РЕШЕНИЕ

№ 3485

Благоевград, 04.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Благоевград - XI състав, в съдебно заседание на трети октомври две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Съдия: АСЯ ТОДОРОВА При секретар ЕЛЕНА ФИЛИПОВА като разгледа докладваното от съдия АСЯ ТОДОРОВА административно дело № 20247030700513 / 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Съдебното производство е по реда на чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) във връзка с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Oбразувано e по жалба на А. Д. А. с [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], подадена чрез адв. А. В., съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, против Решение № 1040-01-48 от 22.03.2024 г., издадено от Директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт (ТП на НОИ) - Благоевград, с което е потвърдено разпореждане [номер]-01-308-3 от 15.02.2024 г., издадено от упълномощено лице за Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Благоевград, определено със Заповед № 1015-01-23/13.02.2024 г. на Директора на ТП на НОИ – Благоевград, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 11, Пар. 3, буква „а“ и чл. 65, Пар. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на А. Д. А. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. В жалбата се излагат съображения, че оспореното решение е незаконосъобразно като издадено при неправилно приложение на материалния закон и при съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Сочи се, че компетентният административен орган не е изяснил действителната фактическа обстановка в конкретния случай, като не е обсъдил и анализирал изложените от оспорващата доводи и събраните в хода на производството доказателства. Оспорва се изводът на административния орган, че Република България не се явява за лицето държава по пребиваване по смисъла на приложимите разпоредби. Сочи се, че А. Д. А. не се е възползвала от правото си да придобие статут на постоянно пребиваваща на територията на Република Германия, същата не е регистрирана нито по постоянен, нито по настоящ адрес в Германия. Твърди се, че А. Д. А. е с постоянно пребиваване в Република България и за времето, през което е работила в Германия, е временно пребиваваща на територията на тази държава. Твърди се, че А. Д. А. разолага със собствено жилище на територията на Република България, постоянният й и настоящ адрес винаги е бил на територията на Република България, същата има сключен граждански брак в Република България и съпругът и децата й са живеели, учили и работили на територията на Република България. Твърди се, че по време на трудовата си заетост в Република Германия А. Д. А. е изпращала финансови средства на своето семейство ежемесечно по банкова сметка на своя съпруг. Сочи се, че по безспорен начин е установено, че в конкретния случай мястото на обичайно пребиваване на оспорващата е в Република България, доколкото центърът на жизнени интереси на А. Д. А. винаги е бил на територията на Република България. Иска се от съда да отмени Решение № 1040-01-48 от 22.03.2024 г., издадено от Директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт (ТП на НОИ) - Благоевград, с което е потвърдено разпореждане [номер]-01-308-3 от 15.02.2024 г., издадено от упълномощено лице за Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Благоевград, определено със Заповед № 1015-01-23/13.02.2024 г. на Директора на ТП на НОИ – Благоевград, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 11, Пар. 3, буква „а“ и чл. 65, Пар. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на А. Д. А. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО и да се върне преписката на ТП на НОИ Благоевград за ново произнасяне по заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица на А. Д. А.. В съдебно заседание, жалбоподателят, лично и чрез процесуалния си представител по пълномощие надлежно упълномощен адвокат, поддържа жалбата по изложените в същата съображения. Претендира се присъждане на сторените по делото разноски.

