Решение № 1348 от 29.10.2024 г. на Административен съд - Монтана по дело № 402/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, във вр. с чл. 14, ал. 3 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) Образувано е по касационна жалба от Общинска служба „Земеделие“ – Монтана, чрез надлежно упълномощения главен юрисконсулт П. Г., против решение № 133/21.03.2024г., постановено по гражданско дело с административен характер № 20231630101774 по описа на Районен съд - Монтана, с което е отменено по жалбата на В. П. Н. от [населено място] №20РГ/05.05.1999г. на Общинска служба „Земеделие“ /ОСЗ/ – Монтана в частта по раздел III, с която на наследниците на И. П. К. б.ж. на [населено място] е отказано възстановяване на правото на собственост върху земеделска земя: нива от 3, 400дка., трета категория, находяща се в землището на [населено място] буче, обл.Монтана, местност „Буковец“. В касационната жалба се навеждат доводи в насока недопустимост на съдебното решение, тъй като липсва произнасяне по доводите наведени в жалбата относно нищожност на частично оспореното решение, а Районния съд се е произнесъл относно неговата незаконосъобразност в насока липса на мотиви в оспорената част от решението, като е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне съобразно декларираното от жалбоподателката. Твърди се, че не е доказан правния интерес от оспорването, както и че липсва предмет по делото предвид годен обект на съдебен контрол, тъй като частично оспореното решение представлява разпечатка от електронната база данни, тъй като оригинала не се съхранява в ОСЗ – Монтана. Моли за обезсилване или отмяна на първоинстанционното решение. Касационния жалбоподател Общинска служба „Земеделие“ – Монтана, редовно призовани се представляват се от надлежно упълномощения главен юрисконсулт П. Г., която поддържа касационната жалба по доводи изложени в същата, като счита първоинстанционното решение за недопустимо и моли за неговото обезсилване, алтернативно за отмяна като неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон, по подробни доводи изложени в касационната жалба. Ответникът по жалбата В. П. Н. от [населено място], редовно призована се явява лично, като поддържа депозираното възражение по касационната жалба, отрича наличието на сочените основания за отмяна на решението, твърди наличието на правен интерес от оспорването на частта от решението, като моли за неговото потвърждаване. Заинтересованата страна Г. А. П. редовно призован се явява лично, като моли оспореното решение на първоинстанционния съд да бъде оставено в сила. Заинтересованите страни Д. П. Й., В. П. П., И. И. П. и Б. И. П., редовно призовани не се явяват. Окръжна прокуратура – Монтана, с оглед задължителното участие в настоящето производство, чрез представителя си в съдебно заседание, дава мотивирано заключение, че жалбата е неоснователна, атакуваното решение на Районен съд Монтана е правилно и законосъобразно. В хода на производството са събрани всички относими доказателства, като след задълбочен анализ, правилно съдът е отменил оспореното решение в частта за отказ от възстановяване на правото на собственост върху земеделска земя. Решението на Районния съд е обосновано и мотивирано, поради което следва да се потвърди като правилно и законосъобразно. Касационната жалба против решението е подадена в рамките на срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от лице, имащо правен интерес – страна в първоинстанционното производство, поради което е процесуално допустима. Настоящата съдебна инстанция, след като прецени допустимостта на жалбата и обсъди направените в нея оплаквания, становището на прокурора в съдебно заседание, събраните по делото доказателства и извърши проверка на обжалваното решение съобразно разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 от АПК, намира за установено следното: Съгласно чл. 14, ал. 3 от ЗСПЗЗ решението на районния съд подлежи на обжалване пред административния съд по реда на АПК. Съобразявайки нормата на чл. 218 от АПК съдът обсъжда само посочените в жалбата пороци, като за валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното решение с материалния закон, следи служебно. С решение № 133/21.03.2024г., постановено по гражданско дело с административен характер № 20231630101774 по описа на Районен съд – Монтана е отменено по жалбата на В. П. Н. от [населено място] №20РГ/05.05.1999г. на Общинска служба „Земеделие“ /ОСЗ/ – Монтана в частта по раздел III, с която на наследниците на И. П. К. б.