Решение № 1445 от 23.11.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 2772/2021 г.

производство вземане – чл. 439 ГПК. Ищецът „П.С.” АД твърди срещу него да е образувано изпълнително дело № 20218620400018/21 по описа на ЧСИ М.Г.-Д. въз основа на изпълнителен лист от 02.06.2021 г., издаден по т.д. № 638/21 г. на СГС съответно за сумата 420063, 85 лв. – останала част от възнаграждение за изпълнени СМР по договор № 07-159/11.11.2011 г., сключен между Община Ябланица и Обединение „Строй Еко Ябланица“ и указана в покана за доброволно изпълнение законна лихва върху тази сума в размер на 82 729, 24 лв., изчислена от ЧСИ законна лихва върху сумата 100 000 лв. за период от 08.03.2018 г. до 07.09.2019 г. – 15249, 99 лв., 79150, 39 лв. – главница, 4090 лева разноски и 8640, 95 лева разноски. Както и 8180 лв. разноски и 8640, 95 лв. разноски (съгласно молба уточнение от 12.10.2021 г.). Сочи тези вземания да са установени с решение от 08.03.2021 г. по вад № 29/2018 г. по описа на Арбитражния съд при БТПП, получено от ищеца на 01.04.2021 г. Твърди се сумите да са били присъдени на „Д.“ ООД. На 01.04.2021 г. ищецът изпратил изявление за прихващане до „Д.“ ООД, получено за „Д.“ ООД от управителя Ц.П.П. на 05.04.2021 г., като противопоставил свое вземане в размер на 1565 лв. и поискал от „Д.“ ООД, както и да посочи банкова сметка, по която да бъде преведена присъдената от арбитражния съд сума и съдейства за доброволното изпълнение с вдигане на смятаните за незаконосъобразно наложени запори от ЧСИ И.Ч.. На 19.04.2021 г. въз основа на запорно съобщение по изп.д. № 20189250401592 (образувано след предаване на делото от ЧСИ И.Ч. под номер 20137830400706) по сметка на съдебния изпълнител е преведена сума в размер на 594 563, 10 лв. Твърди се преводът да е извършен на 20.04.2021 г. с което ищецът твърди присъдените вземания да са погасени изцяло. Твърди се сумата да е получена по сметка на съдебния изпълнител на 20.04.2021 г. като ищецът смята задълженията към „Д.“ ООД за погасени при условията на чл. 75 ал. 1 ЗЗД. На 17.08.2021 г. ищецът получил от „Д.“ ООД уведомление за прехвърлени вземания на „Д.-2“ ООД и „Б.“ ЕООД с договор от 31.05.2021 г., но на 25.08.2021 г. получил ново уведомление с указание, че извършеното плащане на 19.04.2021 г. било неправомерно като претендирал в своя полза получаване на същите вземания. Иска се да бъде признато за установено, че не съществуват права на вземания, посочени в покана за принудително изпълнение в общ размер от 614014, 42 лв. В отговор по исковата молба „Б.“ ЕООД поддържа, че извършено плащане преди разпореждането на съда по допускане на изпълнение не може да бъде противопоставено в производство по чл. 439 ГПК. Смята, че издаденият изпълнителен лист задължава ищеца да плати сумата. Застъпва теза, че предмет на изпълнителното производство, по което е издадено запорното съобщение касае вземане на „Бобо 5 и синове“, което твърди да е било в размер на 195620, 62 лв. и 3900, 45 лв. разноски, а към датата на превода да е в размер на 147 959, 73 лв. Сочи се и това изпълнително производство да е перемирано по силата на чл. 433 т. 8 ГПК, съответно това вземане да е било погасено по давност. Твърди и запорното съобщение да е изпратено преди да е издаден изпълнителен лист, поради което смята, че преведената сума не освобождава ищеца от задължението, предмет на изпълнително дело 18/21 г. при ЧСИ Г.-Д.. Идентични съображения са застъпени и от „Д.-2“ ООД, представлявано от законния представител – Д.В. (предвид указания автор на писменото изявление). В допълнителната искова молба от името на ищеца се навежда довод, че преведената сума по сметка на съдебен изпълнител определя последния като неин държател като се счита получена за кредитора, какъвто се явява „Д.