Решение № 9 от 25.1.2023 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 546/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на „Л.Л." ООД против Решение № 263/ 03.08.2022 г. по гр. д. № 148/ 2022 г. на Окръжен съд - Х., с което е отхвърлен предявения против Н. и сдружение „П.У.“ иск с правно основание чл. 269, ал. 1 ДОПК по отношение на следния недвижим имот: сграда с кадастрален идентификатор •••••.•••.••••.• по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. С., община С., одобрени със Заповед РД-••-•••/13.12.2016г. на изпълнителен директор на АГКК, със застроена площ от 147 кв. м., етажи - 3 етажа. Предназначение: Друг вид обществена сграда, разположена в поземлен имот с идентификатор •••••.•••.••••, с площ от 666 кв. м, вид на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.). В жалбата се прави оплакване за неправилност на обжалваното решение вследствие на превратно тълкуване съдържанието на нотариалния акт от окръжния съд, който погрешно е приел, че предвиденият в него срок за учредяване правото на строеж е давностен, а не прекратителен. Предвид изложеното жалбоподателят иска да бъде отменено решението, вместо което бъде постановено ново, с което да се уважи предявеният иск. Въззиваемата страна Н.А.П. чрез пълномощника си оспорва жалбата. Въззиваемата страна сдружение „П.У.“ чрез пълномощника си изразява становище за основателност на жалбата. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, констатира следното от фактическа и правна страна: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и против акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което е допустима. „Л.Л." ООД е предявило против Н.А.П. и сдружение „П.У.“ иск с правно основание чл. 269, ал. 1 ДОПК по отношение на следния недвижим имот: сграда с кадастрален идентификатор •••••.•••.••••.• по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. С., община С., одобрени със Заповед РД-••- •••/13.12.2016г. на изпълнителен директор на АГКК, със застроена площ от 147 кв. м., етажи - 3 етажа. Предназначение: Друг вид обществена сграда, разположена в поземлен имот с идентификатор •••••.•••.••••, с площ от 666 кв. м, вид на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.), собствеността върху който претендира въз основа на покупко – продажба и учредено в полза на сдружение „П.У.“ право на строеж за срок от 7 години, с изтичането на който по силата на чл. 92 ЗС е придобил собствеността върху построената сграда. От доказателствата по делото е видно, че с НА № ••, т.•, д. № •••/•••• г. от 25.07.2013 г. на нотариус М.М. „Л.Л.“ ООД е придобила чрез покупко – продажба собствеността върху следния недвижим имот: дворно място с площ от 666 кв. м. от поземлен имот 2901, за което е отреден урегулиран поземлен имот •••• - ••••, в квартал 303 по действащия план на гр. С., одобрен със Заповед № •••/ 22.11.1993 г. и изменен със Заповед №•••/23.06.2005 г., който към настоящия момент представлява имот с идентификатор •••••.•••.••••. На 30.08.2013 г. с НА № •••, том •, д. № •••/•••• г. „Л.Л.“ ООД е учредила право на строеж върху закупения имот на сдружение „П.У." за срок от 7 години за построяване на сграда от сутерен, три етажа и един подпокривен етаж, разгъната площ от 768.86 кв. м. С Разрешение за строеж №156/ 12.11.2013 г. на община С. е разрешено строителството на „Д. ц. за с. х. „П.У.“ с възложител сдружение „П.У.“, която сграда е въведена в експлоатация съгласно Удостоверение № ••/ 10.09.2015 г. Не е спорно, че за събиране публичните задължения на сдружение „П.У.“ е образувано изп. д. №•••••••••/•••• г. на ТД на Н. – П., по което е насочено изпълнение върху процесния недвижим имот. При тези данни съдът намира, че в случая са налице предпоставките на чл. 269, ал. 1 ДОПК за предявяване на настоящия иск, с уважаването на който ще се отрече правото на принудително изпълнение на държавата в качеството й на публичен взискател върху процесни имот. Основният спор по делото е за характера на уговорения в договора за учредяване право на строеж срок – давностен или прекратителен и за правните последици от изтичането му. Правото на строеж е ограничено вещно право, чието съдържание се изразява в правото да се построи сграда в чужд имот, като след реализирането му то се трансформира в право на собственост върху построеното. След построяване на сградата