Решение № 216 от 5.8.2025 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 181/2025 г.

Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Приета е за разглеждане въззивна жалба срещу решение рег.№ 33/28.01.2025 по електронно дело 20243100900365 (ТД 365/2024 г.) по описа на ОС-Варна, с което с което е отхвърлена претенцията на длъжница М. А. В. срещу взискателя „БАНКА ДСК“АД за установяване по чл. 439 ГПК на недължимост поради погасяване по давност на изпълняем сборен дълг, формиран от присъдени суми: 248 591.04лв. лихвоносна главница; 3081.99лв. договорна лихва и 5033.46лв съдебни разходи, за които по ч. гр. д. № 25860/2013г. по описа на РС – София е издаден изпълнителен лист от 26.06.2013г. и се води принудително изпълнение. Предварителните въпроси и допустимостта на производството въззивният съд е разгледал в определение № 211/14.04.2025 г. (л. 22), наред с доклада по оплакванията на страните. Въззивницата ищца М. А. В., чрез адв. Й., излага оплаквания за незаконосъобразност на атакуваното решение. Сочи, че при отчитане на правните последици на безспорно установените факти по предприети действията на взискателя съдът неправилно е приложил тълкуване, отнасящо се до последиците от действия на взискателя спрямо процесуалната перемпция, а не до погасителната давност, като не е зачел защитата на солидарно задължено лице, уредена в чл. 125 ЗЗД. Неправилно според въззивницата е и прилагането на по-ново тълкуване(ТРОСГТК 2/2015 и 3/2023) към процесуално правоотношение по изпълнително дело 1153/2013г, което вече е било прекратено по право. Обосновава и необосновано отричане на значението на иначе установеното бездействие на кредитора спрямо ищцата за целия период от 26.06.2015 до 12.10.21г. в който давността е изтекла, без да са поискани изпълнителни действия прекъсващи давността спрямо нея. В писмена пледоария по същество, пълномощникът на въззивницата обосновава същите доводи по приложението на закона, като поддържа искането за отмяна на неправилното решение и уважаване на основателното отричане на дълга на солидарно задълженото лице като погасен по давност. Въззиваемият ответник „БАНКА ДСК“АД, чрез юрисконсулт Т. излага становище за неоснователност на оплакванията по отчитане на общността на солидарния дълг, като се позовава на правилното прилагане на нормите на чл. 122 и 123 ЗЗД и установената практика по зачитане на извършените изпълнителни действия за събиране на дълга спрямо всички задължени лица. Изложени са доводи за категорично установената активност на кредитора, отправил многократно молби за извършване на конкретни изпълнителни действия именно в посочения от въззивницата период, които правилно са били отчетени като прекъсвания на общата петгодишна давност по цялото солидарно задължение, установено като изпълняемо в заповед за изпълнение. Моли за потвърждаване на правилното отхвърляне на неоснователното отричане на дълга. Пълномощник на въззиваемия взискател не е пледирал по същество пред настоящия съд. Претенция за определяне на разноски е предявена и уточнена в списък по чл. 80 ГПК само от въззивницата, като размерът на уговореното адвокатско възнаграждение е оспорен като прекомерен от въззиваемия. За да се произнесе по въззивната жалба, съдът съобразява следното: Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС). Произнасянето съответства на предявен отрицателен иск на длъжник, претендиращ за установяване на недължимост на сборен дълг, за който се провежда принудително изпълнение по изп.дело №98/2024г. на ЧСИ № 809 с район на действие В.Търново. Предпоставка за възникване на право за такова отрицателно установяване, предвидено в чл. 439 ГПК като специална искова защита за преодоляване на легитимация по издаден изпълнителен лист, е настъпването на нов факт, който да обоснове ново (непреклудирано в процеса по издаване на изпълнителното основание) възражение за погасяване на дълга, с което се очертава и нов спор за материалното право на кредитора. Ищцата е посочила погасяване с изтичане на 5-годишен давностен срок, считано от признанието на изпълняемия й дълг като солидарен длъжник в неоспорена заповед за незабавно изпълнение, по която е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 