“ ООД, а ищецът смята ЧСИ Р.Г.-Ч. за овластено от закона лице да получи изпълнението. Застъпена е теза, че плащането е изискано и извършено в рамките на предписан от закона изпълнителен способ, което ищецът намира за различно от предмет на принудително изпълнение, предполагащо издаден изпълнителен лист. В отговор ответникът „Д.-2“ ООД поддържа довода си, че плащането към ЧСИ Чолакова е извършено преди да е издаден изпълнителен лист и не освобождава длъжника от удостовереното в изпълнителния лист задължение. Конкретизира, че запорното съобщение не отговаря на изискванията на чл. 507 ал. 2 ГПК понеже в него не е посочена точната сума, касаеща точния размер на събираните вземания по делото. Смята и че платената при тези условия сума не освобождава ищеца от отговорност спрямо ответниците, придобили вземанията по договор за цесия. В отговор по допълнителната искова молба ответникът „Б.“ ЕООД поддържа довода си, че ищецът не се позовава на факт, настъпил след приключване на съдебното дирене. Навежда довод, че вземането, за което ЧСИ Чолакова е наложила запор, обусловил и плащането от страна на ищеца, не е било изискуемо като споделя и поддържания от ответника „Д.-2“ ООД довод, както и че запорното съобщение не указва за размер, до който се запорира вземането и съответно не освобождава ищеца от процесните задължения. В съдебно заседание по съществото на спора процесуалният представител на ищеца – адв. К., поддържа предявените искове. Намира за недоказано вземанията да са прехвърлени на ответниците, а евентуално смята към момента на сключване на договора за цесия вземанията да са били погасени. Застъпва и теза, че извършеното плащане по повод на запорно съобщение е довело до погасяване на задължението. Претендират се разноски като е представен и списък. В процеса като трето лице помагач на страната на ищеца е конституирана Р.Р.Г., която сочи, че изпълнително дело № 20189250401592 по неин опис е с предишен номер 20137830400706 по описа на ЧСИ И.Ч., а запорът е наложен върху вземането на „Д.“ ООД към ищеца, произтичащо от решение по вад № 29/2018 г. на Арбитражен съд при БТПП. Смята, че преведената по запорното съобщение вземане от 594 563, 10 лв. не покрива изцяло вземането на Д. ООД. Процесуалният й представител – адв. Т. от САК, застъпва теза за основателност на предявените искове. Споделя довода за надлежно изпълнение въз основа на наложен запор преди сключване на договора за цесия. Ответникът „Б.“ ЕООД, призован за открито съдебно заседание на 07.11.2022 г. не изпраща представител в съдебно заседание и не изразява становище по съществото на спора. Ответникът „Д. – 2“ ООД, призован за открито съдебно заседание на 08.11.2022 г. и на 10.02.2022 г. не изпраща представител и не изразява становище по съществото на спора. Исковият процес е средство за разрешаване на материалноправен спор. Извън неговия предмет остава контрола на действията на съдебния изпълнител, относими към което са повдигнатите от ищеца въпроси за процесуалната легитимация на ответниците в изпълнителното производство. Съдът като съобрази събраните по делото доказателства, ценени в контекста на наведените от страните доводи в обхвата на приетия за разглеждане спор, от фактическа страна намира следното: По делото не се спори, че на 19.08.2021 г. ищецът е получил покана по изпълнително дело № 20218620400018/21 по описа на ЧСИ М.Г.-Д. с приложен изпълнителен лист, издаден по т.д. № 638/2021 г. по описа на Софийски градски съд. Видно от представения изпълнителен лист ищецът е осъден по в.а.д. № 29/2018 г. на Арбитражния съд при БТПП да заплати на „Д.“ ООД ЕИК ••••, наричано впоследствие Д., сумата от 420063, 85 лв. – представляваща възнаграждение без ДДС за останалата част от стойността на изпълнени от ищеца дейности – СМР на извън площадкови съоръжения и мрежи – довеждащ колектор до 4, 42 км., свързващ обекта път, ВиК и ел.