Решение № 4021 от 5.7.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 5985/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение №3232/01.03.2023г., постановено по гр.д. №55436/2021г. по описа на СРС, 63 състав, е осъдено А.С. 2020“ ЕООД да заплати на „А..БГ“ ЕООД сумата от 2100 лева, представляваща възнаграждение за месец юли 2021г., дължимо съгласно договор за предоставяне на услуги за реклама във Фейсбук от 31.08.2020г. и анекс към него от 01.12.2020г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 27.09.2021г. до окончателното плащане, както и сторените по делото разноски, а именно 84 лева – държавна такса, 250 лева – разноски за експертиза и 233, 33 лева – разноски за адвокатско възнаграждение, като е отхвърлен предявения иск за сумата от 4200 лева, представляваща неустойка по т.4.6. от договора. Подадена е въззивна жалба от ищеца „А..БГ“ ЕООД, чрез пълномощника адв. В. М. срещу решението в частта, с която е отхвърлен предявения иск за неустойка, като се излагат оплаквания, че в обжалваната част решението е неправилно и незаконосъобразно. В жалбата се поддържа, че със сключения между страните договор е уговорена неустойка, която има наказателен характер за виновно прекратяване на достъп до акаунтите и/или допускане на трети лица до рекламните канали. Така уговорената неустойка била в съответствие със свободата на договаряне и не излизала извън присъщите функции, нито била в противоречие с добрите нрави. Неустойката имала стимулираща роля за длъжника да изпълни точно задължението си, тъй като в противен случай ще носи отговорност без кредиторът да трябва да доказва настъпването на вредите или техния размер. Поради изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната отхвърлителна част и предявеният иск да бъде уважен изцяло. Насрещната страна А.С. 2020“ ФООД, чрез пълномощника адв. Ю. С., оспорва жалбата и прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Счита, че клаузата за неустойка е нищожна. Така уговорената неустойка санкционирала именно задължението на кредитора – възложител по договора за съдействие, като не било установено, че волята на страните е била да бъде признато право на ищеца на достъп до процесните акаунти за други цели, различни от тези, свързани с изпълнение на задълженията му по договора. Осигуряването на достъп до акаунтите било конкретно проявление на общото задължение на кредитора за съдействие (чл.95 от ЗЗД). Освен това следвало да се прецени и съразмерността между главницата и претендираната неустойка, като последната надхвърляла двукратно главния иск за реално изпълнение, като по този начин кредиторът можел да реализира значим приход без да полага усилия за изпълнение на собственото си задължение. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Събраните в първата инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното: Неустойката, съгласно разпоредбите на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, представлява предварително определен от страните размер на обезщетението за вредите, които кредиторът, би претърпял от неизпълнението или лошото изпълнение на договора. Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, е: наличие на валидно договорно задължение, неизпълнение на задължението, уговорена неустойка. При неустойка, съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, вредите се обезщетяват, без да е нужно да бъдат доказвани. В случая не е спорно между страните и се установява от събраните по делото доказателства, че между тях е бил сключен договор за предоставяне на услуги за реклама във Фейсбук от 31.08.2020г. и анекс към него от 01.12.2020г. Съгласно чл.4.6. от така сключения договор възложителят няма право да възпрепятства по какъвто и да било начин нормалната работа на изпълнителя включително, но не само чрез прекратяване на достъп, допускане на работа на трети лица с рекламните канали и др., като в противен случай възложителят дължи две месечни такси на изпълнителя. Уговорката за неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Условията и предпоставките, при наличието на които уговорена в търговски договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, предл. трето ЗЗД, са предмет на разглеждане в TP № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Начинът на определяне на неустойката, както и границите й, не са определени с императивни правни норми, поради което договарянето без краен предел, както и евентуалната прекомерност, сами по себе си не водят до нищожност на неустойката. Неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД тогава, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии като естество и размер на обезпеченото с неустойка задължение; обезпечаване на задължението с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношение между неустойката и очакваните вреди от неизпълнението, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1/ естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2/ дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3/ вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; 4/ съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди (в този смисъл решение №36 от 08.03.2017г. по т.д. №318/2016г. на ВКС, ІІ ТО). Действително неустойката по чл.4.6. от договора е уговорена от страните, т.е. тя е израз на признатата им в чл. 9 от ЗЗД свобода на договарянето. Фактът на двустранно уговаряне на неустойката, обаче, сам по себе си е ирелевантен и законът не му отдава правно значение при преценката за валидността на неустоечната клауза, ако тя не съответства на императивните норми на закона и на добрите нрави, в частност на принципа за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. В случая съдът намира, че така уговорената неустойка излиза извън присъщите за института функции, поради което е нищожна. С неустойката се обезпечава по същество задължението на кредитора да даде на изпълнителя необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си по договора. Съгласно разпоредбите на чл. 95 и чл. 96 от ЗЗД кредиторът е в забава, когато неоправдано не приеме предложеното му от длъжника изпълнение или не даде необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си. Когато кредиторът е в забава, рискът преминава върху него, а ако и длъжникът е бил в забава, той се освобождава от нейните последици. В случая с така уговорената неустойка не се обезпечава изпълнението на задължението на възложителя по така сключения договор, а именно заплащането на уговореното с договора възнаграждение, а неустойката е уговорена в случай на неоказване на съдействие от страна на кредитора за изпълнение на задължението от страна на изпълнителя, което би представлявало забава на кредитора, последиците от която са уредени в чл.95 и сл. от ЗЗД. Не се твърди и установява от ищеца осигуряването на достъп до акаунтите от възложителя да е било уговорено с друга цел, несвързана с изпълнение на задълженията му по договора. Поради това така уговорената неустойка по същество не обезпечава евентуално неизпълнение на задължение от страна на възложителя по договора, от което изпълнителят би могъл да претърпи вреди. На следващо място така уговорената неустойка е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави. Обезщетението за неизпълнение следва да е равно на вредата, а санкционният характер на неустойката не може да е основание за неоснователно разместване на блага. Преценен от гледна точка на справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговски правоотношения, размерът на уговорената неустойка, в размер на две месечни такси по договора е в разрез с присъщите й по закон обезпечителна и обезщетителна функции, тъй като не е съобразен нито с естеството на обезпеченото задължение, нито с възможните вреди от неизпълнение на задължението на възложителя за съдействие по договора. Така уговорена, неустойката има подчертано санкционен характер и би довела до несправедливия правен резултат изпълнителят да получи имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше прекратен, но без да се предоставя ползването на услугата. Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави, тъй като създава условия за неоснователно обогатяване, нарушава принципа за справедливост и обосновава извода, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции. Поради изложеното претенцията на ищеца за присъждане на договорна неустойка е неоснователна и решението, с което същата е отхвърлена, е правилно и следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. При този изход на спора на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени направените разноски за въззивното производство в размер на 960 лева. По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав