Решение № 305 от 4.12.2025 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 269/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 258 и следв. ГПК. Образувано е по въззивна жалба от Д. К. В., с ЕГН •••••••••• и В. Д. В., с ЕГН ••••••••••, чрез процесуалния им представител адв. П. К. от САК, и въззивна жалба подадена от АЛИАНЦ ФЕРЗИХЕРУНГС АГ (Германия), вписано в Окръжен съд - Мюнхен, в търговския регистър под № 75727, Ф.Р. Германия, чрез процесуалния му представител адв. С. М., срещу решение № 260000/04.02.2025г., постановено по т. д. № 199/2019г. по описа на Добричкия окръжен, както и частна въззивна жалба, подадена от Д. К. В. и В. Д. В., чрез адв. К. срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение № 260021/19.03.2025г. по т.д. № 199/2019г. на ДОС. Въззивниците Д. К. В. и В. Д. В. обжалват решението в частта, с която съдът е отхвърлил исковите им претенции за обезщетение на неимуществени вреди за разликата над 100 000 лв. до предявените размери от по 120 000 лв., предявени частично от 200 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на тяхната дъщеря, настъпила в резултат на ПТП, настъпило на ••••• г. на територията на Германия, както и в частта за началната дата, от която съдът е присъдил акцесорното вземане за законна лихва върху главницата. Излагат се оплаквания за неправилност и необоснованост на решението в отхвърлителната му част. Поддържа се, че е допуснато неправилно приложение на нормата на чл. 52 ЗЗД. Съдът е определил обезщетения в занижен размер, несъответен на действително претърпените от тях морални вреди, както и на действащите лимити на застрахователното покритие и инфлационния индекс в страната. Първоинстанционният съд в недостатъчна степен е анализирал установените по делото факти и обстоятелства, както за реално претърпените страдания от ищците, така и относимите такива за личността на пострадалата. Необсъждането на събраните гласни и писмени доказателства е довело до постановяване на неправилно решение и присъждане на обезвреда за неимуществени вреди в занижен размер, който не може да репарира нанесените им неимуществени вреди. Изложени са подробни съждения за дълбоката и трайна емоционална връзка на ищците с пострадалата, за изключителността на претърпените страдания от тях вследствие на загубата на дъщеря им. Освен това решението не е съобразено и с многобройната съдебна практика относно размера на претърпените неимуществени вреди от същия вид и за същия период, цитирайки относима такава. По отношение претенцията за законна лихва сочат като начална дата датата на ПТП, а в условията на евентуалност – 02.01.2017 г., респ. 04.05.2018 г., излагайки подробни съображения за всяка една от сочените дати, от която се дължи законна лихва върху присъденото обезщетение за обезвреда на неимуществените вреди до окончателното изплащане на сумата, на осн. чл. 429, ал. 3 КЗ. Искането, с което сезират въззивната инстанция, е за отмяна на решението в отхвърлителната му част и постановяване на друго, с което допълнително на всеки от ищците се присъдят по 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумите, начиная от 02.01.2017 г., респ. 04.05.2018 г., до окончателното им изплащане. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., заедно с включено ДДС. В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от ответната по жалбата страна, в който са релевирани доводи за нейната неоснователност и е направено искане същата да бъде оставена без уважение. Претендират се разноски. Въззивникът АЛИАНЦ ФЕРЗИХЕРУНГС АГ (Германия) обжалва решението в неговата осъдителна част, с която съдът е уважил исковите претенции на Д. К. В. и В. Д. В., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 31.03.2021 г. до датата на окончателното изплащане на задължението. На първо място се излагат оплаквания за неправилно приложение на относимото за казуса материално немско право и дерогирането му от националната разпоредба на чл. 52 ЗЗД, доколкото не е налице основание за приложение изключението по чл. 16 от Регламент Рим II, с подробно изложени съображения за това. Позовава се на практика на СЕС обективирана в решения по дела №№ С-86/23, С-577/21 и С-340/14. На следващо място се твърди липса на материалноправна легитимация за претендиране на неимуществени вреди, доколкото процесното ПТП, респ. смъртта на пострадалата, са настъпили преди влизане в сила на Закона за въвеждане право на обезщетение за наследници от 22.07.2017 г. Към датата на настъпване на процесното застрахователно събитие претендираните вреди не са подлежали на обезщетение. Поддържа се въведеното с отговора на исковата молба възражение за погасяване по давност на претенциите срещу АЛИАНЦ ФЕРЗИХЕРУНГС АГ. В условията на евентуалност намира присъдените обезщетения за прекомерни. С оглед неоснователността на главните искови претенции, неоснователни се явяват и акцесорните такива. