругатни и обиди към свидетелката Б.-Ч.. Целенасочено е полагал през това време усилия да възпрепятства свидетелките Б.-Ч. и С. да повикат на помощ органите на реда, направил е и опит да влезе през врата с ограничен достъп, повредил е стъклото на вратата. Тези действия са извършени на обществено място – пред и в сградата на •. Така установени характеристиките на процесното деяние не позволяват да се изведе която и да е от двете хипотези на чл. 9, ал. 2 от НК. Извършеното от осъдения И. нито е малозначително, с отсъстваща обществена опасност, нито тя е явно незначителна. Твърдението на защитника, че осъденият е действал при недобро собствено мнение за съответните дл. лица от •-•, воден от съзнанието си, че не се защитават по най- добър начин интересите на детето му, предоставено след „ тежък развод“ за отглеждане на бившата му съпруга, не е годно да формира извод за малозначителност на извършеното, а отсъстваща обществена опасност не може да се обсъжда. Изложените от първостепенния съд и споделени от въззивния аргументи в тази насока са подробни, убедителни и правилни. Твърденият от подс. И. личен мотив за извършване на деянието противоречи на обстоятелството, че с по-голямата част от обижданите служителки И. не е имал каквито и да е предходни конфликти. Същевременно осъщественото повреждане на вещите допринася за извода, че И. е целял да демонстрира своето надмощие и незачитане на правовия ред. Споделяемо е и виждането, че не са налице основания за прилагането на Указа за борба с дребното хулиганство. Не са налице основанията на чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК за възобновяване на производството. ІІІ. По наведеното оплакване за нарушение по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК- несправедливост на наказанието: ІІІ.1. Неоснователно е наведеното в искането на осъдения и поддържано пред съда възражение, че в резултат на неправилно предложена от прокурора в ОА правна квалификация на извършеното по чл. 325, ал. 2 от НК подсъдимият е бил лишен от възможност да сключи споразумение, каквото намерение би имал при приетата от първостепенния съд квалификация по чл. 325, ал. 1 от НК. Значима за преценка на това възражение е въплътената в глава 29 от НПК от законодателя идея- решаването на делото по диференцираната процедура, уредена в глава 29 от НПК, е поставено в зависимост от волята не само на подсъдимия и защитника му, а и на прокурора. Изразеното пред настоящия съд виждане на И., че в този случай би получил по- лекото по вид наказание „пробация“ е негово предположение, което не държи сметка за още две задължителни предпоставки: 1. необходимостта в този случай да е било налице писмено изразено съгласие (в споразумение) не само от него, но и от представителя на държавното обвинение; 2. така изразеното от страните по делото съгласие за вида на наказанието да е одобрено от съд, който да го е намерил за непротиворечащо на закона и морала ( чл. 382, ал. 7 от НПК). Следва да се отбележи, че по делото липсват данни И. в който и да е момент от производството пред първостепенния съд да е изразявал желания то да протече по реда на глава 29 (или 27) от НПК. ІІІ.2. Несъстоятелно е и оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Съдилищата по фактите убедително са аргументирали защо намират за справедливо по- тежкото от двете алтернативно предвидените за престъплението наказания, а именно- лишаване от свобода в размер, ориентиран към минималния- четири месеца. Индивидуализиращите отговорността на И. обстоятелства са отчетени правило. Като смекчаващи са ценени чистото съдебно минало на дееца, който към момента на извършване на деянието се явява реабилитиран. Като отегчаващи обстоятелства правилно са констатирани големия брой лица, спрямо които са били извършени непристойни действия, както и обстоятелството, че хулиганските прояви включват както отправянето на обиди и ругатни, така и повреждане на общинско имущество. Целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК, не могат да бъдат постигнати с по- лекото по вид наказание „пробация“. Наложеното наказание от четири месеца лишаване от свобода е в почти минималния предвиден за престъплението с оглед липсата на посочен в чл. 325, ал. 1 от НК минимум ( 3 месеца) не е несправедливо. Приложението на чл. 66, ал. 1 от НК също е за минималния срок на допустимо отлагане на изпълнението и в този смисъл несправедливост не може да се обсъжда. Материално- правните предпоставки за приложение на чл. 55 от НК не са налице и изложените в тази насока съображения от РС-Пловдив и ОС- Пловдив са споделяеми. Чл. 78а от НК е недостъпен за осъдения И., за когото институтът на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание е прилаган двукратно, но само за първото наложено му административно наказание, съобразно изтеклите срокове, той е реабилитиран. Въззивният съд е събрал доказателства по направеното пред него в тази насока възражение. Те установяват образувано и неприключило изпълнително производство за второто наложено на И. по реда на чл. 79а от НК административно наказание глоба -с Присъда № 19/16.06.2017г. по НОХД № 5/2017г. по описа на Военен съд-Пловдив, потвърдена с Решение № 8/09.05.2018г. по ВНОХД № 49/2017г. по описа на Военно-апелативния съд на Република България. Спрямо длъжника в производството са били извършвани множество действия, вкл. преди инкриминираното деяние са налагани запори върху трудово възнаграждение и банкови сметки, постъпилите суми са били разпределени на 07.08.2019 г. за погасяване на дълга, но са били недостатъчни. Последното изпълнително действие (според доказателствата пред ОС) е наложен през 2021г. запор върху притежавано от длъжника МПС. Обсъденото изпълнително производство формира извод, че към момента на реализиране на престъплението по настоящето дело не е била изтекла абсолютната изпълнителска давност по чл. 82, ал. 3 от ЗАНН, респ. предвиденият за реабилитация срок не е започнал да тече. По разглежданата проблематика е формирана и задължителна съдебна практика, като в Тълкувателно решение № 2 от 28.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 2/2017 г., ОСНК е прието, че съществуващото изпълнително производство за събиране на "глоба"-та, вкл. когато тя е наложена по реда на чл. 78а от НК, създава временна законова пречка за абсолютната давност. В обобщение следва да се отбележи, че въз основа на коректно установените фактически положения материалният закон е бил приложен правилно с осъждане на подсъдимия И. за инкриминираното му престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК, чиито обективни и субективни признаци са налице. Наложеното наказание не е несправедливо. То е определено в съответствие с нормите на материалния закон, а определеният конкретен размер не е несъответен на закона, защото е съобразен с целите по чл. 36 от НК. Предвид изложените съображения, настоящият съд прие, че няма основание за нарушаване на стабилитета на влезлия в сила съдебен акт- Решение № 42/ 06.02.2023 г., постановено по ВНОХД №1824/2022 г. по описа на ОС-Пловдив, с което е потвърдена Присъда № 144 от 29.06.2022г. по НОХД № 6965/2021г. по описа на Районен съд – Пловдив, 10 н.с. Направеното искане за възобновяване следва да бъде оставено без уважение.