РЕШЕНИЕ

№ 581

гр. гр. Хасково, 18.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Даниела Й. Банкова при участието на секретаря Михаела Кр. Стойчева като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело № 20245640100292 по описа за 2024 година Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т. 9 и т.10 ЗПК и чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД от В. И. Т., ЕГН ••••••••••, с адрес: ••••••••••, съдебен адрес: ••••••••••, адв. А. Д., член на САК, личен № ••••••••••, против "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Средец, ул."Славянска" № 29, ет.7, представлявано от Н.П.П., съдебен адрес: ••••••••••, Адвокатско дружество ••••••••••", код по Булстат: ••••••••••, адв. Х. М., член на САК, личен адвокатски № ••••••••••, за прогласяване недействителността на сключен между страните договор за потребителски кредит ••• към искане № ••• от 23.05.2022г., както и за присъждане на сумата от 391, 00 лева, като дадена без основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 15.02.2024 г., до окончателното й изплащане.

Ищцата твърди, че на 23.05.2022г. между нея и ответника е сключен Договор за потребителски кредит № ••• към искане № •••. Съгласно чл. 3 от Договора параметрите на последния били следните: Съгласно чл. 3 от Договора параметрите на последния били следните: Размер на кредита: 1100лева; Размер на погасителната вноска: 3 х 36, 67 лв. и 6 х 205, 31 лв.; Ден на плащане: петък; Вид вноска: месечна; брой вноски – 9; Годишен процент на разходите на заема /ГПР/: 47, 59%; Фиксиран годишен лихвен процент /ГПЛ/: 40%; Дата на първо плащане: 23.06.2023 г.; дата на последно плащане: 23.02.2024г.; обща сума за плащане: 1341, 87 лева.

Отделно в чл.11, ал.1 от Договора била посочена неустойка за непредоставяне на обезпечение по чл. 5 от договора в размер на 755, 13 лв.

Съгласно чл. 5 от Договора предвиждало се следното обезпечение: 1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят кумулативно на посочените в договора условия Общият размер на неустойката при непредоставяне на обезпеченията във вида и съгласно изискванията на кредитодателя съгласно чл. 11, ал.1 от договора възлизал на сума в размер на 755, 13 лева за целия срок на договора за потребителски кредит.

От анализа на Договора се правел извода, че ищцата следвало да върне сумата от 2097, 00 лева, включваща 1100 лв. - главница; 241, 87 лева - лихва; 755, 13 лева - неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, при срок на договора 23.02.2024г.

Сочи се, че до датата на депозиране на исковата молба ищцата била заплатила сума в размер общо на 1419, 00 лева.

Сочи се, че нито в Договора за потребителски кредит, нито в Стандартния европейски формуляр било посочено какво точно се включва в ГПР - например дали в ГПР се включвала цитираната неустойка при непредоставяне на обезпечение.

Твърди, че заложеното в процесния договор изискване за осигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение под формата на поръчителство или банкова гаранция за период, включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва, е очевидно нищожна като представляваща скрито възнаграждение за кредитодателя, което е следвало да бъде включено в ГПР, но не било. Невключването на подобна клауза в ГПР означавало, че не било спазено изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК, защото на практика не бил посочен верният ГПР в Договора за потребителски кредит. Също така подобна неустойка можела да се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния или в неговите приложения да била посочена като такава, което означавало, че била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК, поради неправилно посочване на лихвените проценти. Само на тези основания, според ищцата, договорът за кредит бил изцяло нищожен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК.

Сочи, че когато договор за кредит не съдържа компонентите, от които се състои ГПР, това представлявало нарушение на изискването на закона за правилно и пълно посочване на ГПР и доколкото никъде в процесния договор не било посочено кои разходи формират ГПР, тоспоред ищцата било налице нарушение на чл.22 вр. чл.11, ал.1 т.10 ЗПК.

На следващо място се поддържа, че записването в договора на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68 д, ал.1 и ал.2 ЗЗП. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислявал по специална формула, като спазването на това изчисление давало информация на потребителя как е бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяло потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно се състояла недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Същевременно, посочването на по- нисък от действителния ГПР в договора представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/БО. Това от своя страна означавало, че клаузата за неустойка е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО. От изложеното следвало, че договорът е нищожен на основание чл.26, ал.1 предл.1 ЗЗД, вр.чл.22 вр. чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК.

