Решение № 22239 от 8.12.2024 г. на Софийски районен съд по дело № 69120/2023 г.

производство и постанови едно общо решение по тях. Сочи, че идентичността между делата и производствата е твърде съществена, за да се гледат в отделни производства, чиято единствена цел е генериране на все по-високи разноски за ответното дружество. Твърди, че предявените искове, твърденията, аргументите и оспорванията са идентични, заявени са еднакви доказателствени искания, процесуалните представители и на двете страни са едни и същи, респективно и възраженията на ответника по двете производства са еднакви. Посочва, че разглеждането на двете производства съвместно и постановяването на едно общо Решение би отговаряло в най-пълна степен на принципите на гражданския процес: добросъвестно упражняване на процесуалните права от страните под страх от отговорност за вреди, състезателното начало и равенството между страните в производството. Твърди, че би се постигнала и процесуална икономия, тъй като съдът няма да бъде задръстван от няколко напълно идентични молби, искания и становища по отделни производства, респективно задължен да се произнася по всички тях поотделно. Сочи, че предвид наличието на два договора между страните с предмет идентични кредитни продукти, то между тях са налице трайни отношения, създадени на база идентични условия. Поради което тълкуването на договорите, преддоговорните и договорните отношения между страните следва да бъдат разглеждани съвместно, а не изолирано. При условията на евентуалност, в случай че делата не бъдат съединени, при успешен развой на делото на ищцата да не бъдат присъждани разноски за повече от едно производство. Твърди, че съществува също пространна практика на Върховния административен съд (ВАС) относно злоупотребата с право на разноски по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ), която следва да бъде приложима и в гражданския процес по аргумент на по-силното основание, доколкото съгласно чл. 144 АПК за неуредените въпроси в дял III "Производство пред съд" субсидиарно се прилага Гражданският процесуален кодекс. Посочва, че според ВАС преценката за това дали е злоупотребено с дадено право от участник в конкретно съдебно производство е на решаващия съд, който се основава на изследване поотделно и в съвкупност на събраните в съответния казус доказателства. Твърди, че Върховните съдии допълват, че при упражняване на акцесорното право на разноски и при изрично възражение от ответната по делото страна за присъждането им с твърдения за злоупотреба с право - в случая конкретно по отношение присъждането на адвокатско възнаграждение, съдът дължи проверка за наличие на злоупотреба с процесуални права от страната, на която е оказана правна помощ, тъй като черпене на права, включително акцесорни, от недобросъвестно поведение в процеса е недопустимо. Посочва, че последствието при установяване на факта на недобросъвестно упражнени процесуални права от жалбоподателя по смисъла на чл. 3 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК е, че акцесорното право на адвокатско възнаграждение на адвоката му не следва да бъде признато с оглед недопускане целеното обогатяване за сметка увреждане на насрещния субект. Изтъква, че разделянето на споровете в множество производства води и до отделни съдебни решения, респективно до издаването на отделни изпълнителни титули, с което допълнително се утежнява положението на ответната страна в качеството й на длъжник по безброй изпълнителни дела, завеждани от ищците по гражданските дела от една страна и от процесуалните им представители от другата страна въз основа на присъдените им в лично качество разноски по договори за безплатна правна помощ, също сключвани в условията на злоупотреба с право, доколкото ищците в по-голямата си част не са материално затруднени лица. Относно редовността на исковата молба, счита, че е налице противоречие между обстоятелствата, на които ищцата основава иска си и заявения петитум. Твърди, че в обстоятелствената част на исковата молба се иска съдът да се произнесе в мотивите на Решението относно действителността на договора в цялост, като едновременно с това се оспорва единствено неустойката по договора, като изрично е заявено, че не се предявява самостоятелен иск за нищожност на договора. В петитума са предявени един установителен иск за нищожност на договорната клауза за неустойка и един осъдителен с посочено правно основание чл. 22 и чл. 23 ЗПК, който разглежда хипотеза на недействителен договор в цялост, вр. с чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5 лева. Твърди, че не е посочено на кое конкретно основание от чл. 26, ал. 1 ЗЗД се иска прогласяване на нищожността на договорна клауза. Счита, че по отношение на осъдителния иск не е уточнено какво представлява сумата от 5 лева - главница, лихва, неустойка или друго, както и че липсва и период на осъдителната претенция, предвид което последната се явява и неиндивидуализирана. Счита, че гореизложеното води до нередовност на исковата молба