Решение № 1947 от 4.12.2024 г. на Административен съд - Търговище по дело № 519/2024 г.

Оспореното Решение №2153-25-316/16.08.2024г. на за директор на ТП на НОИ – Търговище и потвърденото с него Разпореждане № 253-00-460-7/16.07.2024г., издадено от гл.експерт И. Д., действаща за ръководител на осигуряването за безработица, съгласно Заповед №1015-25-52/19.04.2023г.на директора на ТП на НОИ – Търговище, са издадени от материално и териториално компетентни органи Компетентността на органа, издал потвърденото разпореждане произтича от чл. 54г ал.4 КСО във връзка с чл.54ж ал.1 КСО и се установява от приложената по делото Заповед №1015-25-52/19.04.2023г.на директора на ТП на НОИ – Търговище. Компетентността на органа, издал обжалваното решение, произтича от разпоредбата на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "ж" и ал.3 от КСО, а в случая тази компетентност е упражнена в условията на заместване на директора на ТП на НОИ – Търговище на основание Заповед № 1015-25-88/08.07.2024 г. на директора на ТП на НОИ-Търговище, с която финансовият контрольор П. П. е определена да го замества при упражняване на правомощията му по чл. 117 ал.3 КСО в случай на негово отсъствие. Отсъствието на директора на ТП на НОИ – Търговище в деня на издаване на обжалваното решение е установено със Заповед №22681/06.08.2024г. на подуправителя на НОИ, съгласно която на същия е разрешено ползване на платен отпуск за периода от 08.08.2024г.до 21.08.2024г. Оспореното решение е издадено при съобразяване на законовите изисквания за предписаната от чл. 117, ал. 3 от КСО форма и съдържание, същото съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. При тези данни съдът приема, че липсват отменителни основания по чл. 146 т.1 и т.2 АПК.

Съдът намира, че в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като в съответствие с изискванията на чл. 9, ал. 2 АПК, чл. 35 и чл. 36 АПК, са събрани документи, необходими и относими за произнасянето на органа, вкл. е извършен електронен обмен на социално осигурителна информация с държавата по последна заетост – Германия. Спазен е и предвидения в чл. 117 ал.3 КСО едномесечен срок за произнасяне на решението на директора на ТП на НОИ. Ето защо съдът счита, че липсва и отменителното основание по чл. 146 т.3 АПК.

Относно правилното прилагане на материалния закон и съобразяване с целта на закона при постановяване на оспорения акт, съдът прецени следното:

