Решение № 1266 от 27.6.2024 г. на Административен съд - Кюстендил по дело № 242/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Образувано е по касационна жалба на „Е П“ ЕООД, [населено място], против решение № 46 от 01.03.2024 г., постановено по а.н.д. № 1317/2023 г. по описа на Районен съд - Кюстендил, с което е потвърдено наказателно постановление № 10-0001378/28.11.2023 г., издадено от директора на Дирекция „Инспекция по труда“ - [населено място] за наложено на дружеството жалбоподател на административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 1 500 (хиляда и петстотин) лева, на основание чл. 416, ал. 5 във връзка с чл. 414, ал. 3 от Кодекс а на труда (КТ), за нарушение на чл. 62, ал. 1 от КТ. В касационната жалба се излагат подробни доводи за неправилност на оспореното решение, като постановено при наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Иска се отмяната му, както и отмяна на потвърденото с него наказателно постановление. Претендират се разноски. Ответната страна - директорът на Дирекция „Инспекция по труда“ - [населено място], чрез процесуалния си представител ст. инспектор Х. Д., изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Окръжна прокуратура – Кюстендил дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Административен съд – Кюстендил, в настоящия си състав, след като се запозна с подадената касационна жалба, представените по делото доказателства и извърши проверка на обжалваното съдебно решение, прие за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна. Като такава същата е процесуално допустима за разглеждане в настоящото производство. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Районният съд е приел за установено от фактическа страна, че с процесното наказателно постановление административнонаказателната отговорност спрямо „Е П“ ЕООД е ангажирана за това, че при извършване на проверка за спазване на трудовото законодателство, на 25.08.2023 г. по работни места и на 25.09.2023 г. по документи дружеството, стопанисващо кафе-аперитив в [населено място], в качеството му на работодател е допуснало на работа на 25.08.2023 г. в 22: 30 ч. лицето Г. Й. Н. да изпълнява трудовите си задължения на длъжност „барман“ в обекта, без сключен трудов договор. От същата е попълнена декларация, в която е декларирала, че работи на посочената длъжност от един месец, декларирала е работно време, почивни дни, дневно възнаграждение. В хода на проверката е представен граждански договор от 05.08.2023 г., сключен между лицето и дружеството жалбоподател. При тези обстоятелства е прието от контролните органи, че Г. Н. полага труд по трудово правоотношение без сключен трудов договор, като резултатите от проверката са обективирани в Протокол от 25.09.2023 г. За да постанови оспорения правен резултат, районният съд е приел, че акта не страда от пороци, касаещи неговата валидност и допустимост, както и че е правилно е приложен материалния закон. Решението е валидно, допустимо и правилно. Приетата от съда фактическа обстановка, подробно изложена в мотивите на решението, съответства на събраните по делото доказателства и се споделя изцяло от настоящия касационен състав на съда. Изцяло се споделят и правните изводи на първоинстанционния съд. Съгласно чл. 1, ал. 2 от КТ отношенията при предоставянето на работна сила се уреждат само като трудови правоотношения. Съгласно чл. 61, ал. 1 от КТ трудовият договор се сключва между работника и работодателя преди постъпването на работа. От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че по своя характер и белези правоотношението между „Е П“ ЕООД и Г. Й. Н. съставлява трудово правоотношение. Противно на твърденията в касационната жалба, налице са елементите, характеризиращи процесните отношения като такива по предоставяне на работна сила, при наличие на работно място и точно определена функция. Престацията на труд е предмет на трудово, а не на обикновено гражданско, договорно правоотношение. Действително, страните имат автономия при договарянето помежду си, но тя е ограничена от императивните разпоредби на закона. Неоснователно се явява оплакването в касационната жалба, че не са доказани предпоставките и условията за съществуването на трудово правоотношение, като място на изпълнение на трудовите задължения, работно време, почивки и заплащане. Не са представени надлежни доказателства, опровергаващи извода на административнонаказващия орган, а впоследствие и на първоинстанционния съд, че между „Е П“ ЕООД и Г. Й. Н. съществуват трудови правоотношения. Т. е. между тези две страни, е възникнало трудово правоотношение, което не е било уредено с писмен трудов договор, подписан от двете страни, съгласно изискванията на чл. 61, ал. 1, във вр. с чл. 62, ал. 1 от КТ. Относно представения граждански договор от 05.08.2023 г., сключен между „Е П“ ЕООД и Г. Й. Н. следва да се посочи, че уговорената услуга е различна от установената при проверката работа, която лицето е извършвало. На следващо място – различен е начина на изплащане на уговореното възнаграждение по гражданския договор и попълнената от посоченото лице декларация. За да е налице граждански договор между страните следва да се предоставя само резултат, като изпълнителят следва да разполага както със собствени средства и оборудване, така и сам да създава организацията си на работа. В случаите, когато е налице организация на работата от работодател, с негово оборудване, същият предоставя единствено работна сила, а тези отношения, съгласно императивната разпоредба на чл. 1, ал. 2 от КТ, както се посочи, се уреждат само като трудови. Не е предоставено на свободната преценка на работодателя дали да сключи граждански или трудов договор с наетия от него работник. Не води до такава възможност и временния характер на дейността. Съобразно чл. 114 от КТ трудов договор може да се сключва и за работа през определени дни от месеца. Относно довода в касационната жалба, че декларацията представлява частен документ, който не се ползва с формална доказателствена сила, обвързваща съда, следва да се посочи, че цялостната преценка на съдържанието й в съвкупност с останалите налични доказателства по делото, обосновава извода, че същата отразява действителните отношения между дружеството и лицето, което я е подписало, които могат да бъдат определени единствено като трудови правоотношения. Няма никакви данни и твърдения, че при отразяването в декларацията на конкретните елементи на трудовото правоотношение, Г. Н. да е действала под натиск, грешка или при предварително оформени или зададени отговори. Декларацията е попълнена собственоръчно от нея, като именно подписът от същата удостоверява конкретните елементи на трудовото правоотношение, с посочване на конкретния работодател – касаторът в настоящото съдебно производство. По изложените съображения съдът намира, че обжалваното решение не страда от пороци, представляващи касационни основания за отмяната му. Същото е правилно и като такова следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото и на основание чл. 143, ал. 3 АПК вр. чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН, ответникът има право на разноски. Процесуалното му представителство е осъществено от служител в Дирекция „Инспекция по труда“ - [населено място] с юридическо образование, надлежно упълномощен по реда на чл. 17, ал. 3 АПК във вр. чл. 32, т. 3 ГПК, поради което и на основание чл. 27е от Наредба за заплащане на правната помощ следва да бъде определено възнаграждение в размер на 80 (осемдесет) лв. Водим от горното, Административен съд – Кюстендил,