Ответникът - Директорът на ТП на НОИ – Благоевград, чрез процесуалния си представител по пълномощие надлежно упълномощен юрисконсулт, в съдебно заседание и в депозирано по делото писмени бележки, оспорва жалбата и моли същата да бъде отхвърлена като неоснователна. Излага доводи за правилност и законосъобразност на оспореното решение, както и на потвърденото с него Разпореждане. В депозираните по делото писмени бележки се излагат съображения, че както оспореното Решение на Директора на ТП на НОИ - Благоевград, така и потвърденото с него Разпореждане са издадени от компетентни органи и в кръга на законоустановените им правомощия, оспореното решение е издадено в предвидената от закона писмена форма, мотивирано от фактическа и правна страна. Сочи се, че в конкретния случай се касае за отпускане на парично обезщетение за безработица при прилагане на разпоредбите на чл. 61 - 65 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност и чл. 54а – чл. 54б от КСО. Като основно правило, залегнало в чл. 11, §3 от Регламент № 883/2004 г., заетите и самостоятелно заетите лица се подчиняват на законодателството на държавата, в която осъществяват своята дейност, без значение от мястото на пребиваване или седалището на работодателя. Съответно, институцията на държавата, в която лицето осъществява своята дейност и в която респективно е осигурено, е компетентна за отпускане и изплащане на осигурителни обезщетения (чл. 1, б. „р“ от Регламент № 883/2004). Специални по отношение на изложената обща уредба се явяват разпоредбите, касаещи обезщетенията за безработица. Съгласно чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. В този случай съгласно чл. 65, §5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 това лице получава парично обезщетение за безработица в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както, ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Това обезщетение се предоставя от институцията по пребиваване. При всеки конкретен случай различните обстоятелства следва да бъдат съобразени, като в тежест на заявителя е да докаже постоянното си местопребиваване по време на последната си заетост в държава-членка на Е., като в конкретния случай се твърди, че жалбоподателят не е представила доказателства, че постоянното й местопребиваване по време на заетостта й в Германия е в Република България. Сочи се, че от събраните в административната преписка доказателства и извършените проверки безспорно се установява, че оспорващата А. Д. А. е упражнявала трудова дейност през периода от 04.03.2014 г. до 16.09.2022 г. - общо 8 години, 1 месец и 15 работни дни само в Германия. В този смисъл е формулиран извод, че оспорващата А. Д. А. не е придобила последен осигурителен период в България, както и че България не се явява за лицето нито държава по пребиваване, нито по последна заетост, в този смисъл на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. 2 и ал. 5, б. „а“ от Регламент № 883/2004 Република България не е компетентната държава и няма основание да извършва преценка на право на обезщетение за безработица. Цитира се релевантна съдебна практика. Твърди се, че цялостният анализ на събраните доказателства по делото и наличните данни недвусмислено сочат, че административният орган правилно е установил релевантните за спора обстоятелства и ги е подвел под хипотезата на приложимите правни норми, поради което законосъобразно е постановил оспореното Решение № 1040-01-48/22.03.2024 г. Претендира се присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева. Прави се възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

Административен съд – Благоевград, след като анализира поотделно и в съвкупност приобщените по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Административното производство е започнало по заявление на A. Д. А. за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание КСО, чрез Директора на Дирекция „Бюро по труда“ - [населено място], до Директора на ТП на НОИ - Благоевград с вх. № 011-01-308/20.10.2022 г. (л. 38 от делото), като е декларирала упражняване на трудова дейност в Германия за периода от 15.03.2022 г. до 14.09.2022 г. Във връзка с декларираното обстоятелство (упражняване на трудова дейност в друга държава) оспорващата А. Д. А. е подала в ТП на НОИ - Благоевград заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на Е./ЕИП или Швейцария с вх. № 011-00-308-2/02.11.2022 г. за периоди от 04.03.2014 г. до 04.07.2014 г., от 23.10.2014 г. до 14.09.2022 г. (л. 31 и л. 39 от делото), приложила е копия от документи, издадени от Германия. Изискана е и представена от А. Д. А. декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) 883/2004 г. (л. 32 от делото).

С разпореждане [номер]-01-308-1 от 02.11.2022 г., издадено от упълномощено лице за ръководител на осигуряване за безработица, е спряно образуваното производство във връзка с необходимостта от събиране на доказателства за осигурителен стаж и доход по законодателството на Германия, необходими за определяне на правото на парично обезщетение за безработица при прилагане на европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност (л. 29 от делото).

Чрез „Електронен обмен на социално осигурителна информация между България и Е.“ е изискано издаване на структуриран електронен документ (СЕД) U017 и СЕД U004 от компетентната институция на Германия за потвърждаване на осигурителните периоди и доходите на лицето. Със СЕД Н005 е изискана информация за пребиваване на лицето и съответно издаване на СЕД Н006 от КИ на Германия.