25860/2013 на РС – София. Тези твърдения съответстват на исканата защита по чл. 439 ГПК, тъй като възражението за изсрочване по давност на дълга се основава на нов правопогасяващ факт, настъпил спрямо нея след изтичане на срока за оспорване на притезанието в заповедното производство и не е преклудирано. Ищцата изрично обоснова недължимост в цялост, като отрича значението на действията по принудително събиране на части от задължението чрез способи, насочвани срещу другите длъжници. Още при предявяване на иска си, длъжницата е посочила, че изпълнението, което оспорва се води за събиране на задължения в размери, които съществено се различават от тези, удостоверени в изпълнителния лист(олихвяемата главница е намалена до 114 438, 39лв.; но натрупаните до 25.01.2024г лихви върху несъбрани остатъци са сборувани с присъдените до общо неолихвяем дълг 141 516.24лв.; завишени са присъдените разноски). За да установи интереса на длъжницата, съдът съпоставя посочените в съобщението за новообразуваното изпълнение (л.6) с удостоверените плащания върху изпълнителния титул(л.941-942 от делото на ВОС) и тъй като не може да установи ясно с кои отразени плащания са намалявани различните присъдени суми, преценява, че правата на длъжницата не са защитени с удостоверяване, което да изключва претенция на взискателя и затова въпреки обявеното ограничение в сезирането на органа на принудителното изпълнение, не може да отрече съхранен интерес на ищцата да получи цялостно отричане на всички свои задължения (независимо дали се изпълняват понастоящем или взискателя отчасти ги е признал за вече платени), още повече че и в отговора по исковата молба признание за недължимост по друга причина липсва. Произнесеното съдебно решение по отрицателния установителния иск за всички задължения, за които взискателят би могъл да се легитимира е допустимо. Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено по същество следното от фактическа и правна страна: Няма спор между страните по фактите относно пораждането и удостоверяването на изпълняемото право в заповед за незабавно изпълнение, въз основа на която е издаден изпълнителен лист на 26.06.2013г., в полза на кредитор „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, чийто универсален правоприемник след вливане е въззиваемата банка „Банка ДСК“ АД. Длъжници по събираемите с това неоспорено изпълнително основание изискуеми вземания по неизпълнен договор за кредит за главници, лихви и разноски са кредитополучател „М. 2009“ ЕООД и две физически лица П. А Р и М. А. В. /свързани с дружеството като собственици на капитала му, брат и сестра/, осъдени като солидарни длъжници. Липсват оплаквания по установяването на фактите по предприетото изпълнение от взискателя по този изпълнителен титул, поради което въззивният съд ги приема, така както са посочени в мотивите на обжалваното решение: Първоначално изпълнителното производство е било образувано по молба на праводателя на въззиваемия с вх.№ 7501/06.08.2013г под номер 1153/2013 при ЧСИ З В., рег.№ 734, район на действие ОС – Габрово, като са били поискани както действия срещу ипотекирани имоти на търговеца – кредитополучател, и трети лица, така и цялостно провеждане на способи за събиране на парични задължения (от запор и възбрана до публична продан) след проверка и издирване на декларирани в публични регистри вещи и вземания на длъжниците. Наред с действията по подготовка на проданта на ипотекирания имот на дружеството(попадащ в района на сезирания ЧСИ), изрично с молба от 18.09.2013г., след запознаване с проучените данни за имущество на физическите лица, взискателят кредиторът е поискал да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на М. В. в „СИД 12“ ООД, с. Орляк, който съдебният изпълнител е наложил с връчено на работодателя на 27.09.2013г. запорно съобщение. Няма данни за постъпления на средства от наложения запор, след потвърждението от 03.10.2013г. за съществуващото правоотношение с ползваща отпуск по болест длъжница М. В.. Наложен е бил запор и върху МПС, притежавано от длъжника Р, съобщен на 09.12.2013г. Едва към 12.10.2021г. като правоприемник на кредитора, Банка ДСК АД е поискала продължаване на проучването на