захранване, заустващ колектор по Договор № 07- 159/11.11.2011 г. със законна лихва върху главницата от 08.09.2019 г. до пълно изплащане на сумата, 79150, 39 лв. с указание да съставлява лихва за забава върху главницата за периода 08.03.2015 г. – 08.03.2018 г., законна лихва върху сумата от 100 000 лв. за времето от 08.03.2018 г. до 07.09.2019 г., разноски в арбитражното производство в размер на 8180 лв., присъдени при условията на солидарност между ищеца и „Е.А.С.“ ООД и сумата от 8640, 95 лв. – разноски в арбитражното производство, дължими само от ищеца. С писмо изх. № РД-14-65 от 01.04.2021 г. ищецът цитира отразени в арбитражно решение от 08.03.2021 г. по вад. № 29/2018 г. по описа на АС при БТПП съответно за главницата 420063, 85 лв. като сочи да прихваща това си задължение със свои вземания в общ размер от 1565 лв. Писменото изявление е получено за Д. на 05.04.2021 г. (л. 225 от делото) В обосновка на своите вземания ищецът представя изпълнителен лист от 01.02.2018 г., издаден по т.д. № 2676/2017 г. по описа на СГС, ТО, VI-4 състав, в полза на ищеца и на В.В.В.З. по ВАД № 34/2015 г. на АС при БТПП „Д.“ ООД с присъдено вземане за разноски пред арбитражния съд в размер на 1200 лв. Приложено по делото е и писмено изявление до Д., сочещо да изхожда от В.В.З. с изявление, че прехвърля своето вземане, равняващо се на половината от сумата 1200 лв. в полза на ищеца. Представен е и изпълнителен лист от 01.02.2018 г., издаден по т.д. № 2676/2017 г. по описа на СГС, ТО, VI-4 с-в по ВАД № 34/2015 г. за присъдени разноски в тежест на Д. в производство по чл. 405 ГПК в размер на 365 лв. От представените по делото и неоспорени от страните писмени доказателства се установява, че изпълнително дело № 20137830400706 по описа на ЧСИ И.Ч. е образувано по искане на „Бобо 5 и синове“ ООД. Видно от уведомление от „Общинска банка“ АД към 06.03.2017 г. на основание запорно съобщение от ЧСИ И.Ч. по изпълнително дело № 20137830400706 по сметка IBAN BG ••••, чийто титуляр е ищецът, е блокирана сума в размер от 972296.39 лв. Със запорно съобщение, изпратено от Р.Г.-Ч. по изп.д. № 20189250401592 при указание да е с предишен номер 20137830400706 и получено от ищеца на 13.04.2021 г., се сочи във връзка с молба от ищеца и представено от него решение по ВАД № 29/2018 г. на АС при БТПП да налага запор върху правото на вземане на длъжника фирма Д. ООД, с ЕИК: •••• спрямо П.С. АД гр. Добрич, с ЕИК: ••••. Указано е сумата да бъде преведена по сметка BG32 UBBS ••••. На 19.04.2021 г. по посочената в запорното съобщение сметка ищецът е наредил плащане в размер на 594563, 10 лв. с указание сумата да касае изпълнително дело № 20189250401592 с предишен № 20137830400706 длъжник „Д.“ ООД. В отговор на запорно съобщение вх. № 03296/20.04.2021 г. по описа на ЧСИ Г.Ч., ищецът е посочил, че не оспорва присъдените вземания, както и че преведената сума касае остатък от присъдена главница след прихващане със сумата 1536 лв. в размер 418498, 85 лв., 79150, 39 лв. – присъдена лихва за забава, законна лихва върху сумата 100 000 лв. за периода от 08.03.2018 г. до 07.09.2019 г. и върху главницата 420063, 85 лв. за периода 08.09.2019 г. – 19.09.2021 г. при отчитане на прихваната сума и 12 730, 95 лв. – разноски в арбитражното производство в това число дължимата от ищеца сума от 8640, 95 лв. и 4090 лв. - половината от присъдената като дължима сума съвместно с „Е.А.С.“ в общ размер от 8180 лв. Установява се, че преводът е осъществен с вальор 20.04.2021 г. По повод искане на Р.Г.-Ч. да бъде уточнено основанието за преведената сума, от името на ищеца се сочи плащането да касае получено запорно съобщение с изх. № 2098/12.04.2021 г. по повод наложен запор по вземане на „Д.