Според ищцата, подобна уговорена неустойка била нищожна и поради противоречие с добрите нрави и също така представлявала неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), тъй като същата била необосновано висока.

Освен това, изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция съдържало множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид броя им и изключително краткия срок, в който следвало да се предоставят - тридневен срок от сключването на Договора, на практика правели задължението неизпълнимо. Срокът бил твърде кратък и за потребителя се създавало значително затруднение да се снабди с банкова гаранция или да осигури поръчителство, тъй като за учредяването им се изисквало набавяне на документи, одобрение и пр., т. е. все действия, за които били нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и имайки предвид изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение /гаранция/ следвал извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излизала изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяване на вреди за кредитора, който бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й била нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържали в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на TP, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следял служебно. Преценката за нищожност се извършвала в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката можела да изпълнява и наказателна функция.

Така, както била уговорена в случая, същата била предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.

Задължението за обезпечаване на главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. В случая размерът на предвидената неустойка представлявал 56, 27 % от общо дължимата сума, т. е. изначално било предвидено, че при липса на предоставено обезпечение чрез гаранция или поръчители, за периода на връщане на кредита, потребителят би дължал главницата, договорна лихва като печалба за кредитора, но и сума за неустойка в значителен размер - сума, почти равна на главницата и на всички възнаградителни лихви по кредита.

Допълнителен аргумент за нищожността на тази клауза се извеждал и от Директива 2008/48/ЕО, доколкото в случая не било спорно, че заемодателят е финансова институция. От член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48/ЕО, състояща се в осигуряване на всички потребители в Съюза на високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и улесняване изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити, в който смисъл било и решение от 27.03.2014 г. по дело С- 565/12 на СЕС по повод преюдициално запитване. Предвид това, клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция, била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността па длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът е бил отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредит, която практика щяла да съответства на изискванията на Директивата.

Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Оттук следвало, че чл.11, ал.1 от Договора бил недействителен и на основание чл. 26, ал. 1, предложение първо ЗЗД във вр. с чл. 8, пap. 1 от Директива 2008/48/ЕО във вр. с чл. 16 ЗПК.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита в случая възлизала на 1100 лв. (главницата).

Ищцата заплатила към момента на предявяване на иска сума в размер на 1419 лева, което означавало, че при условие, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен, ищцата била надплатила 391 лева. До същия резултат щяло да се стигне и ако съдът приеме, че клаузата, уреждаща неустойката при непредоставяне на обезпечение, както и тази, уреждаща възнаградителната лихва по Договора, са нищожни.

Съгласно чл. 55, ал.1, предложение първо ЗЗД, който е получил нещо без основание бил длъжен да го върне. Ищцата прави изричното уточнение, че двата иска са самостоятелно предявени, а не са в отношение на акцесорност помежду си, защото дори и съда да не уважи иска по чл.22 ЗПК, същата навела твърдения за недействителност на клаузата, уреждаща неустойката при непредоставяне на обезпечение, възприемането на които щяло да доведе до резултат еквивалентен на това да се уважи иска по чл. 22 ЗПК. С оглед на това, моли съда дори ако отхвърли иска по чл. 22 ЗПК, да разгледа и уважи иска по чл. 55, ал. 1, предложение първо ЗЗД, като в мотивите си се произнесе по отношение на действителността на клаузата в договора, уреждаща неустойката при непредоставяне на обезпечение.

По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прогласена недействителността на Договор за потребителски кредит №•••/23.05.2022, сключен между ищцата в качеството й на кредитополучател и ответника като кредитодател, както и ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 391 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба в съда – 08.02.2024 г., до окончателното й изплащане.

Претендират се направените разноски по делото.

Ответникът счита предявения иск за недопустим и неоснователен. Поддържа, че не е налице твърдяната от ищцата недействителност на процесния договор.

На първо място посочва, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея, какъвто бил и настоящият случай. В тази връзка твърди, че неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив - тя била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Валидността на договора за кредит на първо място произтичала от това, че основните му параметри - главница и лихва били валидно уговорени в изискуемата от закона форма и в изпълнение на всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК.

Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ ответникът поддържа, че били спазени всички изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Съгласно ЗПК кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити било ясно посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формирал същият, а именно - от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Освен това, в случая ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Посочва, че уговорената неустойка не била включена в ГПР, тъй като кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай страните я уговорили като плащане, което да бъде извършено в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора, от които ставало ясно, че изначално невъзможно било уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.