имуществото на всички длъжници и налагана на запори и възбрани върху издирени сметки и имоти, като такива запори са били наложени върху сметки на дружеството и физическите лица по запорни съобщения от 20.10.2021г изпратени до ЦКБ АД, Уникредит Булбанк АД и Банка ДСК АД, а на 15.11.2021г. е изпратен за вписване в ТР и запор върху дружествен дял, притежаван от Р. От запорираната банкова сметка на В. (с посочен произход на наличностите от трудовото й възнаграждение) са постъпили суми на 01.11.2021г. По молба на тези двама длъжници, регистрирани съответно от името на ищцата М. В. на 26.11.2021г. и от името на П. Р на 12.08.2022г., съдебният изпълнител е констатирал основание за перемиране и е прекратил производството само спрямо всеки от тях с постановление по чл. 433 ал.1 т.8 от ГПК, съответно от 29.11.2021г. и от 16.08.2022г. На 22.11.21г. и 26.11.2021г. е разпоредено постъплението, събрано от запорираната сметка на В. след перемирането да се върне на длъжницата, а на 10.01.2022г и третото лице е уведомено за вдигане на запора. Междувременно съдебният изпълнител е провеждал периодично исканите от взискателя действия спрямо имота на дружеството в с. Добромирка, като в периода от 15.03.2014г. до 11.03.2022г. са били последователно разгласявани, провеждани и обявени за нестанали поради неявяване на купувачи общо 26 публични продани с непрекъснато актуализиране на цената. Едва на 27 опит с протокол от 16.06.2022г. е обявен купувач, но същият не е довършил покупката си и тази продан също е обявена за нестанала след задържане на задатъка на отказалия се наддавач. След три нови поредни обявявания в периода от 08.11.2022г. до 27.02.2023г. проданта е приключила с постановление от 08.03.2023г. за възлагане на имота на купувач, последвано от съставено разпределение на постъпилата цена на осребрения имот. По молба на взискателя от 28.11.2023г. принудителното изпълнение е продължено от друг съдебен изпълнител с компетентост по местонахождението на другия, даден в обезпечение от трети лица, недвижим имот в гр. Бяла Черква, като за „доизпълнение“ върху него е образувано изп.дело № 92/2024г на ЧСИ №809 с район на действие Велико Търново. Това производство е било прекратено на 25.01.2024г. по искане на взискателя, но непосредствено след това е образувано отново като № 98/2024г по същия изпълнителен лист с насочване на изпълнението отново срещу тримата солидарни длъжници по молба от същата дата, в която изрично на съдебния изпълнител се възлага както актуализиране на проучването на данните за имуществото на длъжниците, така и провеждане на способите върху банкови сметки, вземания от трети лица, дружествени дялове, ценни книги, МПС и други движими вещи и недвижими имоти. Въз основа на това сезиране, са наложени запори на сметки на дружеството и на М. В. (по запорни съобщения от 26.01.24г.), извършен е опис на 28.03.2024г. на ипотекирания от трети лица имот и последователно до 07.01.2025г. са насрочени две неуспешни продани. След внасяне на съответните такси от взискателя, съдебният изпълнител на 09.02.2024г. е наложил възбрана и върху ½ ид. част от недвижим имот, притежаван от М. В. в гр. Варна, запор върху дружествените дялове на П. Р от „Дрийм Про“ ЕООД и запор на трудово възнаграждение на М. В., като работодателят Детска градина Незабравка, гр. Варна е потвърдил на 15.02.2024г, че длъжницата ползва отпуск за отглеждане на дете и изпълнението на запора ще започне след връщането й на работа. До предявяване на иска по сметката на ЧСИ са постъпвали принудително събрани от запорираните сметки на дружеството и на В. суми, с които са погасени направените разноски за изпълнителни действия и част от присъдените разноски. След началото на удръжките от работодателя и възражението за накърняване на несеквестируем размер на изплащания по банков път остатък, на 18.06.24г. е наредено вдигане на запора по банковата сметка на В.. Спорно пред настоящата инстанция е приложението на закона по така безспорно установените факти. На първо място, въззивният съд съобразява издиреното и от първата инстанция правило на чл. 116, б. „в" ЗЗД, според което погасителната давност се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение на вземането. Според