“ ООД, присъдено с решение от 08.03.2021 г. по ВАД № 29/2018 г. на АС при БТПП (л. 87 по дело № 148/21 г. на окръжен съд – Добрич). С писмо, изходящо от „Д.“ ООД с указание да е представлявано от Ц.П.П., изпратено чрез телепоща и получено от ищеца на 17.08.2021 г., се сочи, че на 31.05.2021 г. вземането по ч.т.д. 638/2021 г. е прехвърлено с договор за цесия от 31.05.2021 г. на „Д.-2“ и „Б.“ ЕООД. От неоспорената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че сумата 594563, 10 лв. покрива утвърдените по размер от арбитражния съд вземания, както и законната лихва върху сумата 420063, 83 лв. при отчитане на извършеното прихващане за периода от 08.04.2019 г. до 19.04.2021 г., включително, сумата от 4090 лв. и частично вземането за законна лихва върху сумата 100 000 лв. за периода от 08.03.2019 г. до 19.04.2021 г., включително като непогасената част възлиза на 27, 78 лв. При установената фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното: Нормата на чл. 439 ГПК регламентира нарочен ред за разрешаване на спор между обвързани от съдебно решение страни досежно съществуването на съдебно признатото право. По изрично предписание на закона подлежащи на изследване в това производство са факти, следващи датата на приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание (чл. 439 ал. 2 ГПК). Съгласно чл. 235 ал. 3 вр. ал. 1 ГПК съдът дължи да разреши повдигнат спор при отчитане на всички относими към него факти, настъпили до завършване на разглеждането на делото. В тази насока и страните по материалноправния спор дължат да изчерпят всички свои твърдения, относими към спорното отношение. Предвид задължителната сила на съдебното решение, прогласена с 297 ГПК, всеки друг съд дължи да зачете произтичащото от съдебното решение правно положение, поради което и обвързана от решението страна не може да оспорва задължението си, позовавайки се на факт, настъпил до датата на приключване на съдебното дирене. Законът признава правоустановителна сила и на решението на избран от страните арбитър – чл. 38 ал. 4 от Закона за международния търговски арбитраж (ЗМТА). На тази основа и държавният съд дължи да зачете съобщеното на страните решение като признае произтичащото от съдържанието му притезание и удостовери правото на принудително изпълнение (чл. 51 ал. 1 ЗМТА вр. чл. 405 ал. 1 т. 1 ГПК). Производството по издаване на изпълнителен лист се развива при участие само на кредитора. Длъжникът няма зачетен от правния ред интерес да участва в това производство. За развитието му е необходимо, но и достатъчно кредиторът да заяви, че се нуждае от съдействие, за да пристъпи към принудителна реализация на признатото му притезание. Понеже става дума за разрешен вече спор, сезираният при тези условия държавен съд не осъществява съдебно дирене. Предметът на преценката е ограничен до предпоставките за принудителна реализация на вече признатото притезание и при достигнат извод, че са налице, с издадения изпълнителен лист легитимира кредитора да пристъпи към принудителна реализация. След като в производството по издаване на изпълнителен лист не се изследва съществуването на правото, меродавна по смисъла на чл. 439 ал. 2 ГПК датата на последното проведено арбитражно заседание. Видно от мотивите към решението по в.а.