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в осъдителната му част и постанови друго, с което да отхвърли изцяло исковите претенции. Претендира присъждане на съдебно-деловодни разноски за двете инстанции, вкл. адвокатско възнаграждение. В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от ищците, в който са релевирани доводи за неоснователност и необоснованост на насрещната въззивна жалба, с подробно изложени съображения. Поддържат се доводи за правилно приложение на относимия в случая национален закон и в частност нормата на чл. 52 ЗЗД – особена повелителна правна норма, която преследва цел за защита на съществен обществен интерес, която цел не може да се постигне чрез прилагане на германското право. Приложението на немския закон би довело до съществено нарушаване на българския обществен интерес, доколкото увредените лица биха били лишени от обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди. Постъпила е и частна жалба от Д. К. В. и В. Д. В., чрез адв. К., срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение № 260021/19.03.2025г. по т.д. № 199/2019г. на ДОС, с което съдът е оставил без уважение искането на страната за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. Обжалваното определение намира за неправилно, с подробно изложени съображения за това. Позовава се на относима съдебна практика на ВКС. Моли за отмяна на обжалваното определение и за увеличаване размера на присъденото адвокатско възнаграждение с още 18 399, 24 лв. ведно с ДДС, както и за намаляване на присъдените разноски на ответника. В срока за отговор насрещната страна е изразила становище за правилност на обжалваното определение, респ. за неоснователност на частната жалба, с подробно изложени съображения за това. Съдът правилно е изчислил размера на адвокатското възнаграждение на ищците на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. и същото е съобразено с действителната фактическа и правна сложност по делото, и реално извършена работа. Неоснователни намира и възраженията за прекомерност на присъдените на ответника разноски. В заключение моли съда да остави частната жалба без уважение и да потвърди обжалваното определение. Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено следното от фактическа и правна страна: В производството пред въззивната инстанция не се оспорва, че на ••••• год., при пътен инцидент, настъпил в Германия, починала Ж. В. Д., на •••••. Не се оспорва, че същата е била пътник в л.а. BMW М6 с рег.№ •••••, управляван от Н.Н.. Последният не упражнил постоянен контрол върху управляваното МПС, навлязъл в лентата за насрещно движение, където настъпил удар с л.а. MERCEDES. В резултат на удара избухнал пожар в купето на л.а. BMW, който причинил и смъртта на Ж.Д.. Ищците са наследници по закон /родители/ на починалата Ж. В. Д.. Пред въззивната инстанция не се оспорва, че към датата на ПТП е било налице валидно застрахователно правоотношение между застрахованото лице и ответното застрахователно дружество. В случай на непозволено увреждане с международен елемент, какъвто е разглежданият, приложимото материално право се определя по принципите, предвидени в Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения ("Рим II"). По общото правило на чл. 4, пар. 1 от същия, релевантният критерий за привързване е мястото на настъпване на пряката вреда. Приложимо е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт (в този смисъл са т. 25 от решение от 10.12.2015 г. по дело C-350/14, т. 23 от решение от 17.05.2023 г. по дело C-264/22, т. 27 от решение от 05.09.2024 г. по дело С-86/23 на С.). Този критерий е възприет при издирване на относимото материално право и в казуалната практика на ВКС - решение № 50174/20.03.2023 г. по т. д. № 2137/2021 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 50116/07.10.2022 г. по т. д. № 2366/2021 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 50025/10.02.2025 г. по т. д. № 1444/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 70/12.03.2025 г. по т. д. № 772/2024 г. на ВКС, ТК, I т. о. В случая правото на обезвреда на претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на тяхната дъщеря, настъпила в резултат на ПТП на територията на Германия, се урежда именно от правото на тази държава, като предявените осъдителни искове са с правно основание § 115, ал. 1 от Закона за застрахователните договори на Федерална република Германия. Не са налице изключенията