ж. на [населено място] е отказано възстановяване на правото на собственост върху земеделска земя: нива от 3, 400дка., трета категория, находяща се в землището на [населено място] буче, обл.Монтана, местност „Буковец“. Със същото решение преписката е върната на административния орган по заявление с вх.№20223/16.01.1992г. подадено от А. И. П. за възстановяване правото на собственост на наследниците на И. П. К. б.ж. на [населено място], съобразно задължителните указания на съда по тълкуване и прилагане на закона, като се има предвид декларираното съгласие на наследниците за възстановяване на признатото право на собственост с равностойни земеделски имоти от други райони на страната. Въпреки отразеното в първоинстанционната жалба искане за прогласяване на нищожност на частично оспореното решение №20РГ/05.05.1999г. на Общинска служба „Земеделие“ /ОСЗ/ – Монтана в частта по раздел III, с която на наследниците на И. П. К. б.ж. на [населено място] е отказано възстановяване на правото на собственост върху земеделска земя: нива от 3, 400дка., трета категория, находяща се в землището на [населено място] буче, обл.Монтана, местност „Буковец“, съдът го е посочил в мотивите си, но по същество е обсъдил единствено неговата незаконосъобразност. Отделно от това липсват изложени мотиви за допустимост на оспорването относно изведените правни изводи за частична незаконосъобразност на оспореното решение. Видно от приложените към административната преписка писмени доказателства заявление до Поземлена комисия с вх.№223 от 10.01.1992г. е било подадено от И. П. К. от [населено място], впоследствие от ПК – Монтана е съставен протокол №7 за размера и категориите на земеделските земи, правото на собственост върху които ще се възстановява чрез план за земеразделяне в землището на [населено място] буче, по реда на чл.18д и чл.18е от ППЗСПЗЗ е взето решение за признаване и определяне за възстановяване правото на собственост върху земеделските земи с план за земеразделяне и е отказано да се признае правото на възстановяване на собствеността с план на земеразделяне, като в забележка е отразено „шумак“ и „застроено“. Като мотиви към отказа е посочено, че не отговаря на чл.2, ал.2 от ЗСПЗЗ, като в 14 дневен срок следва да се представи писмено искане пред ПК и да се посочи предпочитания начин от страна на заявителя за обезщетяване по чл.10б от ЗСПЗЗ. На това решение е отбелязано, че подлежи на обжалване пред РС в 14 дневен срок от съобщението. Приложен е и протокол №7д от 02.12.1994г. на ПК – Монтана, в които освен признаване и определяне за възстановяване на собственост върху земеделски земи с план за земеразделяне е постановен и отказ да признае правото на възстановяване на собствеността с план за земеразделяне на пет имота, в това число и нива от 3, 400дк., местност „Буковец“ с отразено „застроен имот“, като в тази връзка са посочени мотиви. Отразено е, че решението подлежи на обжалване пред РС в 14 дневен срок от съобщението. Приложено е известие – обратна разписка с изх.№ 594/03.02.1995г. на ПК, което е получено от И. П. К. на 08.02.1995г. След смъртта на заявителя от страна на неговия наследник А. И. П. е подадена молба до ПК – Монтана с вх.№1924/18.12.1995г., с която е поискал партидата да се прехвърли на наследниците на заявителя. От ПК – Монтана са съставени два протокола с №7д от 21.12.1995г. и от 05.05.1999г. в които освен признаване и определяне за възстановяване на собственост върху земеделски земи с план за земеразделяне е постановен и отказ да признае правото на възстановяване на собствеността с план за земеразделяне на пет имота, в това число и нива от 3, 400дк., местност „Буковец“ с отразено „застроен имот“, като в тази връзка са посочени мотиви. Отразено е, че решението подлежи на обжалване пред РС в 14 дневен срок от съобщението. Въз основа на тези протоколи са издадени Решение №20 от 15.09.1999г. за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи съгласно план за земеразделяне в землището на [населено място] буче, на което е отразено, че е получено на ръка от А. И. П. на 12.04.2000г. и Решение №20Г от 05.05.1999г. на ОСЗ – Монтана с което във връзка със заявление вх.