На 09.06.2023 г. е получен СЕД Н006 – Отговор на искането за информация, издаден от КИ на Германия, с посочен адрес на оспорващата, на който е регистрирана в германската служба за регистрация (л. 26 – 27, л. 69 – л. 71 от делото). В ТП на НОИ - Благоевград чрез „Електронен обмен на социално осигурителна информация между България и Е.“ са получени (СЕД) U017 (осигурително досие на лицето) и СЕД U004 (информация за заплатите на лицето), издадени от КИ на Германия, в които са потвърдени периоди на осигурена заетост в Германия от 15.03.2022 г. до 21.08.2022 г., от 01.06.2021 г. до 03.06.2021 г., от 24.10.2021 г. до 14.03.2022 г., от 01.04.2019 г. до 02.06.2020 г., от 23.10.2014 г. до 31.03.2019 г., от 04.03.2014 г. до 04.07.2014 г. и периоди на боледуване, които представляват или се зачитат за осигурителен период от 29.08.2022 г. до 15.09.2022 г., от 04.06.2021 г. до 20.08.2021 г., от 25.08.2021 г. до 19.10.2021 г. и от 04.06.2020 г. до 31.05.2021 г., посочена е причина на прекратяване на заетостта „дата на изтичане на договора“, в СЕД U004 е потвърден доход за периода от 15.03.2022 г. до 21.08.2022 г. в размер на 10 035, 39 евро, за периода от 01.06.2021 г. до 03.06.2021 г. в размер на 231, 16 евро, за периода от 24.10.2021 г. до 14.03.2022 г. в размер на 9 239, 57 евро и за периода от 01.04.2019 г. до 02.06.2022 г. в размер на 30 380, 00 евро.

С разпореждане [номер]-01-308-2 от 13.02.2024 г., издадено от упълномощено лице за ръководител на осигуряването за безработица, е възобновено производството по отпускане на парично обезщетение за безработица (л. 15 от делото).

На 15.02.2024 г. е издадено разпореждане [номер]-01-308-3 от упълномощено лице за ръководител на осигуряването за безработица, определено със Заповед № 1015-01-23/13.02.2024 г. на Директора на ТП на НОИ – Благоевград, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на А. Д. А. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО (л. 14 от делото). Като мотиви в разпореждане [номер]-01-308-3/15.02.2024 г. е посочено, че от събраните доказателства се налага извод, че за лицето Република България не се явява нито държава по пребиваване, нито държава по последна заетост, във връзка с което е направен извод, че Република България не е компетентна държава и няма основание да извършва преценка по правото на обезщетение за безработица по българското законодателство. Този извод е формулиран предвид установеното, че в случая А. Д. А. е упражнявала трудова дейност в Германия през периода от 04.03.2014 г. до 22.08.2022 г. с потвърдена осигурена заетост от 8 г., 1 м. и 15 дни, което обуславя наличието на дълготрайна стабилна трудоправна връзка с Германия. Посочено е, че Регламент № 883/2004 г. установява критерии за определяне на държавата по пребиваване съобразно центъра на жизнени интереси, като основен критерий е трудовоправната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност. Посочено е също така, че съгласно становището по преюдициално запитване по дело С-30/22 Европейската комисия е възприела позицията, че след изтичане на 5 години, през които лице работи в дадена държава, за него е възникнало право на постоянно пребиваване в тази държава и тя е държава на пребиваване. разпореждане [номер]-01-308-3/15.02.2024 г. е съобщено на оспорващата А. Д. А. на 21.02.2024 г. видно от известие за доставяне на л. 13 от делото и е оспорено по административен ред пред Директора на ТП на НОИ – Благоевград с жалба с вх. № 1012-01-155/23.02.2024 г. Със сега оспорваното Решение № 1040-01-48 от 22.03.2024 г., издадено от Директор на Териториално поделение на Национален осигурителен институт (ТП на НОИ) – Благоевград, е отхвърлена жалбата на А. Д.А. и е потвърдено разпореждане [номер]-01-308-3/15.02.2024 г., издадено от упълномощено лице за ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Благоевград, определено със Заповед № 1015-01-23/13.02.2024 г. на Директора на ТП на НОИ – Благоевград. В решението си Директорът на ТП на НОИ Благоевград е посочил, че в конкретния случай се касае за отпускане на парично обезщетение за безработица при прилагане на разпоредбите на чл. 61 – чл. 65 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност и чл. 54а – чл. 54б от КСО, като основният въпрос, който следва да бъде изяснен, е въпросът относно пребиваването на лицата и компетентността на българската институция по отношение на отпускането и изплащането на паричните обезщетения за безработица. Посочил е, че, осъществявайки свободното движение на хора в рамките на Е. по силата на чл. 42 от Договора за създаване на Европейската общност, на основание чл. 11 от Регламент № 883/2004 лицето е подчинено винаги само на едно законодателство. Като основно правило, залегнало в чл. 11, §3 от същия регламент, заетите и самостоятелно заетите лица се подчиняват на законодателството на държавата, в която осъществяват своята дейност, без значение от мястото на пребиваване или седалището па работодателя. Съответно, институцията на държавата, в която лицето осъществява своята дейност, и в която респективно е осигурено, е компетентна за отпускане и изплащане на осигурителни обезщетения (чл. 1, б. „р“ от Регламент 883/2004), като специални по отношение на изложената обща уредба се явяват разпоредбите, касаещи обезщетенията за безработица. Съгласно чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. В този случай, съгласно чл. 65, §5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 това лице получава парично обезщетение за безработица в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Това обезщетение се предоставя от институцията по пребиваване. Съгласно дефиницията, съдържаща се в чл. 1, б. „й“ от Регламент № 883/2004, „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а видно от решение по дело С-76/76 на Съда на Е., това е и мястото, където се намира обичайният център на неговите интереси. От съдържащите се в посоченото решение мотиви, законодателят е извел и критериите за определяне на центъра на обичайните интереси на лицето в разпоредбата на чл. 11 от Регламент № 987/2011, а именно: продължителността и непрекъснатостта на пребиваване в съответната държава-членка, преди заминаването му в другата държава-членка, целта и продължителността на отсъствието му от дадена държава-членка, характера на заетостта - постоянния характер и продължителността на договорите, семейното положение и роднински връзки /съпруг/а/, деца/, жилищното положение на лицето, статуса на социалните контакти и др. В член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“. В изготвения съвместно с държавите-членки наръчник се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на Е. (Регламент (ЕО) № 883/2004 г.), са необходими, за да се установи коя държава-членка с отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на Е., които пребивават в различни държави-членки. Съгласно правото на Е. може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално-осигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери, студенти) - в държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка.

