Решение № 22 от 8.1.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 1066/2023 г.

Производството е образувано по въззивна жалба на А. А. Б. срещу решение № 2/05.01.2023г. на ОС-Благоевград, 9ти състав, постановено по т.д. № 83/21г., с което срещу него е уважен иск с правно основание чл.288, ал.12 от КЗ/отм/. Жалбоподателят твърди, че първоинстанционният съдебен акт е постановен в нарушение на процесуалните и материалноправните норми, което е довело до незаконосъобразни изводи. В доклада не е отразено правоизключващото му възражение му, че ГФ е извършил недължимо плащане поради наличието на погасителна давност по отношение на вземането на правоимащите лица. С такъв мотив ищецът е отказал да изплати на правоимащите наследници обезщетение. Незаконосъобразно съдът е приел за преклудирано възражението за зле воден процес от страна на фонда по гр.д. № 17472/13г. на СГС, ГО, 17 състав. Въззивникът го е направил в съдебното заседание на 14.03.2022г., след като делото е постъпило в окръжния съд на 08.02.2022г. Жалбоподателят не е участвал в горното дело, поради което е бил лишен от възможността своевременно да направи възраженията си. В това приключило дело ГФ е бил конституиран като трето лице помагач на страната на застрахователя и чрез процесуалния си представител е поддържал възражението за погасителна давност на вземато, но не е обжалвал пред въззивния съд, определението, с което е конституиран в процеса на основание чл.219, ал.1 от ГПК. Отказът на съда да разгледа това възражение е в нарушение на чл.133 от ГПК, тъй като пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен. Неправилно е прието, че предявеният регресен иск е в хипотезата на чл.74 от ЗЗД, тъй като ГФ е извършил плащане, изпълнявайки чуждо задължение при наличието на правен интерес. Жалбоподателят счита, че правен интерес не е налице поради изтекла погасителна давност, на която своевременно се е позовал. На нея изрично се е позовал и ищецът в отговора на исковата молба по делото, по което е бил конституиран като трето лице помагач, за да откаже на пострадалите да изплати обезщетение. Това води до липсата на правен интерес от конституирането като трето лице помагач. Ако това е било неправилно, то последното няма да бъде обвързано от решението. Първоинстанционният съд го е осъдил да плати недължимо от ГФ обезщетение. Решението по гр. д. № 17472/13г. на СГС, 17 състав, няма сила на пресъдено нещо спрямо ГФ. Неправилни са изводите на съда относно прекъсване на погасителната давност. Затова моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск. В депозиран писмен отговор Гаранционен фонд чрез своя пълномощник е заявил становище за неоснователност на въззивната жалба, както и на доводите, развити в нея. Съдът след като обсъди събраните по делото доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Съдът е сезиран с иск по чл.288, ал.12 от КЗ/отм/. Ищецът Гаранционен фонд/ГФ/ твърди, че е изплати обезщетение за неимуществени вреди в общ размер от 181 218, 36лв., присъдени по гр.д. № 17472/13г. на СГС, ГО, 17 състав, по в.гр.д. № 4368/16г. на САС, и по гр.д. № 1089/17г. на ВКС, II т.о. на ЗД „Евроинс“ АД във връзка с ПТП, настъпило на 28.10.2009г. По тези дела ищецът е участвал като трето лице помагач. Виновен за катастрофата е ответникът, който е управлявал лек автомобил „Ауди А6“ с рег. № •••••••• без сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и водачът на товарен автомобил „Прага ВЗС“ с рег. № ••••••••. При процесното ПТП, настъпило на 28.10.2009г. около 21, 45ч. при движение по път Е 79, е причинена смъртта на Р. К. М.. Наследниците му, негови родители В. М. и К. М., са поискали от ищеца да им изплати обезщетение за неимуществени вреди и е образува щета 21 003/ 07.01.2013г. ГФ е отказал да определи и изплати такова поради липсата на достатъчно доказателства, обуславящи основанието и размера му. Молителите са предявили искове срещу ЗД „Евроинс“ АД, по които е образувано гр.д. № 17472/13г. пред СГС, по което им е присъдено обезщетение от 150 000лв. за всеки един от тях. На 22.08. 