№20223 от 16.01.1992г. и представени писмени доказателства от А. И. П. за възстановяване правото на собственост на наследниците на И. П. К. б.ж. на [населено място], по удостоверение за наследници №3552 и на основание чл.14, ал.1, т.3 от ЗСПЗЗ, чл.18ж., ал.1, чл.18з, ал.1 от ППЗСПЗЗ и протоколи №7/27.01.1993г. по чл.18г.; №7/27.01.1993г. по чл.18д и №11/20.11.1992г. по чл.18е от ППЗСПЗЗ в раздел I е признато правото на собственост на насл. на И. П. К. в съществуващи стари реални граници на пет имота в това число и нива от 3, 400дк. в землището на [населено място] буче, местност „Буковец“, в раздел II е възстановено на насл. на И. П. К. правото на собственост в съществуващи стари реални граници на четири имота и в раздел III е отказано да се възстанови правото на собственост в съществуващи стари реални граници нива от 3, 400дк. в землището на [населено място] буче, местност „Буковец. Отразено е, че правото на собственост не се възстановява, като в 14 дневен срок следва да се представи писмено искане пред ОбПК с предпочитан начин за обезщетяване по чл.10б от ЗСПЗЗ за застроения /залятия/имот. Посочено е, че решението подлежи на обжалване пред Районен съд в 14 дневен срок от съобщението, като липсват доказателства за връчването му по реда на ГПК, но на л.11 и л.13 по делото образувано пред АС – Монтана са налице известия обратни разписки с получател А. И. П. с посочени изх. № на Поземлената комисия, без обаче да е ясно какви документи са били изпратени и получени от встъпилия впоследствие наследник на заявителя И. П. К. б.ж. на [населено място]. Именно тези факти е следвало да провери Районния съд, като изиска данни от изходящия регистър на касатора. Следва да се има предвид, че производството по реда на чл. 14 от ЗСПЗЗ е особен вид административно такова. То се инициира от собствениците, респ. от един или всички техни наследници, които подават заявление пред Общинска служба „Земеделие“, което поставя началото на производството по възстановяване претендираните земеделски земи. Съгласно изричната разпоредба на чл. 14, ал. 1 от ППЗСПЗЗ подаденото заявление от един наследник ползва всички останали. Самият възстановителен процес се развива само между заявителите и Общинската поземлена комисия, като компетентен орган по силата на закона. Нито в административната фаза, нито в съдебната такава е предвидено призоваване и съответно участие и на останалите наследници. Този извод категорично се налага и от разпоредбата на чл. 18ж, ал. 6 от ППЗСПЗЗ, която предвижда, че решенията на поземлената комисия се съобщават само и единствено на заявителите по реда на ГПК, които могат да ги обжалват пред районния съд в 14-дневен срок от съобщението. При приложението на ЗСПЗЗ, съобразно разпоредбата на чл. 14 от ЗСПЗЗ, съобщаването на всички заинтересовани наследници се счита за извършено, когато действията по съобщаване са извършени по отношение на един от тях. В наложилата се съдебна практика се възприема, че за Поземлена комисия (понастоящем ОСЗ) не съществува законово задължение за съобщаване на акта на всички наследници, съобщаването на едни от тях, обикновено - заявителя, ползва всички останали, което следва от правилото, че и подаването на заявление за възстановяване на земеделските земи от един тях, също ползва всички останали. Правилото е в интерес на правната сигурност и принципа за приключване на административните производства в разумни срокове, както и за спазване стабилитета на административния акт, свързан с възможността те да влязат в сила по отношение всички страни в административното производството. Поради това преди да се произнесе по законосъобразността на частично обжалвания отказ, Районния съд следва да събере доказателства за допустимост на оспорването. Отделно от това съгласно чл.149, ал.5 от АПК, оспорването на административни актове с искане за обявяване на нищожност не е ограничено във времето, поради което правилно съдът приема, че