В контекста на цитираната нормативна уредба Директорът на ТП на НОИ е възприел, че в конкретния случай А. Д. А., за която безспорно е установено, че е упражнявала трудова дейност през периода от 2014 г. до 2022 г. (за периода от 04.03.2014 г до 16.09.2022 г. - общо 8 г., 1 месец и 15 дни) само в Германия, не е представила доказателства, че постоянното й местопребиваване по време на заетостта й в Германия е в Република България във връзка с посочените по-горе обстоятелства. Изложени са съображения, че член 61 от Регламент № 883/2004 предвижда сумиране на периоди на осигурена заетост, а по аргумент от чл. 61, ал. 2 от Регламент № 883/2004 за лице, което не е придобило „последно“ осигурителен период според българското законодателство, право на обезщетение за безработица може да възникне само „ако положението му съответства на визираното в чл. 65, ал. 5, 6. „а“ от същия регламент във връзка с чл. 65, ал. 2 от него (дело С-30/22). Във връзка с горепосоченото е формулирал извод, че от данните и отчетените обстоятелства, събрани в преписката, може да се обоснове извод, че оспорващата не е придобила последен осигурителен период в България, както и че България не се явява за оспорващата нито държава по пребиваване, нито по последна заетост, в този смисъл в конкретния случай на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. 2 и ал. 5, б. „а“ от Регламент № 883/2004 България не е компетентната държава и няма основание да извършва преценка на право на обезщетение за безработица.

С оглед гореизложеното Директорът на ТП на НОИ – Благоевград изцяло е споделил съображенията в обжалваното пред него разпореждане, включително извода, че няма основание да се извършва преценка на право на парично обезщетение за безработица по българското законодателство, във връзка с което е формулирал извод, че оспореното разпореждане е издадено при стриктно спазване на материалния закон и на база наличните писмени доказателства, при проверка на извършените процесуални действия, довели до постановяване на обжалваното разпореждане, не са констатирани нарушения на материалното и процесуалното право, и в този аспект е потвърдил като законосъобразно разпореждане [номер]-01-308-3 от 15.02.2024 г., издадено от упълномощено лице за ръководител на осигуряването за безработица, определено със Заповед № 1015-01-23/13.02.2024 г. на Директора на ТП на НОИ – Благоевград. Решението е съобщено на оспорващата на 26.03.2024 г. видно от известие за доставяне на л. 10 от делото. Жалбата до Административен съд – Благоевград е подадена, чрез административния орган, на 09.04.2024 г. По делото са приети писмени и гласни доказателства.

Свидетелят Л. С. Б. заявява, че А. Д. А. е заминала за Германия през 2014 г., но си е идвала през два месеца, защото майка й не е била добре с краката, идвала си е за празниците, както и при приготвяне на зимнина. Мисли, че оспорващата е работила в птицеферма в Германия. Заявява, че А. Д. А. има семейство – съпруг и две деца, които живеят при майката на А. Д. А. в [населено място], [улица]. Живеят в малка къща, на един етаж, с малък двор, като за къщата постоянно полага грижи А. Д. А.. Към 2014 г. дъщеря й е била в 8 клас, а синът й бил завършил училище, като и двамата са живели в къщата на майка й. Съпругът и е в България, работил е като миньор, след това малко в строителството в България и след това е излязъл в пенсия. Свидетелят заявява, че не е чула А. Д. А. да има друго семейство в Германия. Известно и е, че А. Д. А. е пращала пари за сметките на семейството и за издръжката на децата. Мисли, че от около две години А. Д. А. си е в България, като към настоящия момент работи в Д. ясла в [населено място].

