Решение № 263757 от 9.6.2021 г. на Софийски градски съд по дело № 3650/2021 г.

Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.

В. гр.д. №3650 /2021 г по описа на СГС е образувано:

• по въззивна жалба на „С.е.“ ЕАД ••• с рещу решение № 20273939 от 11. 12.20 20 г постановено по гр.д. №9417 /201 7 г на СРС, 161 състав; в частта, с която въззивникът е осъден да заплати на основание чл.49 ЗЗД на Р.Т.И. ЕГН •••••••••• от гр.София сумата от 5000 лева обезщетение за неимуществени вреди /болки и страдания / и сумата от 40 лева имуществени вреди /такса за издаване на съдебно-медицинско удостоверение/; от инцидент при слизане от тролейбус инв.№2101 по линия 7 на 30.10.2016 г в гр.София в ж.к.Л.; ведно със законната лихва от 15.02.2017 г до окончателното заплащане на сумата; както и в частта за разноските;

• и по въззивна жалба на Р.Т.И. ЕГН •••••••••• от гр.София срещу посоченото решение на СРС, но в частта, в която искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 5000 лева до предявения размер от 6000 лева, ведно със законната лихва от 15.02.2017 г до окончателното заплащане на сумата.

Въззивникът „С.е.“ ЕАД излага доводи за неправилност на решението на СРС в осъдителната му част, тъй като не е доказан фактическия състав на чл.49 ЗЗД, а именно противоправното поведение и вината на водача Е.В.. Неправилно не са кредитирани свидетелските показания на самия В. и на св.М.. Според вещото лице Е.блокировките на тролейбуса са работели и при описаният от ищеца механизъм превозното средство не е можело да потегли.Тролейбусът е преминал технически преглед и е бил технически изправен. Според експертизата описаните вреди е можело да настъпят и при друг механизъм на падане. Съгласно справка на „Център за градска мобилност“ ЕАД от 13.06.2017 г на дата 30.10.2016 г не е отразено ПТП на тролейбус инв.№2101 по линия 7. Съдът не е взел предвид наличното съпричиняване от ищеца, защото той бил трудно подвижен и с голям процент ТНР.

Въззивникът Р.Т.И. излага доводи за неправилност на решението на СРС в отхвърлителната му част, тъй като определеното обезщетение от 5000 лева е занижено. Ищецът е бил с 95 % ТНР, с тежка пареза на ръката и тежка на крака. Според експертизата болките са отшумели за 5-10 дни, но механизмът на причиняване на вредите е бил мъчителен – чрез затискане от превозното средство и влачене по асфалта. Претендираният размер на вредите е занижен, а ищецът не прави „опит за бързи пари“, а иска да се обърне внимание към хората с увреждания и бездушието на обществото да не ги унижава и уврежда.

Р.Т.И. е подал писмен договор, в който оспорва жалбата на „С.е.“ ЕАД. Обезщетението за неимуществени преди определено от СРС не само, че не е завишено, но и е занижено. Арогантно е да се твърди, че има съпричиняване, защото ищецът е бил с трудна подвижност. Фактическият състав на деликта е доказан по безспорен начин като не трябва да се вземат предвид показанията на виновното лице В. – шофьор на тролейбуса и на колегата му М.. Без значение са експериментът на вещото лицеЕ.извършен след доста време след инцидента, както и представените документи за техническа годност на тролейбуса и че „Център за градска мобилност“ ЕАД не е регистрирал инцидента.

„С.е.“ ЕАД не е подал писмен отговор на жалбата на Р.И..

Третото лице помагач на ответника ЗАД „ Б.В.И.Груп ” ЕИК••••••••от гр.София не е подало отговори на въззивните жалби.

Въззивните жалби са допустим и. Решението на СРС е връчено на въззивни ците на 04.0 1.20 21 г и на 12.01.2021 г и е обжалвано в срок съответно на 18.01.2021 г и на 26.01.2021 г /по пощата/.

Налице е правен интерес на въззивни ците за обжалване на посочените части от решението на СРС.

След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото, въззивния т съд приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост на съдебното решение в обжалваната част, като такива основания в случая не се констатират. Относно доводите за неправилност съдът /принципно/ е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС. Във всички случаи съдът трябва служебно да даде правилната правна квалификация на предявения иск.

За да уважи иска в посочената част СРС е приел следното.

