Решение № 4539 от 10.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 10211/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от ищците З. Л. Х. и Й. И. М., чрез пълномощника адв. П. К., срещу решение №20052012/08.08.2022г., постановено по гр.д. №30073/2020г. по описа на СРС, 174 състав, с което са отхвърлени предявените от тях срещу К. М. А. искове с правно основание чл.108 от ЗС за признаване за установено правото на собственост (2/3 ид. части за ищцата З. Л. Х. и 1/3 ид. част за ищцата Й. И. М.) и предаване владението на следния имот: ПИ с идентификатор 68134.301.134 по КККР, одобрени със заповед №РД-18-32/01.04.2016г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. София, ул. „••••••••• местност „Зона Б-4“, с площ от 610 кв.м., с начин на трайно ползване: за ниско застрояване, с трайно предназначение на територията: урбанизирана; номер по предходен план: 19, квартал 131, парцел V, при съседи: 68134.301.135, 68134.301.130, 68134.301.132, 68134.301.133, 68134.301.160, 68134.301.159. С въззивната жалба се излагат оплаквания, че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, лишили ищците от право на ефективна защита в процеса. Поддържат, че от събраните по делото доказателства се установява, че имотът е собственост ищците, като съдът кредитирал с доверие административни грешки на служителите в кацелариите на Столична Община след одържавяването на имота, които едва ли са си давали сметка за същественото различие между право на собственост върху поземлен имот и ограничено вещно право на строеж върху идеална част от дворното място, но тази грешка дала основание на първоинстанционния съд да приеме, че собствеността на ищците не е доказана. Наведат доводи, че е налице противоречие между решението на СГНС от 14.07.1975г. и последващия договор за продажба от 20.10.1975г., като в тази връзка следвало да бъде съобразена и приложимата Наредба за продажба и замяна на държавни жилища (отм.), с която се регламентирали единствено разпоредителни сделки и сделки на управление с недвижими имоти – държавни жилища, но не и идеални части от поземлени имоти. Поради това на праводателите на ответника било прехвърлено само правото на собственост върху държавно жилище, но не и върху идеални части от процесния поземлен имот. Със заповед №Д-57-440/25.03.1994г. на Кмета на СО било наредено да се отпише от актовите книги за държавни и общински имоти в ТОА „Възраждане“ Акт №273/1949г., процесният имот, с изключение на апартамента, продаден от държавата на праводателя на ответниците. Неправилен бил извода на първоинстанционния съд, че следвало да бъде предявен иск по чл.7 от ЗВСВОНИ, доколкото с посочената заповед на Кмета на СО им било възстановено всичко, одържавено през 1949г., с изключение на имота, продаден на праводателя на ответниците. Договорът за продажба на жилището на ответника не бил вписан по партидата на поземления имот в Службата по вписванията и за него не били плащани данъци и такси. При това положение наследодателите на ищците нямало как да узнаят за вписания в договора за продажба порок по чл.7, ал.1 от ЗВСВОНИ и не са имали правен интерес да обжалват реституцията, тъй като им била възстановена 100% от собствеността върху поземления имот. Изводите на първоинстанционния съд относно разпоредителни действия на Държавата с извадените от гражданския оборот поземлени имоти през 1975г. била необоснована, неаргументирана и несъставомерна на присъщата за съответния момент нормативна уредба за придобиване на право на собственост върху тогавашните дворни места – парцелите в строителните граници на населените места. За титула за собственост на праводателите на ответника ищците разбрали едва през 2008г., 13 години след предоставения от ЗВСВОНИ едногодишен срок по чл.7, ал.1 на закона. Поради изложеното молят обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Подаден е писмен отговор по реда и в срока на чл.263, ал.1 от ГПК от насрещната страна К. М. А., чрез адв. Н. К., назначен за особен представител на основание чл.47, ал.6 от ГПК, с който жалбата се оспорва и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Постановеното решение е валидно и допустимо. Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителни искове с правно основание чл.108 от ЗС. За успешното провеждане на предявените осъдителни искове ищците следва да докажат при условията на пълно и главно доказване твърденията си, че са титуляри на правото на собственост по отношение на спорния недвижим имот на твърдяното придобивно основание при посочените в исковата молба квоти, както и, че имотът се държи от ответника. От представения по делото крепостен акт за придобит недвижим имот чрез покупко-продажба №1038, дело №1668/1910г. се установява, че Христо Иванов е придобил правото на собственост върху празно място, находящо се в гр. София, местността „Три кладенци“, ул. „••••••••• с пространство 227 кв.м. С НА за собственост на недвижим имот по регулация №108, том XII, рег. №2476, дело №2210/30.06.1931г. е признато право на собственост на И.Х.И. върху 69, 30 кв.