задължителните указания, дадени с ТРОСГТК 3/20 на ВКС за отчитане на действието на тълкувателните актове по време, съответно намира за приложимо тълкуването, установено в ППВС № 3/1980г. за изпълнителните производства, образувани преди 26.06.2015г., когато е постановено ТРОСГТК № 2/13г. Според така установения процесуален закон, давността е била спряна от образуване на първото изпълнително дело през 2013г., в хода на което (при пропускане на срок за оспорване на връчената изпълняема заповед) е настъпило и стабилизирането на основанието, установяващо дължимостта на солидарния дълг. Предвидената в закона за съдебно признати задължения обща петгодишна давност (чл. 117 ал.2 ЗЗД), приложима и за суми безспорно признати пред съд като дължими в неоспорена заповед (Решение № 118 от 7.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4063/2021 г., III г. о.) е започнала да тече едва от 26.06.2015 г., когато е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 г. Доколкото и тримата осъдени длъжници са били посочени от взискателя като длъжници по изпълнението и спрямо тях са прилагани способи, материално правния ефект на прекъсване и спиране до този момент поражда действие в правната сфера на всеки от тях. Неоснователно е оплакването, че към този момент спрямо физическото лице В. производството вече е било перемирано(прекратено по право), тъй като взискателят не е предприемал действия в рамките на повече от две години. На първо място, за целите на процесуалните права на взискателя от значение е неговото активно поведение, а такова се изисква едва от довършването на налагането на запора, потвърден на 27.09.2013г. от работодателя на тази длъжница, а от друга страна не може да се отрече безспорната активност на банката и нейния правоприемник по активно прилагане на способа върху основното обезпечение (имотът, придобит от кредитополучателя с необслужения кредит). Съгласно дадените задължителни указания в т. 1 на ТРОСГТК №2/2023 г. на ОСГТК на ВКС в случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, образувано срещу тях въз основа на един изпълнителен лист, изпълнителното производство не може да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК само по отношение на тези от тях, срещу които не е поискано извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, когато в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници. Затова нито към 26.06.2015 г.(когато давностните срокове спрямо всички длъжници са започнали отново да текат), нито към 29.11.2021г. (когато съдия- изпълнителят е перемирал делото само спрямо В.) е било налице общо бездействие на взискателя, което да покрие законовата хипотеза на основанието по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. При това положение, не може да се отрече, че проведените изпълнителни действия по непрекратеното изпълнително производство са проявили материално правен ефект на прекъсване на давностния срок върху вземането. Съгласно задължителните разрешения в т. 10 ТРОСГТК №2/2013 г. на ВКС, давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. В случая специално спрямо въззивницата са били приложени три способа, като по всеки от тях са извършени действия, които прекъсват давност: запорирането на сметките, на трудовото възнаграждение при двама различни работодатели и възбрана на имот, като всеки от тях е произвел действие. Първия запор на заплата(наложен с изпращането на запорното съобщение до първия работодател, признал трудовия договор), безспорно е прекъснал давността спрямо тази длъжница, а след възобновяване на срока на 26.06.2015г.(в хода на неприключилото принудително изпълнение), следващото искане на взискателя за насочване на изпълнение върху личното й имущество е регистрирано на 12.10.2021г. На въззивния съд е известно противоречието в практиката на съдилищата при тълкуването на правилото на чл. 125 ЗЗД, уреждащо относителното действие на давността и прекъсването й с прилагане на принудителни способи спрямо солидарните длъжници (Определение №1718/03.06.2025 по к.т.д. №2309/2024 на ВКС 2 т.о. и Определение №2197/10.07.2025 по к.т.д. №646/2025 на ВКС, 1 т.