по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 3, 4, 5 ГПК - не става ясно какво е конкретното искане и на какви обстоятелства се основава, по този начин не може да се определи и цената на предявените искове. Моли съда да задължи ищеца да уточни исковата молба, а в случай че последният не стори това, да я върне и да прекрати производството. Твърди, че претенциите на ищцата за обявяване недействителността на неустоечната клауза от договор за кредит № 796963 на посочените в исковата молба основания по ЗПК и ЗЗД, както и за връщане на сума в размер на 5, 00 лева са неоснователни и недоказани. Посочва, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. Твърди, че действителността на процесния Договор, включително на клаузата за неустойка, е обусловена от това, че са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Изтъква, че неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем. Твърди, че дори неустойката да бъде обявена за недействителна, това не би довело до нищожност на договора в цялост. Твърди, че неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай страните са я уговорили като плащане, което да бъде извършено в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Посочва, че изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Изтъква, че в настоящия случай, освен че неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Оспорва твърдението на ищцата, че уговорената между страните неустойка следва да бъде включено в ГПР. Твърди, че кредиторът е бил наясно с разходите, които се включват в ГПР към датата на сключване на договора. Изтъква, че в настоящия случай неустойката е индивидуално уговорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема. Твърди, че към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Твърди, че ясно и точно са посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж. Оспорва твърдението на ищцата, че неустойката е начислена още със сключването на договора. Посочва, че от формулираните клаузи и от съдържанието на Договора е видно, че още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Твърди, че неустойката е действителна и по смисъла на ЗЗД. Посочва, че процесният договор за потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищцата, която е попълнила искане за сключване на договор за кредит, получила е подробна информация за желания от нея кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е имала пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Твърди, че кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 7, ал.1 от Договора, без да е обвързан по никакъв начин от спорната неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Твърди, че тази възможност гарантира в пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Сочи, че друга възможност за кредитополучателя е било удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например. Твърди, че вместо да упражни правото си на отказ от договора обаче още преди падежа на първата вноска - четири дни след сключване на договора, ищцата доброволно и предсрочно е погасила задълженията си в размер на 539, 00 лева, която сума включва и начислената неустойка. Посочва, че лицето е целяло начисляването на неустойката, за да обоснове формалното си право на иск от водене на настоящите производства, в които да печели от ответното дружество чрез кумулирането на разноски по договори за безплатна правна помощ, което противоречи на добросъвестността, която страните си дължат в преддоговорните отношения по чл. 12 от ЗЗД и универсалния принцип, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Посочва, че по всеки от договорите е налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като ищеца се е запознал неколкократно с условията на конкретния кредитен продукт на ответното дружество, като по всеки кредит е получавал преддоговорна информация и самостоятелнно избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки. Счита, че в разглеждания случай противоречие с добрите нрави не е налице, доколкото при изследването на този въпрос се прави проверка за наличие и на допълнителни критерии, които също отсъстват, като например този дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи като поръчителство, залог или ипотека, както и дали неустойката е в прекомерно съотношение с очакваните от неизпълнението вреди. Твърди, че при сключването на процесния договор ответницата, не е предоставила обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, а от своя страна кредиторът е направил предварителна оценка на вредите от липса на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката по чл. 11, като е дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Изтъква, че в практиката на ВКС се приема, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена. Твърди, че когато договорената неустойка е компенсаторна, в преценката на кредитора е в хипотезата на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД е да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка. Посочва, че ищцата напълно