В подаденото от жалбоподателя заявление за отпускане на ПОБ същият е заявил и декларирал само стаж, положен в чужбина, в друга ДЧ на ЕС, въз основа на който претендира отпускане на ПОБ. Като държава-членка на Европейския съюз/ЕС/ от 01.01.2007г., Република България е обвързана с приложението на европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза. Последните са пряко приложими за всяка държава – членка на ЕС съгласно чл. 288 ДФЕС. Понастоящем тези правила се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 20.05.2004г., с последно изменение в сила от 31.07.2019г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 01.05.2010г., с последно изменение в сила от 18.06.2020г. Съгласно чл. 3 §1 от Регламент (ЕО) №883/2004 материалният обхват на този регламент е приложим към всички законодателства относно изброените в тази норма клонове на социално осигуряване, сред които са и обезщетенията за безработица /чл. 3 §1 б.“з“/. Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл.2, §1, която предвижда, че същият се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. Жалбоподателят Д. като български гражданин/качество, което не е оспорено от ответния орган/ с положения от него стаж в Германия, изцяло попада в персоналния обхват на Регламент (ЕО) №883/2004 и Регламент (ЕО) №987/2009. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) №883/2004, е очертан в преамбюла на регламента и се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. Именно в ГЛАВА 6 „Обезщетения за безработица“ от Дял Трети на Регламент (ЕО) № 883/2004 е регламентацията на механизма за определяне на паричните обезщетения за безработица. Нормата на чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 съдържа специални правила, представляващи изключения от въведения общ принцип, че държавата-членка по последна заетост е компетентна държава по предоставянето на обезщетения за безработица. В случая е релевантно изключението, предвидено в чл. 65, §2 изр.първо от регламента, съгласно което, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Съгласно чл. 65, §3 изр.първо от регламента, безработното лице по първото изречение на параграф 2 се регистрира като лице, търсещо работа в компетентните служби по заетостта в държавата-членка по пребиваване, спрямо него се прилага контролна процедура, организирана там и спазва условията, установени от законодателството на тази държава-членка. Разпоредбата на чл. 65, § 5 б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда следното: „Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.“. В процесния случай според декларираните от заявителя данни България е държавата по неговото обичайно пребиваване и се явява компетентна съгласно горецитираните разпоредби да му изплати парично обезщетение за безработица, тъй като заявената от него последна негова заетост преди подаване на заявление за ПОБ в България е била в друга държава – членка, но същият е пребивавал постоянно в България. Разпоредбата на член 61 от Регламент (ЕО) №883/2004, наименувана „Специални правила за сумиране на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост“ предвижда в своя §1: Компетентната институция на държава-членка, чието законодателство поставя придобиването, запазването, възстановяването или продължаването на правото на обезщетения в зависимост или от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава-членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство, а в чл. 61 §2 е посочено, че с изключение на случаите по член 65, параграф 5, буква a), прилагането на параграф 1 на този член е в зависимост от това, дали заинтересованото лице, в съответствие със законодателството съгласно което се претендират обезщетенията, е придобило последно: осигурителен период, ако това законодателство изисква осигурителен период, трудов стаж, ако това законодателство изисква трудов стаж, или стаж като самостоятелно заето лице, ако това законодателство изисква стаж като самостоятелно заето лице. Нормата на чл. 54а ал.1 КСО съдържа именно такова изискване за осигурителен период, тъй като предвижда, че право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването. И докато изискването на чл. 54б ал.1 КСО относно определяне размера на ПОБ за наличие на период от 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването, през който лицето следва да е било заето и да е получавало възнаграждение или да е имало осигурителен доход, се дерогира от нормите на чл. 62 §1 и §2 от Регламент (ЕО) №883/2004, които се прилагат пряко и изчисляването на размера на ПОБ може да стане въз основа и на осигурителен период на заетост, по – малък от 24 месеца, то нормата на чл. 54а ал.1 КСО не се дерогира от норма на общностното право, тъй като същата е в съответствие с правилото за сумиране на периоди на осигуряване или заетост, заложено в приложимия Регламент (ЕО) №883/2004. В смисъла на тези съждения е и Определение на Съда (седми състав) от 24 март 2023 година по дело C-30/22 (DV срещу Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт — Велико Търново). В т 41 от същото е посочено следното: В това отношение следва да се припомни, че член 61 от този регламент предвижда по-конкретно в параграф 1, че компетентната институция на държава членка, чието законодателство поставя придобиването на правото на обезщетения за безработица в зависимост от завършването на периоди на осигуряване, зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство. От член 61, параграф 2 обаче следва, че с изключение на случаите по член 65, параграф 5, буква а) от посочения регламент, прилагането на посочения член 61, параграф 1 зависи от това дали заинтересованото лице, в съответствие със законодателството, съгласно което се претендират обезщетенията, е придобило последно осигурителни периоди, ако това законодателство изисква такива периоди.“. В т.42 е посочено: Поради това, доколкото от член 54а, алинея 1 от КСО следва, че българското законодателство обуславя придобиването на право на обезщетение за безработица от завършването на осигурителни периоди и доколкото при връщането си в България DV не е завършила такива периоди, тя би могла да претендира обезщетения за безработица на основание Регламент № 883/2004 чрез сумиране на осигурителните периоди, завършени в друга държава, в случая Обединеното кралство, само ако положението й съответства на визираното в член 65, параграф 5, буква а) от този регламент във връзка с член 65, параграф 2 от него.“. В настоящия случай, както се посочи по – горе жалбоподателят попада в хипотезата на чл.65 §5 б.“а“ от Регламент № 883/2004 и при това положение същият има право на сумиране на периодите му на заетост в друга ДЧ на ЕС с тези в България, за да може да се постигне изискването за 12-месечен осигурителен стаж съгласно чл. 54а ал.1 КСО и в съответствие с чл. 61 §1 от Регламент № 883/2004. В конкретиката на фактите по делото относно 18-месечния период преди прекратяване на осигуряването, станало на 30.09.2023г., са налице единствено данни за 1-месечна заетост на жалбоподателя в друга ДЧ на ЕС. Единствените служебно събрани данни за друга негова заетост през този 18-месечен период се отнасят до нанесения в трудовата му книжка стаж от 07.06.2022г. до 31.08.2023г. при българския работодател „Стаменоф 77“ ЕООД. Цитираните по - горе Задължителни предписания № ЗД-1-25-01631754/19.06.2024г., отправени до посочения работодател, са именно за заличаване на подадените относно служителя Д. Г. С. данни по чл. 5 ал.4 т.1 КСО, в декларация обр.№1 и в удостоверение приложение №10 за осигурителен стаж след 26.06.2022г., тъй като е прието, че това лице не е упражнявало трудова дейност по смисъла на чл. 10 във вр.с чл. 4 КСО и не се явява осигурено лице по смисъла на чл. 4 ал.1 т.1 КСО за този период. При тези данни органът по осигуряването, разглеждащ образуваното по заявление на С. производство по отпускане на ПОБ, не разполага с доказателства за реализиране на предпоставката по чл. 54а ал.1 КСО. Предвид обжалването на издадените задължителни преписания и потвърждаващото ги, но не влязло в сила, решение на директора на ТП на НОИ, този орган не е постановил отказ за отпускане на ПОБ, а с оглед необходимостта от събиране на всички необходими доказателства с цел изясняване на всички факти от значение за случая същият при спазване на принципите по чл. 7 и чл. 9 АПК е спрял административното производство. Визираното в разпореждането за спиране правно основание за това – чл. 54г ал.4 КСО, е напълно адекватно на посочените фактически основания. Съгласно чл. 54г ал.4 т.2 КСО, длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 спира с разпореждане производството по отпускането или изплащането на обезщетението за безработица, когато е необходимо извършване на проверка от контролен или друг компетентен орган относно обстоятелства от значение за правото или размера на обезщетението; в този случай спирането е до приключване на проверката, но за не повече от 6 месеца. Именно извършената проверка, чиито резултати са обжалвани по съдебен ред от страна на адресата ѝ, и съответно същата не може да се счете за приключила, препятства органа да направи понастоящем обективна и законосъобразна преценка за правото на жалбоподателя на отпускане на ПОБ и се явява фактическото основание за разпореденото спиране на административното производство. Ето защо съдът намира, че в случая е спазен материалния закон и е съобразена целта на същия. Като е потвърдил това разпореждане за спиране ответният административен орган е издал решение, което също е съобразено с материалния закон на национално и общностно ниво и с целта на същия.