жалбоподателя не е обвързан със срок и има право да иска прогласяването на нищожността на оспорения акт към датата на подаване на жалбата, но в тази връзка липсват каквито и да са правни изводи. За прецизност в по-общ план тук е мястото да се посочи, че в законодателството няма легална дефиниция за понятието "нищожен административен акт", а има законово установени критерии за неговата законосъобразност. Критериите за нищожност на административния акт са изградени както в правната теория, така и в съдебната практика. Основанията за нищожност са тези по чл.146, т.1 и т.2 от АПК, а тези по т.3 – т.4 от същия текст, в общата хипотеза обосновават незаконосъобразност на индивидуалния административен акт. Като критерии за нищожност в правната литература се посочва липсата на компетентност на органа, издал оспорения акт, неспазване на установената форма на акта, особено съществени нарушения на административно-производствените правила и нарушения на материалния закон - акт, който е издаден без каквото и да е правно основание, или акт лишен от нормативна основа, основан на друг нищожен административен акт, или съдържащ предписание, което е престъпление или не може да бъде изпълнено. Превратното упражняване на власт също е порок, водещ само до незаконосъобразност по правило, като само ако преследваната цел не може да се постигне посредством никакъв друг акт, посоченият порок води до нищожност. Съдебната практика, в преобладаващата си част, възприема част от изложените доктринарни критерии - липса на компетентност и липса на форма като основания за прогласяване на нищожността на оспорения акт. Налице са и съдебни актове, които са възприели нищожност на акта, поради толкова съществени нарушения на административно-производствените правила и нарушение на материалния закон, че не могат да породят правни последици. Т.е. съществени нарушения на административно-производствените правила са основания за нищожност, само ако са толкова съществени, че нарушението е довело на практика до липса на волеизявление. По правило, нарушенията на материалния закон касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен би бил на посоченото основание само този акт, който изцяло е лишен от законова опора - т. е. не е издаден на основание нито една правна норма и същевременно засяга по отрицателен начин своя адресат. Само пълната липса на условията или предпоставките, предвидени в приложимата материалноправна норма, и липсата на каквото и да е основание и изобщо на възможност за който и да е орган да издаде акт с това съдържание би довело до нищожност на посоченото основание. В първоинстанционното решение обаче не са изложени мотиви по съществото на спора. Това е пречка за осъществяване на касационната проверка относно прилагането на материалния закон, тъй като съгласно чл.220 АПК касационната инстанция преценява прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение. В решението не са изложени мотиви за това установяват ли събраните по делото доказателства предвидените в закона предпоставки за издаване на оспорения акт. Липсват мотиви, отговарящи на изискването на чл.172а, ал.2 АПК включващи обсъждане на твърденията на страните, преценка на доказателствата, фактически констатации и правни изводи относно горните факти, което съставлява съществено процесуално нарушение, тъй като се отбеляза по-горе е пречка за осъществяване на касационната преценка. Обжалваното решение следва да се отмени и делото се върне на първата инстанция за разглеждане от друг състав, който изложи мотиви относно твърдяната нищожност на частично оспореното решение. При новото разглеждане на делото съдът следва да изпълни в пълнота задължението си за извършване на преценка, на която подлежат всички факти и доводи от значение за случая в съответствие с принципа за истинност съгласно чл.7, ал.2 от АПК. При този изход на спора не се възлагат разноски за производството пред настоящата инстанция. Възлагането им следва да бъде осъществено съгласно чл.226, ал.3 АПК при новото разглеждане на делото. По изложените съображения и на основание на основание чл.221, ал.2, предложение последно вр. чл.222, ал.2, т.1 АПК, касационния състав на Административен съд - Монтана