неоснователно се позовава на чл. 33, ал. 1 от ЗЗП. Изтъква, че не е налице неравноправност по смисъла на ЗЗП. Оспорва всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба. Посочва, че е необходимо конкретно тълкуване на всеки договор за кредит в контекста на трайните отношения между страните, тъй като преценката за неравноправност на клаузи сключени с потребител на първо място винаги започва от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие, както и дали клаузите, с които се обвързва потребителят, му дават достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на обвързаността си с търговеца. Посочва, че в този смисъл СЕС прави преценка за равноправност на клаузите от потребителските договори, тяхното противоречие с добрите нрави и добросъвестността. Твърди, че и в двата договора е налице клауза за заплащане на неустойка при липса на обезпечение по кредита. Изтъква, че предвид наличието на трайни отношения между страните и сключването на множество договори при идентични условия не може да се твърди липса на индивидуално договаряне на клаузите по договорите, както и липса на информираност с условията и последиците от процесните клаузи, доколкото ищцата се е запознавала с тях многократно и всеки път е имала възможност да не се задължава с тях, но сама е избирала да направи обратното. Посочва, че в случая е налице индивидуално договаряне, което изключва неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемат с тях. Изтъква, че ищцата е била предварително информирана за условията за ползване на продукта на търговеца, а именно да представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, като в случай че не го направи, да плати неустойка в точен и индивидуално определен размер. Изтъква, че процесната клауза за неустойка напълно отговаря на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Твърди, че сключването на 2 договора за кредит оборва твърденията на ищцата за недобросъвестност от страна на ответното дружество и противоречие с добрите нрави на процесния договор, доколкото от фактическата обстановка на трайните отношения между страните става ясно, че същите са договаряли равнопоставено, като ищцата сама е инициирала сключването на всеки от договорите при пълно знание на условията им. Заявява, че Договорът за кредит е действителен, както и отделните негови клаузи. Твърди, че ищцата се е задължила да върне на кредитора усвоената главница в размер на 400, 00 лева и 20, 42 лева лихва. Сочи, че по договора не е предоставено обезпечение в тридневния срок от сключването му, а видно от представените ордери ищцата е платила сумата от 490 лева един ден след изтичането на срока. Счита, че всички суми, платени по договора са получени от ответника на валидно правно основание. Моли съда да постанови съединяването на гражданските дела по описа на Софийски районен съд с номера – гр. д. № 69120/2023 г. и гр.д. № 68284/2023 г. в едно общо производство, поради наличието и на двете алтернативно посочени предпоставки в чл. 213 от ГПК, а именно: участието на едни и същи лица на страната на ищеца и на ответника и наличието на връзка между тях. Моли съда в случай, че приеме иска за допустим за самостоятелно разглеждане в настоящото производство, да отхвърли предявените от ищцата претенции като неоснователни. Претендира и разноски. Исковете са основателни. В своята практика настоящият състав приема, че клаузи в договори за потребителски кредит, предвиждащи неустойка за непредоставяне на гаранция са нищожни като заобикалящи закона. Неустойка в такива договори може да бъде предвидена само като обезщетение за реално претърпени вреди и дължимостта й е в зависимост от реално претърпени вреди. В случая кредиторът нито твърди, нито доказва, че при самото сключване на договора е претърпял вреди. Риска, който за кредиторът безспорно е по-висок при необезпечен заем не е вреда. Не е налице и гаранционната функция на неустойката, тъй като неустойка, която се дължи и при редовно изпълнение, няма гаранционна функция. Спорната клауза просто прикрива лихва в размер по-висок от допустимия.При това уговорка, имаща за цел да заобиколи закон е недействителна, независимо от това дали търсеният с нея ефект е действително постигнат. Исковете следва да се уважат изцяло, а ответникът да заплати на ищеца разноски в размер на 50 лева такса, а на адвокат М. – възнаграждение по реда на чл. 38 ал.2 от Закона за адвокатурата. Срещу размера на това възнаграждение е възразила противната страна, а съдът намира възражението за основателна. Адвокат М. е пожелал да получи две възнаграждение за установителния и осъдителния иск съответно. Двата иска се основават на едни и същи факти, а осъдителния е обусловен от установителният, поради което съдът намира това искане за злоупотреба с право. С оглед правния интерес, сложността на спора и обстоятелството, че по делото е проведено само едно заседание, на което адвокат М. не се яви, съдът намира за съответно общо възнаграждение по чл. 38 ал.2 от Закона за адвокатурата в размер на 450 лева. Съдът