2016г. застрахователят е изплатил на В. и К. М. по 110 790, 65лв., представляващи главница и лихви по необжалваната част на решението по горното гражданско дело до 70 000лв. за всеки един от ищците. След получена покана ГФ е възстановил на дружеството сумата от 81 058, 04лв., представляваща половината от присъдените обезщетения, в едно със законната лихва за периода 02.02.2015г. до 22.08.2016г. С решение по в.гр.д. № 4368/16г. САС е намалил присъдено обезщетение за неимуществени вреди на 120 000лв. за всеки един от ищците. ЗД „Евроинс“ АД е изплатило на М. още 177 618, 78лв. по образувани от тях изпълнителни дела, включващи главница и лихви. След покана ГФ доброволно е възстановил на застрахователя сумата от 60 254, 51лв.- представляваща половината от присъдените обезщетения по горното дело. С решение по гр.д. № 1089/17г. ВКС е осъдил ЗД „Евроинс“ АД да плати на М. още по 30 000лв. на всеки един от тях. Дружеството им е изплатило сума в размер на 58 136, 62лв., а след това при отправена покана ГФ му е възстановил сума от 39 905, 81 лв., от които 30 000лв. главница и 9905, 81 лв. законна лихва. Общо възстановената сума от ищеца е 181 218, 36лв. Затова моли съда да осъди ответника А. Б. да му заплати 181 218, 36лв., в едно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски. В депозиран в срок писмен отговор ответникът А. Б. оспорва иска. Последният е допустим, но неоснователен. Прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение на предявения иск. Правото на В. и Кр. М. да поиска обезщетение пред ищеца е било погасено по давност. Претенцията им е била от 30.10.2014г. Именно поради тази причина ГФ е отказал плащане на обезщетения. Като е платил на застрахователя е извършил недължимо плащане. Оспорва исковата претенция за платени лихви и разноски. Счита, че единствено дължима е била главницата в размер на ½ от 150 000лв. Разпоредбата на чл.288, ал.8 от КЗ/отм/ не предвижда право на ГФ да претендира заплатени лихви. Неоснователен е искът в частта, в която се претендира адвокатско възнаграждение за изпълнителните дела. Счита за неоснователен искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД, тъй като не може да се начисляват лихва върху лихва. Оспорва иска по размер. Поддържа, че платената сума по изп.д. № 156/17г не е 177 618, 78 лв., а 106 429, 18 лв. Възстановената сума от ГФ е 60 254, 51 лв., а е представено платежно нареждане от 30.03.2017г. за 88 809, 39лв. Не е доказано по размер какви суми са платени от ЗД „Евроинс“ АД по двете изпълнителни дела 156/17г. и 158/17г. В съдебно заседание на 14.03.2022г. процесуалният представител на ответника е въвел в процеса възражение за зле воден процес от страна на ищеца по гражданското дело, по което е бил конституиран като трето лице помагач. Изложил е доводи, че ГФ не е възразил срещу привличането му в процеса поради липса на правен интерес, не е обжалвал първоинстанционното решение за привличането му като трето лице помагач. По делото не се спори, че на 28.10.2009г. е настъпило ПТП, при което е загинал Р. К. М.. За това обстоятелство е съставен Констативен протокол за ПТП с пострадали дела № 28/18.11.2009г., докладна записка от Р. А.. Не е спорно, че след смъртта си Р. М. е оставил като законни наследници своите родители В. и К. М.- удостоверение за наследници № 539/24.02.2010г. Безспорно е, че на 07.01.2013г. те са отправили писмена претенция до ГФ за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния син, но им е било отказано. Не се оспорва, че те са предявили искове по чл.226, ал.1 от КЗ/отм/ срещу ЗД „Евроинс“ АД, по които е образувано гр.д. № 17472/13г. на СГС, ГО, 17 състав. С решение № 2881/11.04.2016г. на В. и Кр. М. им е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им Р. М. в размер на по 150 000лв. за всеки един от тях. Първоинстанционният съдебен акт е влязъл в сила за сумата от 70 000лв. за всеки един от ищците. С решение № 105/12.01.2017г. на САС по гр.д. № 4368/16г. е отменено частично решението на СГС над 120 000лв. до 150 000лв. и исковете са отхвърлени. Въззивното решение е влязло в сила за сумата от 120 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди за всеки един от ищците. С решение № 2/21.03.2018г. по т.д. № 1089/17г. на ВКС, II т.