д. 29/2018 г. на Арбитражния съд при Българска търговско-промишлена палата, то е проведено на 14.07.2020 г. Твърдяното от ищеца плащане следва тази дата, поради което налице са формалните предпоставки за разглеждане на спора между страните – дали извършеното плащане погасява вземанията, чиито титуляри твърдят да са ответниците. Настоящият състав приема, че отрицателният установителен иск по чл. 439 ГПК разкрива специфичен предмет на производството. За разлика от всички останали отрицателни установителни искове, където ищецът не дължи да обосновава причината за недължимост, нормата на чл. 439 ал. 2 ГПК изрично го ангажира да конкретизира основанието си на оспорване. Същевременно предходната алинея определя и предмета на защита – оспорване на изпълнението. По силата на този текст предметът на спора е ограничен до съществуването на очертаното със съдебното решение вземане. При тези обстоятелства настоящият състав приема за меродавно в случая съществуването на очертаното в изпълнителния лист вземане като извън тези рамки остава повдигнатият спор за легитимацията на ответниците в рамките на инициираното от тях изпълнително производство. Правният интерес на ищеца произтича от отричане на зачетено в изпълнителното производство вземане в полза на ответниците в настоящото производство. Разрешеният спор при участието на актуалния приносител на изпълнителния лист задължава съдебния изпълнител, пред когото е представен единственият екземпляр, да преустанови принудата и да прекрати изпълнителното производство каквато и защита в случая се търси. Ето защо според настоящия състав и материалноправната легитимация на ответниците остава извън предмета на изследване. Страните не спорят, а и от доказателствата следва еднозначен извод, ищецът да е превел по сметка на ЧСИ Р.Г.-Ч. сумата от 594563, 10 лв. Плащането не касае предприета срещу ищеца принуда за реализация на вземането, а съставлява изпълнение на задължение, произтичащо от чл. 508 ал. 1 т. 4 ГПК. Съгласно чл. 450 ал. 3 ГПК запорът се смята наложен спрямо ищеца считано от 13.04.2021 г. (деня, в който му е връчено запорното съобщение). Предвид нормата на чл. 452 ал. 3 ГПК след този момент ищецът не може да плати надлежно на кредитора си дори и вземането му да е установено с влязъл в сила акт. Съвместеното качество на кредитор спрямо ищеца и длъжник към трето на спора лице ангажира Д. да търпи принудата. При насочено изпълнение върху вземането от негов кредитор Д. губи възможността да определя начина на изпълнение, а дължи да се подчини на предписаните от закона правила – събирането на вземането се осъществява от съдебния изпълнител. Понеже обект на въздействие при запор върху вземане на длъжника е трето на изпълнителното производство лице – длъжник на длъжника, законът не предписва изискване за посочване размера на изпълняемото право (чл. 507 ГПК). За да прояви предписания в закона ефект – забрана за разпореждане, съдебният изпълнител дължи единствено да индивидуализира запорираното вземане. В тази хипотеза запорът не засяга легитимен интерес на третото задължено лице – за него е без значение кому ще плати, когато изпълнението погасява задължението. Понеже съдебният изпълнител е овластен да упражни принуда, евентуално несъответствие между размера на подлежащото на събиране вземане и наложената обезпечителна мярка засяга законен интерес на длъжника. Относими към интереса на длъжника са и предпоставките за упражняване на принуда, включващи и оспорваната в случая изискуемост на вземането, обезпечено със запорното съобщение. Третото задължено лице обаче не е легитимирано да следи за този чужд за него интерес, а дължи да се подчини на заповедта на овластения от закона съдебен изпълнител. Легитимния интерес на кредитора, явяващ се същевременно и длъжник, са осигурени посредством отговорността за вреди от незаконосъобразни действия или в рамките на друго правоотношение. Ето защо третото задължено лице не може да проверява основанието за вмененото му задължение, а дължи да се подчини на заповедта и да предаде на съдебния изпълнител сумата по безспорно вземане. Правилото на чл. 75 ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) свързва надлежното изпълнение на задължението с платено на: 1) кредитора, 2) овластено от кредитора