о.). До уеднаквяването на правоприлагането въззивният състав се придържа към насоките, послужили за мотивация на разрешенията в наличните вече тълкувателни актове. В съобразителната част на изложените към т. 1 от ТРОСГТК 2/2023г. мотиви е акцентирано на общността на задълженията на солидарните длъжници и разграничението на абсолютното действие на солидарността, проявяващо се при факт в интерес на длъжниците (доброволно или принудително изпълнение) и относителното действие на прекъсване и спиране на давността (като факти в интерес на кредитора). Въпреки това разграничение обаче от съображения за приравняване на предприетото общо принудително изпълнение по един единствен съвместно задължаващ всички длъжници изпълнителен титул, тълкуващият орган е приел, че изпълнителните действия по отношение на един от солидарните длъжници, срещу които е образувано изпълнително дело въз основа на един изпълнителен лист, рефлектират и върху останалите страни в изпълнителния процес. В мотивите към т. 10 от ТРОСГТК 2/2013 изрично е разяснено, че във висящия (т.е. неприключил с перемпция) изпълнителен процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи), като давността се прекъсва многократно - с искане за предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Затова настоящият състав възприема предвиденото в чл. 125 ал.1 ЗЗД правило за приложимо само в случаите, когато взискателят се е самоограничил при защитата си и се е снабдил с изпълнителен лист само спрямо някои от длъжниците си или е поискал да упражнява правото си по наличен изпълнителен лист само спрямо някои от тях. Когато обаче сезирането на органа по принудителното изпълнение е по целия титул, легитимиращ взискателя с право само всички посочени в листа солидарни длъжници и образувания съвместен процес спрямо тях се води активно, независимо чрез кой от способите, ползвани от взискателя, действията по прекъсване на давността следва да се отчитат общо. Само така би се постигнал и баланс с принципа за съразмерност на принудата по чл. 442а ГПК, изискващ съобразяване на ефективното прилагане на способите с вида на имуществото и възможностите за удовлетворяване с минимални разходи, респективно преминаването към следващ способ при неуспешно прилагане на първоначално избран такъв. При обратното тълкуване добросъвестният взискател, целящ да съхрани правата си спрямо всички свои длъжници ще трябва на свой риск да поддържа ефективно паралелно изпълнение срещу всеки от тях за целия дълг, а именно такова поведение процесуалният закон не допуска в интерес на всички страни по принудителното изпълнение и възлага специално правомощие на органа по принудително изпълнение да контролира обема на исканата принуда. Ограничаването на едно възприето като прекомерно ползване на способи би могло да причини лишавана на взискателя от права спрямо някой от множеството длъжници, а такъв резултат не може да е съвместим с естеството на принудителното изпълнение. В заключение, въззивният съд преценява, че докато се води принудителното изпълнение по общо предявения изпълнителен титул, всяко изпълнително действие за прилагане на способ, насочен към събиране на общия дълг, независимо срещу чие имущество е насочен, рефлектира в процесуалното правоотношение със всеки от длъжниците – страна в процеса като способ, насочено спрямо него. Затова и в периода до 12.10.2021г.(когато изпълнението отново е насочено към вземанията на В.) давността е прекъсвана с периодично исканите и провеждани продани на ипотекирания имот. До този извод е стигнал и първоинстанционния съд и затова оплакването по приложението на закона се оказва неоснователно. След тази дата, няма съмнение, че давност не е изтекла до сезирането на съда с настоящия иск. Претенцията на ищеца за отричане на изсрочени по давност задължения се оказва неоснователна. Обжалваното решение е в същия смисъл и следва да се потвърди. По разноските: Предвид съвпадащия резултат по съществото на спора, присъдените в първата инстанция разноски не подлежат на корекция. Право на компенсиране за разноски за настоящата инстанция има само въззиваемата страна, но искане за определянето им не е направено, затова и такива не се присъждат. Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ГПК, съставът на Варненски апелативен съд