о. на касаторите М. им е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от по 30 000лв. за всеки един от тях. Безспорно е, че ответникът Б. е сключил споразумение с прокуратурата по ндох № 460/10г. на ОС-Благоевград, с което се е признал за виновен за настъпилото на 28.10.2009г. ПТП, при което е причинил смърт по непредпазливост на Р. М.. Не е спорно, че А. Б. е бил водач на МПС и не е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност“ към момента на настъпване на ПТП. Не се спори, че водачът на товарния автомобил, участвал в ПТП на 28.10.2009г. В. Т. е признат за виновен с присъда на САС от 22.04.2013г., постановена по нохд № 233/13г. Не се спори и от приетите писмени доказателства- покани и платежни документи, както и от заключението на счетоводната експертиза се установява, че ГФ е възстановил половината от обезщетението за неимуществени вреди, включващо главница и законна лихва, на ЗД „Евроинс“ АД в размер на 181 218, 36лв. Вещото лице е посочило какво е платено по трите граждански дела. Не се спори и от приетите писмени доказателства се установява, че ЗД „Евроинс“ АД е изплатило цялото обезщетение за неимуществени вреди на пострадалите лица. Съдът възприема заключението като компетентно, безпристрастно и неоспорено от страните. При така събраните доказателства окръжният съд е уважил предявения иск. Пред настоящата инстанция нови доказателства не са ангажирани. При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на въззивно разглеждане е иск по чл.288, ал.12 от КЗ/отм/. Въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, по допустимостта в обжалваната част, а по отношение на правилността му е обвързан от посоченото в жалбата- чл.269 от ГПК, с изключение на допуснато нарушение на императивна материалноправна норма. Обжалваното решение е валидно и допустимо. По правилността му. Разпоредбата на чл.288, ал.12 от КЗ/отм/ предвижда регресно право за ГФ, след като изплати обезщетение по ал.1 и ал.2 на увредените лица до размера на платеното и разходите по ал.8 срещу виновния водач. Основателността на регресния иск е обусловена от наличието на следните предпоставки, като част от правопораждащия фактически състав: платено обезщетение на увреденото лице, деликт и наличие на предпоставките на чл.45 от ЗЗД, виновният водач да няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в хипотезата на чл.288, ал.1, т.2, б. „а“ от КЗ/отм./ От събраните доказателства се установява, че горните предпоставки са се осъществили и за ГФ е възникнало регресното право срещу виновния деликвент, жалбоподател във въззивното производство. От приетите по делото доказателства се установява, че ГФ е възстановил на ЗД „Евроинс“ АД половината от изплатеното от застрахователя обезщетение в размер на 181 218, 36лв. В настоящият процес въззивникът има право да направи всички възражения, които да го освободят от отговорност. Той не е участвал в процеса по чл.226, ал.1 от КЗ/отм/, където би могъл да ги релевира. А. Б. в отговора на исковата молба е направил правозащитно и правопогасяващо възражение за недължимост на плащането, извършено от ГФ, тъй като вземането на увредените лица спрямо него е погасено по давност, както и че регресният иск е погасен по давност. Трябва да се прави разграничение между иска по чл.288, ал.11 от КЗ/отм/, с който разполага увреденото лице срещу ГФ и регресното право на фонда срещу виновния водач. В първия случай правото на иск се погасява с петгодишна давност съгласно чл.197 КЗ/отм./, приложим и по отношение на ГФ, чиито начален момент е настъпване на застрахователното събитие, т.е. ПТП. Погасителната давност по отношение на регресния субругационен иск е общата по чл.110 от ЗЗД и има за начален момент датата на плащането на обезщетението на увреденото лице- ППВС №7/77г. Регресното право на ищеца по настоящото дело произтича от закона. Съдът приема за основателно възражението за недължимост на плащането, с което ищецът е възстановил на платилия застраховател половината от обезщетението за неимуществени вреди на увредените лица. Въпреки процеса по гр.д. № 17472/13г., воден между В. и К. М. и ЗД „Евроинс“ АД, в който ГФ е бил конституиран като трето лице помагач на страната на ответника, погасителната давност между ищците по това дело и фонда е продължила да тече. Не са били налице основанията на чл.115 и чл.116 от ЗЗД, които да спрат или да прекъснат давността между тях. Предявяването на претенция пред ГФ по реда на чл.288, ал.7 от КЗ/отм/ за доброволно плащане на обезщетение, искането за привличането му като трето лице помагач или самото му конституиране не са такива факти, с които законът да свързва прекъсване или спиране течението на погасителната давност. Те нямат такива правни последици./ Р № 53/25.03.2016г. по т.