за прилагане на чуждото материално право, предвидени в чл.4, пар.1 от Регламента. Няма обстоятелства, които да обосновават явно по-тясната връзка с държава, различна от мястото на настъпване на вредата по смисъла на чл. 4, пар.3 от Регламента. Починалата е българска гражданка, с обичайно местопребиваване в България. Деликвентът е български гражданин, пребиваващ в Германия. Претенцията, произтичаща от ПТП в Германия и е насочена срещу немски застраховател по договор, сключен в същата държава. Обхватът на определеното по чл. 4 от регламента приложимо право към извъндоговорни задължения е определен в чл. 15 от същия и включва дефинирането на активно материалноправно легитимираните лица по претенцията за обезвреда. Когато българският съд приеме за относимо чуждо материално право, следва да прилага и тълкува същото така, както се прилага и тълкува в създалата го държава /чл.44, ал.1 КМЧП/. На основание чл. 43 КМЧП съдът е установил служебно съдържанието на немското материално право като е изискал информация, вкл. е приобщил специализирани статии, представени от ответника. Според немското материално право, приложимо към датата на деликта, преживелите лица нямат право на обезщетение за собственото си емоционално страдание. Съгласно константната съдебна практика (Федерален съд, Нов юридически седмичник 1989, 2317, 2318) преживелите починали лица имат право на обезщетение за болки и страдания само когато преживяното душевно страдание е патологично осезаемо и когато надвишава обичайните негативни последици по отношение на здравословното състояние от един трагичен случай, т. е. трябва да е налице увреждане на здравето на непряката жертва поради шок, вследствие смъртта на близък. Правото на поправяне на неимуществената вреда, причинена от загубата на близък при ПТП, е признато в правния ред на Германия, но само при извънредни обстоятелства: може да се поправи само ако превишава нормалните реакции и неудобства вследствие на смърт, настъпила при ПТП. Претенцията в този случай е за компенсиране на собствено здравословно увреждане, а не за преживяна мъка. Промените в законодателството, предвиждащи разширено право на изплащане на обезщетение на преживели лица по чл. 844, ал.3 ГК, се прилага само за случаи, настъпили след 22.07.2017 год. Доказателствената тежест за наличието на вреди от преживян шок е за преживелите лица. Тази правна уредба не противоречи на правото на ЕС - Решение на Съда (десети състав) от 15 декември 2022 г. по дело С-577/21, постановено по преюдициално запитване от Софийски градски съд. В решението е прието, че Директива 2009/103 не задължава държавите членки да изберат конкретен режим на гражданска отговорност, за да определят обхвата на правото на пострадалото лице на обезщетение на основание на гражданската отговорност на застрахования. Тази директива по принцип допуска национална правна уредба, която установява задължителни критерии за определяне на неимуществените вреди, които подлежат на обезщетение. При тези обстоятелства установените от германския законодател условия, както са тълкувани от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд), при които неимуществена вреда, претърпяна от близките роднини на пострадалите при пътнотранспортни произшествия, може да породи право на обезщетение, не са от естество да застрашат постигането на предвидената в Директива 2009/103 цел за защита на пострадалите при пътнотранспортни произшествия. Съобразно заключението на изслушаната по делото комплексна СППЕ ищцата В. понесла изключително тежко смъртта на дъщеря си. И понастоящем ищцата е емоционално лабилна, избягва теми, разговори, мисли, дейности и ситуации, напомнящи за събитието. Налице са нарушения на съня, избягващо поведение, ежедневни визуални спомени и сънища с починалата, самообвинения и социално избягване. Към настоящия момент В. е в процес на приемане на бъзвъзвратната загуба на детето си, но остава емоционално и психически опустошена от непрежалимата й загуба. Ищцата е избрала живот в името на внучката си. Горните факти, сочещи на обективно страдание се потвърждават и от събраните по делото гласни доказателства. Независимо от безмерната скръб, при ищцата отсъстват симптоми на заболяване като посттравматично стресово разстройство или друго отключено заболяване. На посоченото основание, независимо от отчитаното от съда страдание, ищцата не е активно легитимирана да претендира обезщетение от застрахователя. Съобразно немското законодателство, което настоящият състав е длъжен да приложи, претенцията на преживелите лица може да се основава единствено на собствено здравословно увреждане, а не на преживяна мъка и страдание. Не така