Поради изложените съображения жалбата се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Следва да се отбележи, че разпореденото спиране не може да продължи повече от 6 месеца съгласно визираното в него правно основание по чл. 54г ал.4 т.2 КСО.

По претенцията за разноски – Съгласно препращащата норма на чл. 118 ал.3 КСО отговорността за разноски по дела от типа на настоящото следва да се определи по правилата на чл. 143 на АПК. Съгласно чл. 143 ал.3 АПК, когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството, ответникът има право на разноски, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото, включително юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ. От ответната страна е направена претенция за присъждане на съдебни разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение в размер на 240 лева. Съобразно нормата на чл. 24 от НЗПП, към която препраща чл. 143 ал.3 АПК във вр.с чл. 37 от ЗПП, и определянето на делото като такова с нематериален интерес, съдът намира, че в полза на ответната страна следва да бъде определено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. При определяне на този минимален размер съдът отчете фактическата и правна сложност на казуса и съобрази факта, че единственото участие на упълномощения юрисконсулт по делото се изразява в депозиране на писмена защита без лично явяване в съдебно заседание. Ето защо, доколкото съгласно чл. 120 ал.1 КСО е освободена само от заплащане на държавна такса, но не и от съдебни разноски, оспорващата страна следва да бъде осъдена да заплати на учреждението, към което принадлежи ответния административен орган, сумата от 100 лева, представляващи присъдено юрисконсултско възнаграждение.