От фактическа страна. Съгласно справка на „Център за градска мобилност“ ЕАД от 13.06.2017 г на дата 30.10.2016 г не е отразено ПТП на тролейбус инв.№2101 по линия 7. Ищецът представя фискален бон от 01.11.2016 г, че е заплатил 40 лева за издаване на съдебно-медицинско удостоверение, както и самото удостоверение. Според СМЕ на вещото лице доц.д-р М.Г.ищецът е получил кръвонасядане в областта на левия лакът, множество охлузвания на лява ръка, охлузване ляво на кръста, охлузвания ляво бедро, лява подбедрица и кръвонасядане на горна повърхност на ляво стъпало. Болките са били първоначално интензивни и са продължили 5-10 дни.

Според комплексната експертиза на вещите лица доц.д-р М.Г.и Ж.Е.при поставен крак между вратите тролейбусът не е могъл да потегли, а водачът е имал видимост на огледалата към вратите. Получените уреждания съответстват на влачене/триене по твърда повърхност и притискане от врата на тролейбус.

От правна страна. Според СРС е доказан фактическият състав на деликта по чл.49 ЗЗД. Трябва да се кредитират показанията на св.Н., който е непосредствен очевидец на инцидента, но не и тези на св.В. и св.М., които твърдят, че не си спомнят за подобен инцидент. Писмените доказателства за годност на тролейбуса са частни документи и са неотносими, както е без значение дали инцидентът е документиран от „Център за градска мобилност“ ЕАД. Изслушаните заключения не изключват настъпването на увредането, а медицинската експертиза косвено го потвърждава. Водачът на тролейбуса е нарушил чл.68 ал.2 ЗДвП, според който е длъжен да осигури възможност за безопасно качване и слизане на пътниците. Искът за обезщетение за имуществени вреди е изцяло доказан. Като обезщетение за неимуществени вреди трябва да се определи сумата от 5000 лева, защото освен травмите ищецът преживял и негативни психологически последици и се страхувал да пътува с градски транспорт.

Решението на СРС е не правилно. Първоинстанционният съд правилно е възприел наличните доказателства, но е дал неправилна правна квалификация на иска като такъв по за гаранционно-обезпечителна деликтна отговорност по чл.49 ЗЗД поради нарушаване от водача на тролейбуса на задълженията му по чл.68 ал.2 ЗДвП, според която разпоредба трябва да осигури възможност за безопасно качване и слизане на пътниците. Съгласно решение №91 от 04.04.2019 г по гр.д.№3595/18 г на ВКС, IV ГО въззивният съд проверява служебно правната квалификация на претендираните от страните права, включително и според направените от страните възражения, реплики и дуплики; след което определя действителната правна квалификация.

Не е взето предвид от СРС, че в случая се касае за обществен превоз на пътници в градския транспорт на гр.София като страните са били в договорни отношения по договор за превоз. Не се спори, че ответникът е лицензиран превозвач за извършване на обществен превоз на пътници, а ищецът е пътувал в тролейбуса и е претърпял инцидент при слизане от него и твърди това да е по вина на водача. Съгласно чл.369 ТЗ превозвачът е длъжен да осигури на пътника подходящи удобства и сигурност според вида на превозното средство и разстоянието. Съгласно чл.42 от Закона за автомобилните превози превозвачът носи имуществена отговорност за всяко телесно или психическо увреждане на пътника вследствие на злополука във връзка с превоза, докато пътникът се е намирал в превозното средство или се е качвал, или е слизал от него.

Според настоящия съд наличието на договорни отношения по договор за превоз между страните изключва приложението на общата деликтна отговорност по чл.49 ЗЗД. Както е посочено в Т ълкувателно решение №4 от 29.01.2013 г по тълк.дело № 4/2012 г, ОСГТК на ВКС допустимо е да се присъди обезщетение както за имуществени, така и за неимуществени вреди при договорна отговорност. Дадената от ищеца правна квалификация по чл.49 ЗЗД не обвързва съда. Не е налице и произнасяне по непредявен иск, защото са разгледани фактическите твърдения на ищеца и възраженията на ответника във връзка с нанесени имуществени и неимуществени вреди във връзка с извършения превоз, но СРС неправилно е квалифицирал твърденията като такива за деликт по чл.49 ЗЗД, а не за договорна отговорност на превозвач.

Решението на СРС трябва да се отмени и да се разгледат исковете при действителна правна квалификация по чл.42 от Закона за автомобилните превози във вр.чл.369 ТЗ и чл.79 ал.1 ЗЗД.