лице или 3) овластено от закона лице. По изложените съображения съдът приема, че наложилият обезпечителната мярка частен съдебен изпълнител се явява овластено от закона лице да получи изпълнение, в случая – плащането. По силата на чл. 75 ал. 2 ЗЗД длъжникът се освобождава от отговорност, ако обстоятелствата сочат недвусмислено определят лицето, получило изпълнение, като овластено. В случая запорното съобщение индивидуализира запорираните вземания с препращане към утвърдилия ги акт – арбитражното решение. При това положение без значение остава че плащането е извършено с предходно запорирани вземания. Забраната по чл. 451 ал.1 ГПК цели да осигури обременения със запора актив за удовлетворяване на обезпеченото вземане. В тази връзка и длъжникът е лишен от принципно признатата му възможност да се разпорежда със запорирания актив (в случая вземане от кредитна институция) извън придаденото му предназначение със запорното съобщение. Самите ответници твърдят обезпечението да касае признатите от арбитражния съд вземания. Именно тяхното изпълнение е поискано и със запорното съобщение. След като сумата е използвана по предвиденото предназначение със запора – да послужи на обезпечения кредитор, било то и за посрещане на негови задължения, според настоящия състав не е налице разпореждане по смисъла на чл. 451 ал. 1 ГПК. Предвид произтичащата от овластяването със закон презумпция за законосъобразност, обосноваваща и ограничения обхват на контрол върху действията на съдебния изпълнител и специфични правила за разпореждане с полученото чуждо имущество, събраната от съдебен изпълнител сума ползва кредитора-длъжник като я използва за посрещане на негови задължения, а в случай че ги превишава по стойност – пази я за него. Същевременно вземането на Д. съставлява елемент от неговото имущество, което по силата на чл. 133 ЗЗД в цялост служи за обезпечение на кредиторите на Д.. Оттук следва, че потърсилият принудителна реализация на своето вземане „Бобо 5 и синове“ ООД е в правото си да насочи изпълнение и върху несъбраното от Д., но обезпечено от него вземане. Затова и няма легитимна причина запорираните вземания от Д. вземания да бъдат запазени за реализация единствено в рамките на инициирано от обезпечения кредитор изпълнително производство. За пълнота следва да се посочи, че наложеното обезпечение намира опора в закона доколкото осигурява надлежното изпълнение. Добросъвестността изисква кредиторът своевременно да се възползва от него и то по начин, ограничаващ вредите както за себе си, така и за длъжника. Нормата на чл. 63 ал. 1 ЗЗД изрично задължава кредитора да осигури съдействие, ако то е необходимо за надлежното изпълнение. Дължимото в случая изпълнение изисква плащане, което от своя страна предполага парични средства. Моментът на усвояване на сума, запазена за погасяване на лихвоносно вземане е от съществено значение. Установява се, че средства на ищеца са запазени за удовлетворяване вземане на Д., а с оглед забраната ищецът сам не е в състояние да ги използва, за да извърши дължимото и желано в случая плащане. Поддържаната от ответниците теза предполага длъжникът да понесе вреди, които пряко произтичат от предпочитанието на техния праводател да пристъпи към изваждане на изпълнителен лист, за да търси реализация на обезпеченото вземане единствено в изпълнително производство. Очертаното поведение сочи на злоупотреба с право, каквото обаче нормата на чл. 57 ал. 2 от Конституцията на Република България не допуска и следователно подобен ефект не може да бъде признат по тълкувателен път. В тази насока без значение остава и че извършеното плащане предхожда издадения изпълнителен лист в полза на кредитора според арбитражното решение – Д.. Ищецът като длъжник е в правото си да оспори своето задължение, но при утвърждаването му от овластен за целта орган дължи да се съобрази като незабавно предприеме необходимите мерки за изпълнение, поемайки и формираните от неоснователното оспорване послеД.