правото на строеж не се погасява, като при пълното или частичното й погиване, суперфициарът може да я изгради отново, освен ако в акта за учредяването е предвидено друго (чл. 66, ал. 2 ЗС). С учредяване и реализиране на правото на строеж се оборва законната презумпция по чл. 92 ЗС, че собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. По силата на чл. 63, ал. 2 ЗС правото на строеж може да се придобие и когато собственикът на земята прехвърли отделно от земята собствеността върху вече съществуващата постройка. Договорите, с които се учредява право на строеж или се прехвърля собствеността на вече съществуваща постройка отделно от земята, обикновено са безсрочни, но е възможно да бъдат ограничени с определен срок, в който смисъл е изричната разпоредба на чл. 65 ЗС, която урежда правните последици от изтичане на срока – безвъзмездното преминаване на собствеността върху сградата върху собственика на земята. Този срок е прекратителен, с изтичането на който собствеността върху сградата преминава върху собственика на земята по силата на приращението (чл. 92 ЗС), без да е необходимо допълнително споразумение между страните. В настоящия случай ищецът „Л.Л.“ ООД е учредил на 30.08.2013 г. в полза на сдружение „П.У.“ право на строеж върху собствения си недвижим имот за срок от 7 години, с изтичането на който правото на собственост върху построената от суперфициаря сграда по силата на приращението преминава върху собственика на земята. Становището на окръжния съд, че уговореният в договора 7 – годишен срок на правота на строеж е давностен, е неправилен. Давността е срок на бездействие на суперфициаря, с изтичането на който се погасява правото му да построи сграда в чужд имот и да придобие собствеността върху нея. По силата на чл. 67 ЗС правото на строеж се погасява, ако не се упражни в 5 – годишен срок от учредяването му. Уговорките между страните за скъсяване или удължаване на този срок, както и отказът от давност преди изтичането й, са недействителни (чл. 113 ЗЗД). Поради това, като се има предвид, че въпросът за давността е изключен от предмета на договаряне, следва да се приеме, че уговореният в договора 7 – годишен срок на суперфицията е прекратителен, с изтичането на който суперфициарът сдружение „П.У.“ е загубил отстъпеното му право на строеж и е възстановено действието на приращението по чл. 92 ЗС. Следващият въпрос, който следва да се обсъди, е за началния момент, от който започва да тече срокът на суперфицията. Настоящата инстанция не споделя становището на ищеца, че 7 – годишният срок е започнал да тече от сключване на договора на 30.08.2013 г. и е изтекъл на 30.08.2020 г. Основната цел на суперфицията е придобиване на собствеността от суперфициаря върху построеното въз основа на отстъпеното му право на строеж. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 4.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 1/2011 г., ОСГК правото на строеж се счита упражнено с изграждането на грубия строеж на сградата или съответния етап, за който е издадено разрешението за строеж. От този момент възниква обектът на суперфициарна собственост и се постига крайната цел на суперфицията – придобиване собствеността върху построеното. Следователно уговорения в договора 7 – годишен срок на правото на строеж е започнал да тече от завършване на сградата в груб строеж. По делото липсват данни за датата, на която сградата е завършена в груб строеж, поради което за начало на срока следва да се приеме въвеждането й експлоатация на 10.09.2015 г. Уговореният 7 – годишен срок на суперфицията е изтекъл на 10.09.2022 г., от която дата собствеността върху сградата по силата на приращението е преминала автоматично върху собственика на земята „Л.Л.“ ООД. От изложеното следва, че към настоящия момент процесната сграда е собственост на ищеца „Л.Л.“ ООД, поради което, като е приел противното, обжалваното решение на окръжния съд следва да се отмени, вместо което се постанови ново, с което предявеният против Н.А.П. и сдружение „П.У.“ установителен иск по чл. 269, ал. 1 ДОПК се уважи. Дължимите и заплатени от ищеца „Л.Л.“ ООД разноски по делото са общо в размер на 8215. 50 лв., които следва да се понесат по равно от ответниците Н. и сдружение „П.У.“ или всеки един от тях следва да му заплати разноски в размер на 4107. 75 лв. Мотивиран от горното, съдът