Противното щяло да бъде нарушение на закона, който давал задължителни указания какви са компонентите на ГПР, който представлявал сбор от разходите, които представлявали цената за предоставената от него услуга. Той представлявал крайната стойност на заплатената услуга, за която потребителят следвало да бъде информиран предварително. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит".

Неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. В настоящия случай, освен че неустойката била дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя била уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Твърдението на ищеца, че уговорената между страните неустойка следвало да бъде включено в ГПР според ответника било неоснователно и противоречало на действителните уговорки между страните. Цитираната от ищцата съдебна практика не била приложима в настоящия случай, доколкото от клаузите на договора било напълно ясно, че неустойката не представлявала разход по кредита, който следва да бъде включван в ГПР. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата й била напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си, т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя била разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Обстоятелството, че тя се дължала само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било посочено изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „•" и съответната бележка след плана било посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на задълженията по чл. 5 от договора за заем.

На следващо място ответникът твърди, че неустойката не представлявала „добавка към възнаградителната лихва".Обстоятелството, че страните се договорили, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и в полза на потребителя да бъде плащане на всеки падеж, не водело до превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределяла задължението му във времето. Предвид изложеното не било налице нарушение на чл. 10, ал. 1, т. 9 ЗПК.

По отношение на уговорената лихва ответникът поддържа, че клаузата, с която била определена и приложимата лихва по кредита също била индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. Нещо повече, ясно изразеният размер на лихвения разход върху предоставената сума не изисквал преценка за неравноправен характер на договорната клауза, тъй като бил част от основния предмет на договора. В настоящия случай лихвата по кредита била фиксирано уговорена за целия срок на договора, като било уговорено да бъде разпределена във всяка една от вноските по кредита, а не да се заплаща на кредитодателя еднократно в пълен размер.

По този начин се целяло поставяне на кредитополучателя в по-благоприятно положение, тъй като не бил ангажиран от връщане на суми в пълен размер в кратки срокове. В Част II от европейският формуляр били посочени размерът на заемната сума, размерът на фиксираната възнаградителна лихва и размерът на общата сума, която следвало да бъде изплатена на кредитодателя, като по този начин кредитополучателят бил напълно информиран за условията, преди да сключи съответния договор. Освен това, погасителният план бил неразделна част от Договора и включвал пълна и точна информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и каква част от вноската представлява главница и каква лихва.

Според ответника твърденията на ищцата, че уговореният в договора за потребителски кредит фиксиран лихвен процент бил в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишавал три пъти размера на законната лихва били неправилни и необосновани. На първо място доводът, че конкретно съотношение между възнаграждението по договора и трикратния размер на законната лихва противоречи на закона и основополагащи правни принципи, без подобен лимит да е законодателно уреден, бил неоснователен. Наличието на противоречие с добрите нрави се преценявало за всеки отделен случай като меродавна за преценката била конкретната фактическа обстановка.

Според ответника клаузата за неустойка не била нищожна. Оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от изброените в него обезпечения. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране била съобразена със закона практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните. Процесният договор бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на договор за кредит, бил получил подробна информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Освен това, кредитополучателят разполагал и с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 7, ал.1 от Договора, чл. 28, ал. 5 от Общите условия както и т. 1, Част IV от Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от спорната неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно с тази клауза се уговаряло равновесието между страните и се защитавали в пълна степен правата на потребителя, в случай че реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за кредитополучателя било удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например. Вместо да упражни някое от договорно и законоустановените си права, ищецът по своя воля инициирал сключването на 8 договора с уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение в периода 2019 г. - 2023 г., респективно при идентични условия, с които категорично бил наясно при сключването на всеки договор за кредит. По-голямата част от кредитите били погасявани доброволно и предсрочно. На следващо място, неустойката имала предварително определен начален и краен момент, също така била с фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото преценката за нищожност на неустойката на това основание се прави за всеки конкретен случай, както задължава Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС; Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г., IV г. о., ГК, в разглеждания такова противоречие с добрите нрави не било налице, още повече, доколкото при изследването на този въпрос се правела проверка за наличие и на допълнителни критерии, които също отсъствали. При сключване на процесните договори кредитополучателят не бил предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът бил направил предварителна оценка на вредите от липса на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката по чл. 11, като бил дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следвало да се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се приемало, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена. Във връзка с това, напълно неоснователно ищецът се бил позовавал на чл. 33, ал. 1 ЗПК, доколкото цитираната разпоредба уреждала правило при забава на погасяванията на потребителя. В настоящия случай неустойката била уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя.

