Решение № 1849 от 28.2.2025 г. на Административен съд - Хасково по дело № 203/2025 г.

Производството е по реда на чл. 84, ал. 3, вр. чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Образувано е по жалба на М. АЛДАНДАЛ ДИРАР – [държава], против Решение № 12731/05.12.2024 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет. В жалбата се сочи, че обжалваният административен акт е незаконосъобразен, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Като основания за отказа в акта на административния орган били изложени съображения, че не били налице необходимите материалноправни предпоставки за предоставяне на бежански статут и хуманитарен статут. По-конкретно Държавната агенция за бежанците считала, че не можело да се направи обоснован извод за наличието на вътрешен или международен въоръжен конфликт на цялата територия на [държава]. Макар административният орган да оценявал положението в страната като несигурно и напрегнато, той не определял насилието във всички части на страната като безогледно. Въз основа на това бил направен извод, че били налице предпоставките по чл. 8, ал. 8, респективно чл. 9, ал. 5 от ЗУБ – възможност за ползване на ефективна закрила в част от държавата на произход. Анализът на изложената в решението обстановка в [държава] бил направен въз основа на справки, съдържащи информация, която не била актуална към датата на вземане на решението. Административният орган формално цитирал информация за ситуацията в [държава], но пропуснал да обсъди приложимостта по отношение на жалбоподателя на хипотезата на чл.8, ал. 6 от ЗУБ, където се посочвало, че опасенията от преследване може да се основават на събития, настъпили след като чужденецът е напуснал държавата си по произход, или на дейност, извършена от него след отпътуването му. Ноторно известно обстоятелство за административния орган била влошената обстановка в [държава], настъпила през последните 20 дни. Светкавичното настъпление на бунтовниците, начело с движението „Хаят Тахрир аш-Шам“, превземането на редица ключови градове в цяла [държава] и свалянето на президента Б. А. довело до хиляди жертви от страна на цивилното население. Несигурността и размириците продължавали и никой не можел да предвиди как ще се развият събитията в [държава]. Твърди се, че поради обстановката в [държава], евентуалното връщане на жалбоподателя там щяло да застраши пряко негови основни права, като правото на живот и свобода, и щял да бъде изложен на риск от тежки посегателства. Неоснователни били доводите на административния орган по приложението на чл. 8, ал. 8 и чл. 9, ал. 5 ЗУБ. Цитира се част от позиция по връщането в Сирийска арабска република, публикувана от Върховен комисар на ООН за бежанците на 16 декември 2024 г. Заявява се, че жалбоподателят се страхувал за живота и здравето си, опасявал се да се завърне в страната си на произход, и считал, че посочените причини представлявали основание за предоставяне в негова полза на закрила по смисъла на чл. 8, ал. 6 от ЗУБ. Твърди се също, че в оспореното решение административният орган не спазил императивното изискване на чл. 75, ал. 2 ЗУБ, във връзка с чл.7, ал.2 от АПК, да обсъди всички относими факти, декларации или документи, свързани с личното положение на жалбоподателя, или с държавата му по произход, или с възможността да се ползва от закрилата на друга държава, чието гражданство би могъл да придобие, включително и дали е упражнявал дейности, чиято единствена цел е да получи международна закрила. В множество свои решения ЕСПЧ приемал, че отправната точка при разглеждане на исканията за международна закрила следвало да бъдат Женевската конвенция от 1951г. и Протоколът към нея от 1967г., които понастоящем до голяма степен били включени в правото на ЕС посредством Квалификационната директива (2011/95/ЕС). Принципът „забрана за връщане“ (non-refoulement) също бил реципиран в общностното законодателство. В практиката си ЕСПЧ приемал, че чл.3 от ЕКПЧ включва една от основните ценности на демократичното общество и по категоричен начин забранява изтезанието или нечовешкото или унизителното отнасяне или наказание. По силата на чл.3 държавата, компетентна да разгледа молбата за международна закрила, носела отговорност, когато е извършено принудително връщане в случаи, при които били представени съществени доводи, че засегнатото лице ще е изложено на реален риск от изтезание или друго нечовешко или унизително отнасяне или наказание в държавата, в която е било върнато. Призната била и нуждата от закрила на лица, чиито основания за предоставяне на убежище са възникнали, когато те вече са се намирали в приемащата държава („бежанци sur place“).