При така установената фактическа обстановка настоящият състав на Административен съд - Благоевград, като извърши по реда на чл. 168, ал. 1 от АПК цялостна проверка за законосъобразността на оспорения индивидуален административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, достигна до следните правни изводи:

Жалбата е подадена в преклузивния срок по чл. 118, ал. 2 от КСО, от надлежна страна по чл. 118, ал. 1 от КСО, срещу подлежащ на оспорване административен акт и е допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Предмет на съдебен контрол в настоящото производство съгласно чл. 118, ал. 1 от КСО е Решението на Директора на ТП на НОИ – Благоевград, същото Решение е издадено от административен орган, разполагащ с материална и териториална компетентност, доколкото съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО пред Ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт се обжалват разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица. Обжалваният акт е издаден в законоустановената форма и формално съдържа изложени фактически и правни основания за издаването си, което го прави мотивиран и дава възможност да бъде преценена законосъобразността му. Потвърденото разпореждане също е издадено от компетентен по закон орган съгласно чл. 54ж от КСО и съгласно приложената по делото Заповед № 1015-01-23 от 13.02.2024 г. на Директора на ТП на НОИ – Благоевград. Органите не са се ограничили само във възпроизвеждане на приложимите разпоредби от Регламент (ЕО) № 883/2004, а са изложили съображения за приложението им конкретно спрямо положението на жалбоподателя.

При издаване на процесното решение не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Преди издаване на разпореждането по чл. 54ж, ал. 1 от КСО органът е провел доказване на фактите относно осигурителния стаж на жалбоподателя в Германия и причината за прекратяване на заетостта й по последната месторабота, за чиято цел е спрял производството на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО. След получаване на потвърждения за осигурителните периоди от компетентната институция на Германия – СЕД U017 и СЕД U004 производството е възобновено. Затова и възражението, че разпореждането, с което е отказано отпускане на обезщетение за безработица, е издадено при липса на изследване на действителната фактическа обстановка и липса на задълбочен анализ на представените в производството доказателства в нарушение на процесуалното изискване на чл. 35 от АПК, е неоснователно. За да се произнесе, ответникът е изяснил всички относими към условията по член 65, параграфи 1 и 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 факти.

Решението е издадено и в съответствие с материалния закон.

Основният спор между страните в конкретния случай се свежда до въпроса коя е държавата, компетентна да разгледа и определи правото и размера на обезщетението за безработица.

На първо място, следва да се отбележи, че Република България е част от Е. и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, като всяка държава членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и т. н.

Разпоредбите на Е. определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда при прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. В чл. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. се сочи, че се прилага към граждани на държава - членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава - членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави - членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. Като източник на вторичното право на Е. регламентът се прилага пряко, т. е съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по см. на чл. 1, параграф „л“ ) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т. ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б. „з“).

Право на парично обезщетение за безработица съгласно чл. 54а от КСО имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд “Безработица” най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда. Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 от КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд.

Няма спор по делото, че жалбоподателят като български гражданин е гражданин на държава - членка на Е., поради което е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (чл. 2 от Регламента). Заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е подадено на 20.10.2022 г. и доколкото оспорващата декларира, че последната й трудова заетост е в Германия за периода от 15.03.2022 г. до 14.09.2022 г., за установяване основателността на претендираното от А. Д. А. право приложение намира именно така цитираният Регламент. Приложението на разпоредбите на Регламент (ЕО) № 883/2004 е безспорно, доколкото последният осигурителен период на жалбоподателя е в друга държава членка.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето съгласно чл. 11, § 3, буква “а” от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., като чл. 61 от същия Регламент (ЕО) № 883/2004 г. въвежда и принципа на сумиране на периоди, т. е. компетентната институция на държава-членка съгласно чието законодателство придобиването, запазването, времетраенето или възстановяването на правото на обезщетения зависи от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, зачита до необходимия размер периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава-членка, все едно че периодите са завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Така съгласно чл. 65, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. лице, което е безработно частично или през различни периоди, и което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е живяло в държава-членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата-членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава-членка, както ако е пребивавао в тази държава-членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава-членка. Според нормата на чл. 65, § 2, изр. 1-во от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. По силата на чл. 65, § 5, буква „a“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. безработно лице по първо и второ изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