д. № 288/15г., ВКС, I т.о., Р № 65/25.06.2015г. по т.д. № 13/14г., ВКС, I т.о./ Изброяването на основанията в разпоредбата на чл.116 от ЗЗД е лимитативно и няма възможност за разширяването им. Ето защо от момента на ПТП- 28.10.2009г., когато е започнала да тече погасителната давност между лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди срещу ГФ, и датата на първото плащане спрямо застрахователя- 15.11.2016г., погасителната давност на вземането им спрямо фонда е била изтекла. Поради което ГФ като е платил е изпълнил едно свое естествено задължение. То е било недължимо към застрахователя. ГФ не е имал задължение да плати, след като не е имал такова и към увредените лица. С оглед на посоченото това правоизключващо възражение на ответника, поддържано и в жалбата, е основателно. Поради което предявеният регресен иск е неоснователен. За пълнота въззивният съд счита, че следва да се произнесе и по възражението, направено пред първоинстанционния съд и поддържано в жалбата за зле воден процес от страна на Гаранционния фонд по гр.д. № 17472/13г. То е направено за първи път в открито съдебно заседание на 14.03.2022г. Първоинстанционният съд не го е обсъдил, защото е приел, че е преклудирано като направено след срока за отговор на исковата молба. В жалбата се навежда твърдение за процесуално нарушение, тъй като са налице особено непредвидени обстоятелства за невъвеждането му в процеса в срока за отговор, тъй като по делото не са били приобщени делата, по които ГФ е бил конституиран като трето лице помагач. Те са били изпратени на ОС- Благоевград на 08.02.2022г. Жалбоподателят не е участвал в този процес и в настоящото производство може да направи възражения, които да го освободят от отговорност, но имащи отношение към производството по исковете с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ/отм/. При тази факти следва да се приеме, че ответникът е направил възражение, което не е преклудирано, доколкото преди 08.02.2022г. той не би могъл да се запознае с делото на СГС, и обективно не би могъл да го въведе в процеса с отговора на исковата молба. На основание чл.235, ал.3 от ГПК възражението за зле воден процес следва да бъде разгледано. По същество то е неоснователен. Видно от депозирания отговор на ГФ като трето лице помагач е, че той е възразил срещу конституирането си в процеса, изложил е доводи за изтекла спрямо него погасителна давност за вземането на увредените лица. Оспорени са исковете като завишени по размер. Според нормата на чл.220 от ГПК на обжалване подлежи само определението, с което е отказано да се допусне участието на трето лице помагач, но не и това, с което то е конституирано. В последния случай правилността и законосъобразността на съдебния акт се контролира по реда на инстанционния контрол. От друга страна процесуалният закон предвижда право на жалба, а не задължение, поради което неупражняването му от страната, респективно третото лице помагач, не е равносилно на зле воден процес. В настоящото производство не може да се извърши проверка на определението на СГС по гр.д. № 17472/13г. за конституирането на ГФ като трето лице помагач, доколкото на съдебен контрол не е съдебният акт по съществото на спора по същото. Затова ищецът в настоящия процес е упражнил правата си в предходното гражданско производство съобразно закона и не може да му се вмени отговорност за зле воден процес. Това възражение е неоснователно, а дори и да беше основателно, то не е от категорията на правоизключващите или правопогасяващите възражения, които да освободят от отговорност жалбоподателя. Поради изложените правни изводи обжалваното решение следва да се отмени и предявеният иск се отхвърли. По разноските. В тежест на ГФ е да заплати тези, които въззивникът е сторил в двете инстанции. Те са в размер на 10 224, 37лв. При този изход на спора разноски на ответника по жалбата не се дължат. Воден от горното, съдът