стои въпросът при ищеца В.. Вещите лица са категорични, че при страната е налице персистиращо и понастоящем посттравматично стресово разстройство. В. остава емоционално лабилен с минимално намалени по интензивност и честота кошмарни сънища, внезапна поява на спомени от преживяната психотравмена ситуация, ранно събуждане, тревожност, загуба на кураж и др. Налице е липса на когнитивна интеграция; притъпена възможност да изживява чувства на радост и удоволствие от живота, с несъответен емоционален отговор. Всичко това е довело до отчуждаване в междуличностовите отношения, откъснатост и изолация. ПТСР е приело хроничен и флуктуиращ ход. Налице са прояви с болестен характер – депресивни симптоми с изразена соматизация. След трагичното събитие В. не е преминал през нормалната траурна реакция, а е застинал в депресивната фаза. В. не води пълноценен живот. Нуждае се от специалилизирана помощ с неясен изход /така и устни обяснения на вещите лица в о.с.з./. Следователно – налице е увреждане на здравето на преживял родител. ПТСР е изрично посочено като „шокова вреда“ в представената немска доктрина /Р.Балке, „Обезщетение за преживелите лица“, „Разграничение в рамките на шоковите вреди“/. На посоченото основание ищецът е активно материалноправно легитимиран да претендира обезщетение от немския застраховател. По размера: Размерът на дължимата обезвреда следва да се определи съобразно немското материално право, което следва да се тълкува и прилага съобразно съдебната практика на немските съдилища. Относимо към поставените въпроси е и решение от 05.09.2024 г. на Съда на Европейския съюз по дело С – 86/23 г., постановено по отправено от Върховния касационен съд на Република България преюдициално запитване за тълкуване на член 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Регламент "Рим II"). Със задължителното на основание чл. 633 ГПК решение на Съда на Европейския съюз е прието, че член 16 трябва да се тълкува ограничително, както и че националната юрисдикция не може да използва дерогацията, предвидена в член 16 от Регламент "Рим II", ако целта за защита на разглеждания интерес, преследвана със съответната разпоредба от правото на сезирания съд, може да бъде постигната и чрез прилагане на правото, определено съгласно стълкновителните норми на този регламент. Подчертано е, че юрисдикциите на държавите членки могат да прибягват до национални особените повелителни норми само при изключителни обстоятелства, когато, както се посочва в съображение 32 от Регламент "Рим II", "съображения от обществен интерес" оправдават това. Извършено е позоваване на определението на понятието "особена повелителна норма" и прието, че такова право или норма непременно трябва да е насочено или насочена към защитата на обществени интереси от особено значение като свързаните с политическата, социалната или икономическата организация на държавата членка на сезирания съд, т. е. за интереси, които тази държава членка смята за съществени. По тези доводи на поставения въпрос е отговорено, че национална разпоредба, която предвижда, че обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките роднини на починало при пътнотранспортно произшествие лице, се определя от съда по справедливост ( чл. 52 ЗЗД), не може да се счита за "особена повелителна норма" по смисъла на този член, освен ако — когато разглежданото правно положение има достатъчно тясна връзка с държавата членка на сезирания съд — въз основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемането на тази национална разпоредба сезираната юрисдикция констатира, че нейното зачитане се счита от решаващо значение в рамките на правния ред на тази държава членка, тъй като преследва цел за защита на съществен обществен интерес, която не може да бъде постигната чрез прилагане на правото, определено съгласно член 4 от този регламент. Последното изключение не е налице в настоящия случай, доколкото разглежданото правно положение няма очертаната в практиката на СЕС достатъчно тясна връзка с държавата членка на сезирания съд. Такава би била налице, ако искът за обезвреда е предявен срещу деликвента, а не срещу чуждестранния застраховател. Преследвана цел с нормата на чл. 52 от ЗЗД на РБ може да бъде постигната чрез прилагане на правото, определено съгласно член 4 от този регламент, което също предвижда парично обезщетение, поставено в дискрецията на съда и по неговата преценка за справедливост - §11, ал.2 Закон за движение по пътищата. В този смисъл е и утвърдената към настоящия момент съдебна практика Решение № 50025 от 10.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1444/2022 г., II т. о., ТК, Решение № 202 от 17.