и – в случая калкулираното вземане за обезщетение от забавата и допълнителни разноски. Кредиторът е легитимиран с изпълнителното основание – арбитражното решение, и не се нуждае от допълнителна легитимация. Изпълнителният лист удостоверява единствено правото на кредитора да пристъпи към принуда, но не препятства длъжника да плати доброволно. Затова и нормата на чл. 433 ал. 1 т. 1 ГПК задължава съдебния изпълнител да прекрати производството, когато се установи, че признатото му право е било удовлетворено преди образуване на изпълнителното производство без да държи сметка дали преди или след инициирано производство за признаване право на принудително изпълнение. Както бе посочено вече, производството по чл. 405 и сл. ГПК придобива смисъл само ако и доколкото длъжникът пренебрегва надлежно признато негово задължение. Ето защо съобразеното в случая плащане съобразно решението и то преди да бъде поискан, съответно издаден изпълнителен лист, изцяло кореспондира на очакваното от закона поведение на ищеца като длъжник на Д.. Законът овластява длъжник, съвместяващ и качеството кредитор по отношение на своя кредитор, да откаже реално изпълнение, ако същевременно освободи и своя кредитор от негово задължение (чл. 103 и сл. ЗЗД). Необходимо, но и достатъчно е наличието на ликвидни (индивидуализирани по основание и размер противопоставени вземания), възможност за прихващащия (в случая ищеца) да изисква изпълнение и изявлението за прихващане да достигне до неговия кредитор (в случая Д.). Признатите от съд вземания на ищеца го легитимират да получи незабавно изпълнение на определени по основание и размер вземания. Изявлението, за което се установява да е достигнало до Д., индивидуализира вземането, на чието изпълнение ищецът се противопоставя (видно от цифрово изразения ефект от извършваното прихващане) при същевременно разпореждане със своите описани по основание и размер вземания. Ето защо признатото с арбитражното решение вземане за главница бива частично погасено със сумата от 1536 лв. Законът предписва момента, към който настъпва ефектът на прихващане. Този въпрос обаче пряко касае частния интерес на упражняващия своето потестативно право. Ето защо настоящият състав приема, че с оглед диспозитивното начало прихващащият е в правото си да се отклони от това правило като възприеме друг, по-благоприятен за търпящия прихващането момент. При тези съображения настоящият състав приема главницата за частично погасена при указания в изявлението момент – този на извършеното прихващане, съвпадащ с момента на достигане изявлението до Д.. По отношение вземането за разноски в размер на 8180 лв. арбитражното решение постановява да са дължими солидарно от ищеца и трето на спора лице – „Е.А.С.“ ООД. Съгласно чл. 122 ал. 1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците. Оттук следва, че признатото със съдебното решение вземане на това основание ангажира ищеца в пълния му размер. Нормата на чл. 127 ал. 1 ЗЗД предвижда поделяне, но доколкото е погасено вземането към кредитора. Солидарната отговорност не препятства длъжниците да разпределят помежду си изпълнението. Всеки солидарен длъжник се ползва от изпълненото от негов съдлъжник (чл. 123 ал. 1 ЗЗД). Ищецът обаче не се позовава на твърдение останалата след неговото плащане част да е платена от неговия съдлъжник, поради което изследването на това обстоятелство остава извън предмета на настоящото производство. От експертизата се установява, че ищецът не е заплатил и следващата се според експертизата сума за законна лихва върху 100 000 лв. за предписания в арбитражното решение период. Следователно извършеното плащане на овластено от закона лице не е било достатъчно да покрие установените вземания в пълния им размер. Макар и плащането да произтича от задължение, доколкото не е резултат на принуда в рамките на образувано срещу ищеца изпълнително производство, приложима е нормата на чл. 76 ал. 1 изр. първо от ЗЗД – той може да заяви кое вземане погасява. При тези съображения съдът приема за погасени с постъпване на сумата по сметката на ЧСИ Г.