Неоснователни били и аргументите за нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя, тъй като такава проверка била извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. Нещо повече, ЗПК предвиждал единствено административно наказателна отговорност за кредитодател, който не е извършил такава проверка на кредитополучателите си, но последица от липсата й не можела да бъде нищожност на клаузата, с която се уговаря неустойка, в който смисъл бил цитирания от ищеца наднационален акт.

Дори и в самата Директива нищожността на клауза като процесната не била изведена като последица, която националното законодателство следвало да предвиди в случаите, в които кредитодателите не извършват проверка на кредитоспособността на клиентите си.

Поддържа се още в отговора на исковата молба, че не е налице и твърдяната неравноправност по ЗЗП. Клаузите от договора били уговорени конкретно с ищеца, същите били ясно и точно описани в договора и потребителят бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение към търговеца, както при сключване на процесния договор, така и преди това. В погасителния план, както и в Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити също били посочени разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. Така ищецът бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати фиксирано определена лихва за ползването на услугата и неустойка в точен и индивидуално определен размер. Това изключвало възможността ищецът да не е бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно - да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП. Неоснователни били твърденията за липса на информация за всички разходи по връщане на предоставения кредит, предвид фактът, че неустоечната клауза е съставена на ясен и разбираем език. Значението и последиците от обвързването с нея били недвусмислено посочени в договора, който съдържал и погасителен план на вноските за целия период на кредита.

Стойността на неустойката била посочена в общ конкретен размер чрез цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се дължи са точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане - срок и размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора. Отделно от горното, настоящият договор следвало да се тълкува в контекста на трайните отношения между конкретния потребител и търговец, тъй като преценката за неравноправност на клаузи сключени с потребител на първо място винаги започвала от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие. Въпреки твърденията си за нищожност на процесния договор ищецът бил сключил с ответното дружество 8 договора за кредит за идентични кредитни продукти предоставяни при идентични условия, предвид на което не можела да се твърди липса на индивидуално договаряне на клаузите по договорите, както и липса на информираност с условията и последиците от процесните клаузи, доколкото ищецът се бил запознавал с тях многократно и всеки път имал възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното.

Ищецът бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да представи обезпечение в тридневен срок, като имал право на избор какво да бъде то, а в случай че не го направи, да плати неустойка в точен и индивидуално определен размер, да връща заемната сума при фиксирана лихва. Впоследствие и след еднократно задължаване с условията по договора, потребителят отново бил избрал същите условия и повторно се задължил с тях и това поведение било повтаряно от потребителя до сключването на 12 идентични договора. От това било явно, че в случая е налице индивидуално договаряне, което изключвало неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемат с тях.

Освен това се твърди от ответника, че сключването на 8 договора за кредит оборвало твърденията на ищеца за недобросъвестност от страна на ответното дружество и противоречие с добрите нрави, доколкото от фактическата обстановка на трайните отношения между страните ставало ясно, че същите са договаряли равнопоставено, като ищецът сам бил инициирал сключването на договорите при пълно знание за условията им. Изложеното изключвало възможността ищецът да не е бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.

Неоснователни били и твърденията на ищеца за липса на информация за всички разходи по връщане на предоставения кредит, предвид фактът, че неустоечната клауза и клаузата, определяща възнаградителната лихва били съставени на ясен и разбираем език, значението им и последиците от обвързването с тях били недвусмислено посочени в договора, който съдържал и погасителен план на вноските за целия период на кредита. Стойността на неустойката била посочена в общ конкретен размер чрез цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се дължи били точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане - срок и размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора. Същото се отнасяло и за договорната лихва. По всяка една от уговорените вноски недвусмислено бил посочен размерът на лихвата която се дължи към всеки падеж. Според ответника процесните клаузи напълно отговаряли на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно да бъде индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин.

От неоснователността на иска за обявяване на нищожност на договора в цялост и на неустоечната клауза следвала и неоснователност на иска за връщане на даденото по договора, респективно клаузата за неустойка. В случая договорът и отделните му клаузи били действителни по изложените в отговора съображения, поради което всички платени от ищеца суми били получени на валидно правно основание и не подлежали на реституция.

Така, всички доводи в исковата молба били неправилни, поради което следвало предявените искове да бъдат отхвърлени.