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1542/2023 г., I т. о., ТК. Отделно от изложеното особено повелителната разпоредба е разпоредба, чието спазване се счита за решаващо от дадена държава за защита на обществените интереси до такава степен, че тя е приложима към всяка ситуация, попадаща в нейния обхват и имаща тясна връзка с тази държава, независимо от правото, което иначе е приложимо към въпросната ситуация. Нормите на деликтното право имат за предмет отстраняването на вредата в частноправни отношения. По изложените съображения не е налице хипотеза на особена повелителност на разпоредбите на чл. 45 и следв. ЗЗД, тъй като същите не са свързани с изключителитен държавен или обществен интерес като опазване на околната среда, на общественото здраве и морал, опазване на националните културни ценности и идентичност, защита на потребители, защита на деца, защита на конкуренция и др. Отделно - съдържанието им не изразява недвусмислено и безусловно гореспоменатия интерес чрез въвеждането на забрана, видима при първи прочит. Средната сума, която немските съдилищата присъждат за преживян шок при смърт на близък роднина възлиза на 10 000 евро, която е „отправна точка, ръководно начало и котва“ за определянето на обезщетенията на преживелите лица /Върховен областен съд Шлезвиг, решение от 23.2.2021 год.. – 7 U 149/20/. Сумата от 10 000 евро е спомената единствено в оценката на разходите на правителствения проект към Закона за въвеждане на правото на обезщетение на преживели лица, но е „ръководно начало и помощ при ориентиране“ /Върховен областен съд Кобленц, решение от 21.12.2020 год. – 12 U 711/20/. Представената правна литература сочи, че съдът разполага с широка възможност за преценка като вкл. са налице случаи на присъждане на сумата от 20 000 евро при посттравматично стресово разстройство /с.209, „Разграничение на шоковите вреди“/. Юридическата доктрина признава възможността за удвояване на средните суми при изключително тежко страдание. Вземат се предвид степен на свързаност; степен на зависимост, интензитет на поддържана връзка, значение на починалия, тежки обстоятелства при умирането, особени субективни заложби при съпреживяването на траур. В настоящия случай, изхождайки от заключението на СППЕ и събраните гласни доказателства, съдът приема, че дължимото обезщетение на ищеца В. следва да се определи в размер на 20 000 евро, равностойни на 39 116, 60 лева. Релевантните фактори за определяне на размера са близката родствена връзка, близките и сърдечни отношения с починалата приживе, тежките обстоятелства около внезапната смърт, преживяното ПТСР, което е налице и понастоящем с неясен бъдещ изход. Така определеното обезщетение е в унисон със съдебната практика /напр. цитирано Решение от 04.07.2018 год. на Окръжен съд Ротвайл, в което на майка на убита дъщеря е определено обезщетение от 20 000 евро, с.200, гръб/. По възраженията за погасяване на вземането по давност: Според § 115, пар.2 от Закона за застрахователните договори срокът на погасителна давност по преките искове е идентичен с този за претенцията срещу задълженото застраховано лице. Според § 195 и 199, пар.1 от ГК на Германия стандартният срок на давността е три години и същата започва да тече в края на годината, в която е възникнала претенцията. Давността се прекъсва, ако щетата е регистрирана при застрахователя до момента, в който решението на последния бъде получено писмено от ищеца - § 115, пар.2 от Закона за застрахователните договори. На основание § 209 от ГК периодът, по време на който срокът на давност е прекъснат, не се включва в самия срок на давност. Независимо от спирането и прекъсването на давността срокът на давността приключва най-късно след 10 години от възникване на щетата. Съобразявайки горните приложими разпоредби, давностният срок е започнал да тече, считано от 01.01.2017 год. В периода 04.05.2018 год. /предявяването на застрахователна претенция пред представител на застрахователя/ до 20.12.2019 год. /писмено произнасяне на застрахователя/ давността следва да се счита спряна. Исковата претенция е предявена пред съда на 26.03.2021 год. с молбата за конституиране на ответника независимо че исковата молба е представена впоследствие /чл. 129, ал.5 ГПК/. Следователно при съобразяване на основанията за спиране на давността, 3 – годишният погасителен срок не е изтекъл. В заключение искът на ищцата В. следва да бъде отхвърлен като неоснователен, а искът на ищеца В. уважен до размер на 39 116, 60 лева. В съответствие с горното обжалваното решение следва да бъде частично отменено. По отношение на началната дата на законната лихва: В решението на ОС – Добрич законната лихва е