Дефиниция за компетентната институция, която следва да отпусне и предостави обезщетението за безработица, се съдържа в чл. 1, буква „р“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., като това е институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата -членка, в която се намира институцията. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави - членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други примерно изброени в цитираната разпоредба. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“. Както бе посочено и по-горе, съгласно чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. „пребиваване“ е мястото, където лицето обичайно пребивава, а съгласно чл. 1, § 3, б. „к“ „престой“ означава временно пребиваване. В изготвен съвместно с държавите членки наръчник се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на Е. (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на Е., които пребивават в различни държави членки. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване на лицата е важно по отношение на лицата, които работят в повече от една държава - членка. Съгласно правото на Е. може да има само една държава членка, която отговаря за плащанията за обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянния характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източник на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност. Т.е. въз основа на правилото за само едно приложимо законодателство (чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.) се налага извод, че по смисъла на приложимите регламенти всяко лице може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство.

В случая, според съда, контролният административен орган, потвърждавайки разпореждането за отказ от отпускане на парично обезщетение за безработица именно поради преценката, че не българската институция е компетентна, е извършил коректна оценка на всички обстоятелства от значение за случая, като е приложил въпросните насочващи оценката критерии. В настоящия случай правилно административният орган е приел, че оспорващата не е доказала постоянното си местопребиваване в Република България във връзка с посочените по-горе обстоятелства.

Следва да се има предвид, че различните критерии, съдържащи се в член 11, параграф 1 от Регламента по прилагането, възприети и в практиката на СЕС, както е посочено в Наръчника, невинаги имат еднаква тежест и значимост, но, от друга страна, между тях няма установена йерархия и няма бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ. Затова и всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. В крайна сметка, конкретиката на случая е от съществено значение за крайните изводи с оглед на съответните релевантни за конкретния случай обстоятелства.

В конкретния случай с оглед продължителността на осигурителния стаж, причината за прекратяване на заетостта в Германия, след което жалбоподателят се е завърнала в Република България, и обстоятелството, че към датата на подаване на заявлението за отпускане за обезщетение за безработица е безработно лице, материалноправните условия за отпускане на парично обезщетение за безработица са изпълнени. На първо място, не се спори между страните, че оспорващата А. Д. А. е напълно безработно лице, като се има предвид обстоятелството, че същата е с прекратено трудово правоотношение поради изтичане срока на договора му в Германия, като се е завърнала в държавата, чийто гражданин е, в Република България в конкретния случай. От събраните по делото доказателства действително се установява, че оспорващата е била трудово заета в Германия за периоди от 15.03.2022 г. до 21.08.2022 г., от 01.06.2021 г. до 03.06.2021 г., от 24.10.2021 г. до 14.03.2022 г., от 01.04.2019 г. до 02.06.2020 г., от 23.10.2014 г. до 31.03.2019 г., от 04.03.2014 г. до 04.07.2014 г. и периоди на боледуване, които представляват или се зачитат за осигурителен период от 29.08.2022 г. до 15.09.2022 г., от 04.06.2021 г. до 20.08.2021 г., от 25.08.2021 г. до 19.10.2021 г. и от 04.06.2020 г. до 31.05.2021 г., посочена е причина на прекратяване на заетостта „дата на изтичане на договора“. В случая компетентната институция на Германия е удостоверила с надлежно издаден СЕД U017 посочените по-горе осигурителни периоди, със СЕД U004 компетентната институция на Германия е потвърдила доходите за този период. Т.е. установено е по безспорен начин и не е предмет на спор между страните времето на пребиваване в Германия поради трудова заетост на оспорващата, в това число и периоди на боледуване, които се зачитат за осигурителен период. По делото не е спорно, че оспорващата се е завърнала в България след прекратяване на заетостта й в Германия, както и че след прекратяване на трудовата й заетост в Германия, същата се е регистрирала в „Бюро по труда“ – Благоевград като търсещо работа лице.