Ответникът претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение по искането на ищцата за присъждане на такива на процесуалния й представител, както и по искането в нейна тежест да не бъдат възлагани разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства - договор за потребителски кредит №•••/23.05.2023 и погасителен план към договора за кредит, се установява, че на 23.05.2023г. между ищцата, като кредитополучател и ответника, в качеството на кредитор, е сключен процесния договор за потребителски кредит № ••• към искане № ••• от 23.05.2023г., т.е. между страните е възникнало облигационно правоотношение и по силата, на който договор на ищцата е предоставен паричен заем от 1100 лева – главница.

Съгласно чл. 3 от Договора параметрите на последния били следните: Размер на кредита: 1100лева; Размер на погасителната вноска: 3 х 36, 67 лв. и 6 х 205, 31 лв.; Ден на плащане: петък; Вид вноска: месечна; брой вноски – 9; Годишен процент на разходите на заема /ГПР/: 47, 59%; Фиксиран годишен лихвен процент /ГПЛ/: 40%; Дата на първо плащане: 23.06.2023 г.; дата на последно плащане: 23.02.2024г.; обща сума за плащане: 1341, 87 лева.

Съгласно чл.5, ал. 1 и ал. 2 от Договора се предвижда същият да бъде обезпечен с поне едно от описаните обезпечения - безусловна банкова гаранция или поръчител в срок до три дни от сключването му. Предвидени са следните обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включващ сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора, включваща освен главницата, също така и лихвата или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора; не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ за размера на получавания от тях доход;

В чл.11, ал.1 от договора е предвидено, че при неизпълнение на чл.5, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 755, 13 лева, която се заплаща разсрочено, ведно с вноските по кредита.

Видно от погасителен план към договор за потребителски кредит № •••, общият размер на погасителната вноска с включена неустойка възлиза на 233 лева, съответно всички плащания по договора с включена неустойка възлизат на сума в размер общо на 2097 лева.

Не е спорно и се установява от приложените писмени доказателства – представените от ищцата платежни документи и представената от ответника справка за движение по кредита, че ищцата е заплатила по договора общо 1419 лева.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т. 9 и т.10 ЗПК, за провъзгласяване недействителността на сключен между страните договор за потребителски кредит № •••/23.05.2023г., както и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата от 391 лв., които са процесуално допустими.

Разгледани по същество, предявените искове са изцяло основателни, като съображенията за това са следните:

Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.

Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищцата, в качеството на физическо лице е предоставен потребителски кредит.

Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесният договор за потребителски кредит и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна- кредитор клаузи на договора/.

Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите- членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни - чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.

В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".

В този смисъл клауза, като уговорената в чл.11 от процесния договор за потребителски кредит, според която се дължи неустойка в размер на 755, 13 лева, при неосигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение, а именно на поръчител, който да отговаря едновременно на посочените в чл.5, ал.1, т.2 от договора условия или безусловна банкова гаранция - чл.5 ал.1 т.1, се намира в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива.

Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му –2097 лева лева при главница от 1100 лв., няма типичните за неустойка обезпечителна и обезщетителна функции.

На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът - чл. 33, ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл.11 от договора, макар формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна да предостави обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, но поръчителят/ите трябва да отговаря/т на множество изисквания - за изключително висок осигурителен доход, надвишаващ размера на минималната работна заплата, да нямат лоша кредитна история, да не са поръчители или кредитополучатели по друг договор. Освен това следва този поръчител/и да представи/ят и надлежна бележка от своя работодател. Налагането на тези специфични изисквания, вкл. и по отношение на банковата гаранция въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по- малко да намери такъв, който следва да отговаря и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. Друга алтернативна опция за обезпечение в договора и Общите условия не е предвидена, от което следва, че всъщност реална възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка не му е предоставена. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Именно поради изложеното, същата е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска, видно и от самия погасителен план към договора за потребителски кредит.

При тези трудно изпълними условия и предвид размера на неустойката - 755, 13 лева при главница от 1100 лева, неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите, съответно на добрите нрави. Ето защо тя е и нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е уговорена допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора.

Следователно в договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и т.нар. „неустойка", която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният лихвен процент няма да е посочения в договора, а следва да е много по-голямо число, ако в него участва и вземането от 755, 13 лева, формално уговорено като неустойка.