Ч. вземанията за главница в размер 418498, 85 лв., 79150, 39 лв. – присъдената лихва за забава, законна лихва върху главницата за периода 08.09.2019 г. – 19.09.2021 г. в размер на 67215, 59 лв., 8640, 95 лв.– разноски в арбитражното производство и частично – до сумата 4090 лв., вземане за разноски в арбитражното производство, дължими солидарно с „Е.А.С.“ в общ размер от 8180 лв., както и частично – до сумата от 15223, 44 лв. вземане за законна лихва върху сумата 100 000 лв. за периода 08.03.2021 г. – 07.09.2021 г. в общ размер от 15251, 22 лв. Договорът за цесия, на какъвто ответниците основават правата си върху процесните вземания, на общо основание поражда права и задължения за страните по него. Предметът му обаче рефлектира и върху правната сфера на длъжника. С оглед правилото на чл. 75 ал. 1 ЗЗД чл. 99 ал. 4 ЗЗД ангажира длъжника да зачете прехвърлителния ефект като приеме цесионера (придобилия вземането) за овластен да получи изпълнението едва след като предходният кредитор писмено го е представил за такъв. В случая се установява това да е станало след като ищецът е вече е платил в изпълнение на запорно съобщение. Ето защо по отношение на погасените вземания договорът за цесия не го обвързва. Въпрос на вътрешни отношения между ответниците и цедента остава евентуално разминаване между прехвърленото вземане и непогасените понастоящем (уведомлението сочи на прехвърлени части от неопределени по размер вземания), но доколкото вътрешните отношения не са предмет на разглеждане по делото, изследването им е безпредметно. Без значение остава и че запорното съобщение превишава размера на вземането, предмет на принудителното изпълнение. Както бе посочено вече очакваното от закона плащане произтича от съдържанието на запорното съобщение. Доброволно преведената от ищеца сума в обхвата на вмененото му задължение води до надлежно изпълнение по смисъла на чл. 75 ал. 1 предл. трето ЗЗД. При тази хипотеза длъжникът се освобождава от отговорност към своя кредитор. Ищецът претендира да бъде признато, че е погасил изцяло вземанията, предмет на изпълнителното производство. Понеже това не се установи на твърдяното в процеса основание – извършено прихващане и плащане по запорно съобщение, исковете следва да бъдат уважени частично при очертаване както на несъществуващите вземания, така и на недоказаните в процеса като погасени вземания. По разноските Законът задължава страната в съдебен процес, която необосновано от правна гледна точка е станала причина за развитието му, да възмезди насрещната за сторените от нея разноски. Нормативно е утвърдена и основата за този извод – изхода от спора. Пълноценната защита на застрашен интерес включва и направените разходи за обезпечаване ефективността на съдебното решение. Ето защо при установения изход от спора ответниците дължат пропорционално на уважената част от исковете да възстановят както направените от ищеца и доказани разноски – държавна такса, възнаграждение за адвокат и възнаграждение за вещо лице, така и сторените разноски в рамките на обезпечителното производство. Ответниците не са предявили претенции по разноските в преклузивния срок – приключване на устните прения, поради което безпредметно остава обсъждането дали такива им се следват. Така мотивиран, Софийският градски съд