Според съда, обаче, от наличните доказателства не се установява към момента на последната й заетост държава по пребиваване на жалбоподателя А. Д. А. да е била Република България, за да се приложи по отношение на нея изключението по чл. 65, § 2 от Регламента, а оттам и да се счете, че компетентна да се произнесе по отпускане на парично обезщетение за безработица е българската осигурителна институция. Само по себе си декларирането на Република България като държава на социални контакти и на пребиваване на семейството е лишено от доказателствена стойност за установяване съществуването на ефективно пребиваване в Република България (вж. в този смисъл решение от 4 юни 2003 г., Del Vaglio/Комисията, T-124/01 и T-320/01, EU: T: 2003: 153, параграф 85). Затова и в случая следва да се преценят всички релевантни за определяне на държавата по пребиваване обстоятелства по начините и критериите, посочени в Регламента по прилагане и в Наръчника. Според съда на Е. (Решение от 25 февруари 1999 г. по дело Robin Swaddling/Adjudication Officer, C-90/97, Решение от 17 февруари 1977 г. по дело Silvana di Paolo/Office national de l'emploi, C-76/76, и Решение от 8 юли 1992 г. по дело Doris Knoch/Bundesanstalt fur Arbeit, C-102/91) държава - членка по пребиваване е „държавата, в която съответните лица пребивават обичайно и в която се намира обичайният център на техните интереси“ и в този контекст следва при тази оценка да се вземе предвид по-специално положението на семейството на заетото лице, причините, които са го принудили да се премести, продължителността и непрекъснатостта на пребиваване, фактът (когато е уместно), че е на постоянно работно място, и намеренията му, които са видни от всички тези обстоятелства. Обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, като се отчетат всички обстоятелства, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване.

Установява се от доказателствата по делото, включително и от показанията на разпитания по делото свидетел, че оспорващата А. Д. А. е пребивавала в Германия един значителен период от време, като самата тя е посочила периоди на предходна заетост още от 2014 г. Потвърдени са от КИ на Германия и продължителни периоди на боледуване на оспорващата в Германия, които представляват или се считат за осигурителен период. В тази насока става ясно, че за един продължителен период от време, жалбоподателят е била заето лице, извършващо доходоносна дейност в държава - членка, която е различна от държавата й по произход, като това е продължило и към момента на удостоверения период на последната дейност като заето лице на жалбоподателя, който именно е релевантният момент съгласно посоченото в чл. 65, § 2 от Регламента за определяне мястото на пребиваване. От оспорващата не са представени документи, удостоверяващи семейното й положение и съответно не се изяснява и доказва статусът на семейните и социалните й контакти. Не са представени доказателства относно съпруга и децата на оспорващата във връзка с изложените в жалбата доводи, както и доказателства, че същата се е грижила за издръжката на своите семейство и родители в България. Не са представени доказателства, че през периода на заетост в Германия жалбоподателят не е прекъснала съпружеските и социални отношения като свидетелства за намерението й да ги съхрани и да се върне в България. Не са представени доказателства, че семейството на лицето (съпруг и деца) са живели в Република България през целия период на трудова заетост на оспорващата в Германия, съответно децата са посещавали учебни заведения в Република България и съпругът е работил в Република България. Естествено е оспорващата да има близки и родственици в Република България, предвид факта, че това е страната по нейния произход, родителите й и най-близките й родственици са се намирали в Република България, като тя естествено е поддържала с тях контакти, като включително се е завръщала в Република България. Поддържането на контакти с най-близки родственици в България с оглед на това, че се касае за родители (майка й в конкретния случай) е естествено поведение, но твърдяните връзки с близки и родственици в Република България, доколкото не са представени каквито и да било доказателства в този смисъл, не могат да се определят като значителни по смисъла, който се влага в това понятие и в цитираната практика на СЕС, както и например в Практическия наръчник относно прилагане на Регламента. Както се посочва изрично в Практическия наръчник, лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си на произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата на произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея, както в случая е декларирано от страна на жалбоподателя.

Не е предмет на спор между страните, че оспорващата има постоянен и настоящ адрес в Република България, но вписването в регистрите на населението в страната също не е достатъчен критерий за установяване на държавата по пребиваване (решение на Първоинстанционния съд от 3 май 2001 г., Liaskou срещу Съвета, T 60/00, EU: T: 2001: 129, параграф 62), още повече, че същата е регистрирана адресно и на територията на Република Германия съгласно предоставената от КИ на Германия информация. От страна на институцията в Германия изрично е удостоверено в СЕД Н006, че в периода на последната й заетост в Германия оспорващата е регистрирана с конкретен адрес в Германия. Пак в Наръчника е отразено изрично и че, въпреки че адресната регистрация може да се разглежда като знак за намерението на лицето, тя в никакъв случай не е решаваща и не може да се използва като предпоставка за това да се приеме, че лицето пребивава на определено място. В случая оспорващата А. Д. А. е имала постоянен адрес в България, но и такъв официален адрес в Германия и то за един значителен период от време, а общо пребиваването й в Германия е надхвърлило осем години.