В случая годишния процент на разходите е изведен в рамките на законово допустимия размер, но само формално. Видно от установените обстоятелства, сумата, наречена неустойка не е включена в ГПР. Тази сума не съставлява неустойка по смисъла на чл. 92 от ЗЗД. Клаузата за предоставяне на неустойка от процесния договор за неизпълнение задължението за предоставяне на предвиденото в договора обезпечение е нищожна. Изискванията на заемодателя в тази насока, отгаваряща на изискванията, посочени н СЕФ на Общите условия на кредотодателя / публикувани на интернет страницата на дружеството кредитополучател и ноторно известни, поради което и съобразно съдебната практика не е нужно да бъдат приобщавани/, силно ограничават възможностите на потребителя да може да ги изпълни и доколкото заемодателят едва ли очаква потребителят да изпълни тези условия, по начина по който са зададени, противоречат на всички неписани правила и норми и компрометират института на неустойката. В този си вид представляват своеобразен и директен източник на допълнителна печалба за кредитора над уговорената такава под формата на договорна лихва. Трудно би могло да се определи това вменено задължение на длъжника като справедливо, нормално и съответстващо на нормите на закона, като типично и в съответствие с добрите търговски практики в отношенията с определено икономически по-слабата страна. В този си вид посочената като неустойка сума е изгубила своето законово предназначение да служи като обезпечение на задължението и да служи като обезщетение на вредите. В случая сумата посочена като неустойка е дължима независимо дали заемът е върнат от потребителя своевременно, или не е върнат, доколкото тя има отношение към неизпълнение на задължение на потребителя да осигури обезпечение на задължението, което налага извод, че при нейното определяне по основание, параметри и по размер заемодателят не е спазил правилата на добросъвестността, като в случая тази клауза от договора е създадена в изключителен ущърб на потребителя и води по този начин до значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на търговеца и потребителя, произтичащи от договора. Неустойката в случая представлява допълнително предвидена печалба за търговеца за сметка на потребителя извън уговорената под формата на договорна възнаградителна лихва. В този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, който следва да отговаря на почти неизпълними изисквания или на банкова гаранция от подобно естество, което задължение става изискуемо след 3 дни от подписване на договора за потребителски кредит е в пряко противоречие със закона и добрите нрави. Такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би съответствало на изискванията на закона, така и чл. 16 от ЗПК.

Тъй като сумата за неустойка, предвидена в опроцесното договорно отношение от потребителско естество, не съставлява института по чл. 92 от ЗЗД, то и следва задължително да се включи в ГПР. Очевидно включването на сумата за неустойка – 755, 13 при отпусната главница като кредит от 1100 лв. в ГПР ще доведе до значителното надхвърляне на допустимия от закона размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Налице е недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК. В процесния случай годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит не са посочени коректно, очевидно не съвпадат с посочените по договора величини и водят до заблуждаване на потребителя. В случая в договорите за потребителски кредит е визирано, че годишният процент на разходите е в рамките на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, но не е отразено по какъв начин е формиран и какви компоненти включва за конкретния случай. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на годишния процент на разходите, както и общото посочване на взетите предвид допускания, обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти от потребителя, от които се образува, и дали те са в съответствие с нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. при вярното им отчитане и сборуване. В случая няма възможност първоначално да се отчете дали посочения размер на ГПР е изведен само формално като по-нисък от величината по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, за да се спази привидно изискването на закона относно валидността на договора или същият действително, при сбор на законовите му съставки, води до визирания размер като проценти. Както се установи в хода на производството това не е така и в действителност същият над десетократно по-висок от формално посочения в двата договора ГПР. В конкретния случай в процесния договор за кредит липсва яснота относно посочените обстоятелства. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита-кои точно компоненти са включени в него и как се формира посочения в договора и за конкретния случай негов размер. Клаузите на договора за потребителски кредит трябва да са ясни и разбираеми не само от граматическа гледна точка, но и да дават възможност на потребителя да предвиди икономическите последици от сключване на договора. Следователно не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК – годишният процент на разходите е посочен като процент, но не са отразени основните данни, послужили за неговото изчисляване за конкретното облигаторно правоотношение. Посочването на съставките на ГПР в конкретния случай дава възможност и да се прецени дали същият действително, а не само формално отговаря на изискването на чл. 19 от ЗПК или не. Това е изключително важно обстоятелство, тъй като касае действителността на целия договор. Поради това следва съставките на ГПР да са ясно изброени.

Предвид на изложеното и цялостната недействителност на потребителския договор, на основание чл. 23 от ЗПК потребителят не дължи лихва или други разходи по кредита.