Принципно правилно е приетото от СРС, че ответникът е нарушил задълженията си по чл.68 ал.2 ЗДвП, според който е длъжен да осигури възможност за безопасно качване и слизане на пътниците. Това се доказва от показанията на св.Н. Н., който е пряк очевидец на инцидента и посочва, че ищецът бил влачен от тролейбуса, който потеглил без водачът да се увери, че няма пътник между вратите при затварянето им. Не трябва да се кредитират показанията на водача св.В. и на колегата му св.М., които единствено посочват, че не си спомнят за инцидента. Тези свидетели са заинтересовани лица, които съответно са причинили и не са съобщили за инцидента. Според изслушаната пред СРС СМЕ описаните травми на ищеца съответстват на влачене от тролейбус, а ответникът не е установил друга причина за наличието на тези травми.

Не може да се кредитира експертизата в частта й на „следствен експеримент“ в процеса на изготвянето й, според който експеримент вещото лицеЕ.е установило, че при поставяне на крака му между вратите тролейбусът не е могъл да потегли. Този „експеримент“ е извършен много време след инцидента и е било възможно тролейбусът вече да е бил вече ремонтиран, а при инцидента да е бил неизправен /както излиза от показанията на св.Николов/. Освен това, както е посочил и СРС, изключвателите на вратите се намират в горната част на вратите, а ищецът е бил захванат в долната част – в областта на стъпалото на крака си. Не е доказано от ответника, че е напълно невъзможно да се потегли при всяко по вид захващане на пътник от тролейбуса – например на част от крак/обувка, крачол, дреха и пр. – а това е достатъчно, за да се осъществи влачене на ищеца, било и за няколко метра. По отношение на съобщаването на инцидента – очевидно той е счетен за несъществен от водача на тролейбуса, а и същият няма интерес да съобщава за свои грешки на работодателя си.

При доказано неправомерно поведение от водача на тролейбуса следва да се разгледа възражението на ответника за самоувреждане/съпричиняване от страна на ищеца. Данни за такива действия или бездействия на ищеца липсват, а тежестта за доказване е на ответника. Самият факт, че ищецът е лице с увреждане не е доказване на съпричиняван е, а само потвърждава, че водачът на тролейбуса е трябвало да положи по-голяма грижа при потегляне и да изчака ищеца да приключи със слизането си от превозното средство. Тези му задължения произтичат и от цялостната уредба в Закона за хората с увреждания, както и от чл.5 ал.2 т.1 ЗДвП за повишено внимание на водачите към уязвимите участници в движението вкл.пешеходците и хората с увреждания.

Искът за обезщетение за имуществени вреди искът е доказан по основание и размер – вредите за освидетелстване от съдебен лекар са в пряка причинна връзка с доказаното неправомерно поведение по договора за превоз. Без такова освидетелстване следите от травмите ще се заличат и ищецът няма да може да ги докаже пред съда.

По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди според настоящият съд определеното от СРС обезщетение от 5000 лева се явява прекомерно. Видно от съдебно-медицинското заключение ищецът е претърпял само кръвонасядания и охлузвания по тялото, а според СМЕ болките са продължили 5-10 дни. Ищецът няма счупване, навяхване или увреждания на вътрешни органи от инцидента. Болките, страданията и притесненията от инцидента не съответстват на значително обезщетение от 5000 лева, включително и като се съобрази фактът, че ищецът е лице с тежки увреждания от общо заболяване и по принцип има трудности да се самообслужва. Не могат да се кредитират изцяло показанията на св.Стоянов, че след инцидента се налагало постоянно да има човек при ищеца и че той бил изключително депресиран и притеснен. Показанията са явно преувеличени и пристрастни и не съответстват на данните от СМЕ, че ищецът се е възстановил от телесните увреждания след не повече от 10 дни.

Като се съобразят данните, че ищецът е имал болки и страдания за непродължителен период от време, както и вероятните му последващи притеснения и страх при ползване на градски транспорт като лице с увреждане; според настоящия съд на ищеца трябва да се определи обезщетение в размер на 1500 лева. Такова обезщетение адекватно отстранява всички болки и страдания на ищеца от инцидента. Не е предмет на делото да се „санкционира“ ответника с прекомерно обезщетение, както и така да се „указва“ на обществото, че всички трябва да подхождаме със съчувствие и уважение към хората с уврежданията.

Налага се изводът, че след отмяна на решението на СРС искът за обезщетение за имуществени вреди трябва да се уважи, а този за обезщетение за неимуществени вреди трябва да се уважи до размера от 1500 лева, а в останалата част да се отхвърли. Разноски по компенсация пред СРС се дължат от ищеца, а пред СГС – от ответника.

Водим от горното, СЪДЪТ