Безспорно е установено, че оспорващата разполага с недвижим имот в Република България, както бе посочено и по-горе, но не са представени доказателства, че през периода на заетост в Германия жалбоподателят е полагала е грижи за посочения недвижим имот. Твърденията, че пари от получаваното в Германия възнаграждение са изпращани в България с цел издръжка на семейството и родителите й и поддръжка на притежавания от нея недвижим имот, като такива, от които да се прави извод за центъра на икономическите й интереси, не са доказани от наличните доказателства, като в тази насока са налице единствено показания на разпитания по делото свидетел, които не могат да се считат за изцяло достоверни, доколкото не са представени доказателства в този смисъл. Доказателства за извършване преводи на парични средства в тази връзка не са представени. Още повече, че в конкретния случай се установява, че жалбоподателят А. Д. А. е придобила процесния недвижим имот през 1993 г. като непълнолетно лице, чрез дарение от родителите си, като същите са запазили правото си на ползване на същия недвижим имот до края на живота си.

Не е установено по делото, в това число и от разпитания по делото свидетел, че причините жалбоподателката да започне работа в Германия са изцяло икономически. Понятието „държава-членка, в която пребивава“ трябва да се ограничи до държавата, в която работникът, макар и да е бил зает в друга държава-членка, продължава своевременно да пребивава и където също се намира центърът на интересите му (Решение на Съда от 17.02.1977 г. по дело С 76-76 Silvana di Paolo vs. Office national de l'emploi).

Относно декларираното намерение за установяване трайно в Република България, при преценката на релевантните обстоятелства, касаещи определяне на държавата-членка по пребиваване на лицето, както е посочено и в цитираната практика на СЕС, това намерение следва да се извежда от самите обективни обстоятелства, предмет на оценката. Намерението на съответното лице трябва да се преценява въз основа на всички обстоятелства, от които произтича, което означава, че то трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т. е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства. Само декларация, че лицето възнамерява, или желае да има пребиваване на определено място, не е достатъчна.

От страна на жалбоподателя на практика не са ангажирани и пред съда доказателства, които да оборят така направените въз основа на събраните в административното производство доказателства и данни изводи на решаващия административен орган. Фактът, че жалбоподателят А. Д. А. е регистрирана с постоянен и настоящ адрес в България - адреса, на който се намира дарения й от родителите й още през 1993 г. недвижим имот като непълнолетно лице, както и че същата е декларирала намерението си да се установи да живее в Република България, не променя изводите относно държавата на пребиваване в контекста на гореизложеното в конкретния случай. Не се установява в рамките на последната й заетост основните връзки и контакти на оспорващата, нейните икономически и социални интереси да са били свързани основно с Република България.

При това положение и като се има предвид, че оспорващата на практика е декларирала намерение да се установи трайно в България, но вече след приключване на последната й заетост, не може да се приеме, че тя се е завърнала в държавата-членка по пребиваване, защото според обсъдените по-горе релевантни обстоятелства Република България не се е явявала такава по време на последната заетост на оспорващата и следователно по отношение на нея не е приложимо изключението по чл. 65, § 2 от Регламента. От цялата тази съвкупност от правнозначими обстоятелства, независимо от изразеното намерение на лицето да се установи в Република България, което също не може да бъде еднозначно утвърдено от обстоятелства, случили се след завръщане на лицето, както бе посочено и по-горе, не може да се приеме, че оспорващата е доказала по разгледаните по-горе критерии, че държава на пребиваване е Република България. Съотнесени към цитираната правна регламентация, съдът намира, че фактите и обстоятелствата по конкретния казус не обосновават извод, че държавата на пребиваване на жалбоподателя А. Д. А. е Република България. Не е доказано в производството центърът на жизнените интереси на оспорващата да е останал и да е бил в Република България. При приетите и анализирани доказателства и обстоятелства обосновано и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби е прието от административния орган, че Република България не е държава по пребиваване на оспорващата.

При така изложеното, съдът намира, че оспореното решение на Директора на ТП на НОИ – Благоевград е съответстващо на закона, а оспорването му неоснователно, поради което на основание чл. 172, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 118, ал. 3 от КСО следва да бъде отхвърлено.

При този изход на спора основателна е претенцията на процесуалния представител на ответника за присъждане на направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК във връзка чл. 118, ал. 3 от КСО Административен съд - Благоевград