Съгласно чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението. По този начин съдът намира, че се заобикаля ограничението, предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР. Доколкото в случая неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част от ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. С размера на неустойката, ГПР по договора би нараснал допълнително и то значително като за този извод не са необходими специални знания. Това не е сторено, поради което е налице и нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до пет пъти размера на законната лихва, а посредством изплащането на задължението за неустойка ще се получи сума, която като финансов резултат ще е в полза на кредитора по договора за кредит и което плащане не е включено в ГПР. Това плащане в същото време надхвърля повече от половината от размера на кредитната сума и при включването му в годишния процент на разходите, размерът му значително би надхвърлил максимално регламентирания в чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Следователно, договорът за заем противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. Приложим е в случая чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

Основателни са в тази връзка и доводите на ищцата, че процесната „неустоечна" клауза е неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.1, т.5 ЗЗП, тъй като въведеното с нея задължение е необосновано високо, и като такава е нищожна съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП.

За пълнота следва да се отбележи, че в случая не може да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора относно определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната практика на СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Доколкото договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, то не е налице и втората хипотеза на чл.26, ал.4 ЗЗД.

Следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в процесния договор, предвиждащи заплащане на възнаграждение за непредоставяне на обезпечение е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието на цитираните по-горе текстове от договора налага разбирането, че договореностите са установени с една единствена цел- да се предостави възможност на кредитора да реализира допълнителен доход от потребителя.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Както бе изложено по-горе, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Както бе посочено по - горе, ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във фиксиран размер, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Посочената пък годишна фиксирана лихва, не е ясно как точно се съдържа и е изчислена по отношение на общия ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото основание. В случая се установява несъответствие и с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в която е поставено изискването за посочване на лихвения процент по кредита и условията за прилагането му. Макар в договора да е посочен ГЛП, то следва да се отчете липсата на уточнение върху каква база се начислява той - дали върху целия размер на заетата сума или върху остатъчната главница. Това е пречка да се определи как се разпределя лихвата във времето и влияе ли се от намаляването на главницата. Тъй като в договора липсва отбелязване, какъв е общият размер на дължимата за срока на същия възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по него не може да се провери, как е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран процент.

Ето защо и предвид констатираните от съда нарушения на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 ЗПК, следва да се приеме договорът за потребителски кредит за недействителен на основание на чл. 22 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, последица от недействителността е връщане само на чистата стойност по кредита от потребителя, без лихви или други разходи.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен, се явява основателен и като такъв, следва да бъде уважен.

По иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД следва да се посочи, че за да бъде уважен, в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно получаване на парична престация, нейният размер и пряка причинно- следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е осъществено имущественото разместване.

В случая липсва спор, че в изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение, ищцата е заплатила на ответника общо сума в размер на 1491 лева. Предвид съображенията, изложени по- горе, плащането на тази сума е осъществено по договор, който се явява недействителен по смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита в случая възлиза на 1100 лв. за главница, респ. разликата между платената от нея сума по договора – 1491 лева и чистата стойност на кредита, възлизаща в случая на 391 лева се явява платена без основание, доколкото липсва такова за получаването й от ответника, поради което този иск също е основателен и следва да бъде уважен като такъв.

Като законна последица от уважаване на иска, главницата следва да се присъди, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 08.02.2024 г. до окончателното й изплащане.

ПО РАЗНОСКИТЕ:

С оглед изхода на спора и тъй ответникът следва да бъде осъден да заплати държавна такса и разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК в размер на 133, 88 лева, както и сумата от 5, 00 лева за държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист за нейното събиране.

Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат адв. А. Д., член на САК.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адвокат А. Д., съдът намира следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС.

Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед всички посочени по - горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв. А. Д., процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по делото, приключване разглеждане на делото в едно съдебно заседание, настоящия съдебен състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на адв. А. Д. следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер общо на 480 лв. по двата иска с вкл. ДДС по аргумент от § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което да бъде заплатено от ответника.

Исковете произтичат от едно правоотношение и защитават един материален интерес. Според настоящия съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при договори за правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от минималното адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Б. Й.; Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Т. В.; Определение № 266 от 18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията К. Н.; Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Е. М. и доколкото в случая адв. А. Д. е регистриран по ДДС, то върху определения от съда размер на адвокатското възнаграждение е добавен ДДС.

В тази връзка, съдът не споделя направеното възражението на ответното дружество за прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян по размера си, а се определя от съда.

Мотивиран от горното, съдът