присъдена, считано от датата на предявяване на исковата претенция срещу застрахователя – 31.03.2021 год., а съобразно исковата молба се претендира, считано от датата на деликта. В предявената въззивна жалба от ищците се претендира присъждане на законна лихва считано от 02.01.2017 год., евентуално – 04.05.2018 год., с подробно наведени доводи за това. Съобразно приложимото немско право, ако пострадалото лице предяви претенция по § 115, пар.1 от Закона за застрахователните договори спрямо застрахователя, последният е длъжен най-късно в тримесечен срок да представи мотивирано предложение за обезщетение или алтернативно – мотивиран отговор при отказ /§3а, пар.1, № 1 от Закона за задължително застраховане/. При липса на мотивирано предложение в горепосочения срок искът на третото лице трябва да бъде олихвен с лихви за просрочие. В настоящия случай тримесечният срок е изтекъл на 05.08.2018 год. / 3 месеца след предявяването на застрахователна претенция пред представител на застрахователя/, като считано от посочената дата при липса на мотивирано предложение, застрахователят е в забава за заплащане на дължимото обезщетение. Страните не оспорват размера на акцесорното вземане. Обжалваното решение следва частично да бъде изменено в посочения смисъл. По частната жалба с правно основание чл. 248 ГПК: Постъпила е и частна жалба от Д. К. В. и В. Д. В., чрез адв. К., срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение № 260021/19.03.2025г. по т.д. № 199/2019г. на ДОС, с което съдът е оставил без уважение искането на страната за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. Моли за отмяна на обжалваното определение и за увеличаване размера на присъденото адвокатско възнаграждение с още 18 399, 24 лв. ведно с ДДС, както и за намаляване на присъдените разноски на ответника. По размера на възнаграждението по чл.38, ал.2 ГПК: ОС – Добрич е присъдил на процесуалния представител на ищците сумата от 2000 лева, като е счел, че същата отговаря на фактическата и правна сложност на делото. С оглед изхода от спора пред въззивната инстанция на адвоката, който е престирал безплатна правна помощ се дължи възнаграждение единствено за процесуално представителство на ищеца В.В.. Дължимото възнаграждение с оглед цената на предявения от страната иск, фактическата и правна сложност по делото /множество и разнородни доказателства, приложимост на чуждо право, множество проведени открити съдебни заседания/ и ориентировъчните размери в НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа следва да се определи в размер на 9450 лева. Върху така посочената сума се дължи ДДС /Решение на СЕС от 23.10.2025 год. по дело C‑744/23/ или общият размер на възнаграждението възлиза на 11340 лева. С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция /частична основателност на иска на В.В./ дължимото възнаграждение, определено по съразмерност, възлиза на 3 696, 52 лева с ДДС. По дължимите разноски на процесуалния представител на ответника: Частната жалба в разглежданата част е недопустима, тъй като с Определение № 260021/19.03.2025г. по т.д. № 199/2019 г. ДОС не се е произнесъл относно размера на разноските, присъдени на ответника. Отделно от изложеното същите следва да бъдат определени по съразмерност с оглед променения изход на спора пред въззивната инстанция. Ответното дружество е представило списък, съобразно които дължимите разноски възлизат на 11110 лева, от които 10 000 лева – адвокатски хонорар. По съображения, изложени по-горе за възнаграждението по чл. 38, ал.2 ЗА, същият е адекватен на престирания труд и фактическата и правна сложност на делото. Дължимите разноски, определени по съразмерност, възлизат на 9 299, 23 лева, респ. ищците следва да бъдат осъдени да заплатят допълнително 3 799, 23 лева над присъдените от ОС – Добрич. Разноски въззивна инстанция: В полза на адв.П.К. следва да бъде определено възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА съобразно изхода от спора в размер на 3 696, 52 лева с ДДС. Ответникът е представил доказателства за сторени разноски в размер на 13300 лева, от които по съразмерност му се дължат 11 132, 29 лева. Договореният хонорар от 7000 лева не е прекомерен с оглед материалния интерес, броя на разглежданите искове, фактическата и правна сложност на спора с международен елемент. Държавни такси: С оглед изхода от спора пред въззивната инстанция дължимата от ответника държавна такса по чл. 78, ал.6 ГПК следва да бъде определена както следва: в размер на 1564, 66 лева за първа инстанция и 782, 33 лева за въззивна инстанция. В полза на ответника следва да бъдат присъдени сторените във въззивното производство Така мотивиран, съдът