м., заедно с находяща се върху него част от паянтова постройка от 47, 85 кв.м., което му се придава по регулация от това на Н.М.В., находящо се в гр. София, ул. „•••••••••, квартал 131, парцел II по плана на София. С НА за собственост на недвижим имот, купен на публична продан №21, том IV, рег. №621, дело №487/04.04.1939г. е признато право на собственост на И.Х.И. върху купения от него на публична продан недвижим имот, произведена от Х Софийски съдия-изпълнител на 20.01.1939г. и принадлежащ на Н.М.В., състоящ се от едно дворно място от 320 кв.м., находящо се в гр. София, на ул. „•••••••••, образуващо парцел XIV от кв.131 по плана на гр. София, в м. „Центъра“, при съседи ул. „Брегалница“, И.Х., Е.Д.П. и И.Х., с построените върху дворното място две паянтови постройки, едната от 15 кв.м., а другата от 17 кв.м. Видно от представения Акт за завземане на недвижим имот за държавен №273/09.08.1949г. се установява, че от И.Х.И. са отчуждени на основание ЗОЕГПНС къща на два етажа и тавански етаж, застроена на 64, 90 кв.м. и лека пристройка, застроена на 12, 25 кв.м., заедно 3/5 ид.ч. от дворното място, находящи се в гр. София, ул. „•••••••••-117, като в акта е отразено, че целият недвижим имот е 494, 05 кв.м. незастроено място и 123, 25 кв.м. застроена площ, или общо целият имот е с площ от 617, 30 кв.м. към момента на одържавяване. С представеното решение от 14.07.1975г. на Димитровски районен народен съвет – София, след разглеждане на преписка №П-51/14.03.1975г., е решено държавен жилищен имот, находящ се в гр. София, ул. „•••••••••, къща в дъното от две стаи, вестибюл, кухня, кл., сервизни помещения, мазе на 14, 10 кв.м., застроен на 63, 68 кв.м. от 258, 33 куб. м. заедно с припадащите се 48, 98% ид.ч. от общите части на сградата и 72% от правото на строеж върху мястото, цялото от 215 кв.м., съставляващо парцел имот пл. №4, квартал 131, м. Центъра, да се продаде на Г.Р.В. и Г.М.В.. Сключен е договор за продажба на държавен недвижим имот, съгласно Наредбата за продажба и замяна на държавни жилища от 20.10.1975г. въз основа на решение на председателя на ИК на РНС от 07.05.1975г., утвърдено от председателя на ИК на СГНС с П-№466/1975г. на Г.Р.В. и Г.М.В. се продава държавен недвижим имот находящ се в гр. София, на ул. „•••••••••, кв.131, парцел 4, м. „Центъра“, представляващ къща в дъното на двора, състояща се от две стаи, вестибюл, кухня, кл., сервизни помещения, застроен на 63, 68 кв.м. и с 258, 33 куб. м., заедно с мазе на 14, 10 кв.м. и 48, 98% ид.ч. от общите части на сградата и 72% ид.ч. от дворното място, цялото от 215 кв.м., със 778 лв. за отстъпено право на строеж върху мястото. Видно от представеното удостоверение за наследници И.Х.И. е починал на 23.12.1968г., като е оставил за свои наследници по закон съпругата си З.Л. Х., починала на 17.02.1984г., и децата си 1/А. И. В., починала на 18.11.1996г., и оставила за стои наследници по закон: съпруга си С.Л.В., починал на 19.02.2000г., и дъщеря си Р.С.В., починала на 02.03.2008г., вдовица, без деца; 2/Л. И.Х., син, починал на 01.06.2001г., и оставил за свои наследници по закон децата си З. Л. Х. и Л.Л.Х., и 3/М. И.Х., починал през 1976г. и оставил за свой наследник по закон сина си И.М.Х.. Със заповед №РД-57-440/25.03.1994г. по искане на А. И. В. и на основание чл.1 от ЗВСВОНИ и чл.88, ал.4 от Наредбата за държавните имоти е наредено да се отпише от актовите книги за държавни и общински имоти Акт №273/49г. и да се предаде на наследници на И.Х.И. къща и дворно място, находящи се на ул. „•••••••••-117, застроена на 64, 90 кв.м. и незастроено място от 494, 05 кв.м., състояща се от два етажа и един тавански етаж – с по две стаи и една лека пристройка в същия двор, застроена на 12 кв.м. с изключение на продадения на трети лица след отчуждаването първи етаж над мазетата на къщата, състоящ се от две стаи, вестибюл, кухня, сервизни помещения и мазе на 14, 10 кв.м. със съответните ид.ч. от общите части на къщата и от правото на строеж. С договор за покупко-продажба на недвижим имот, за който е съставен НА №112/09.12.1998г. по описа на нотариус С.П. с район на действие СРС С.Л.В. и Р.С.В. са продали на С.К.К. 1/3 идеална част от процесния недвижим имот – дворно място на у. „•••••••••-117, цялото от 616, 30 кв.м., заедно със застроените върху него – втори и трети (тавански) етаж от триетажна жилищна сграда, застроена на 64, 90 кв.м., пристройка в същия двор, застроена на 12, 25 кв.м. Със саморъчно завещание от 20.09.2000г., обявено с протокол за обявяване на саморъчно завещание от 12.02.2020г. по описа на нотариус Д.Г. с район на действие СРС, С.К.К. е завещала на дъщеря си Й. И. М. недвижим имот, находящ се в гр. София, улица „•••••••••-117, съгласно НА №112, том В I, рег. №777, дело №124/1998г. Видно от представения договор за доброволна делба от 09.06.2003г., сключен между З. Л. Х. и Л.Л.Х., ищцата З. Л. Х. е получила в дял 1/3 ид.ч. от УПИ V-19 по плана на улица „•••••••••-117, „Зона Б-4“ с площ от 601, 03 кв.м., от 1/3 идеална част от втория етаж и от таванския етаж, както и от леката постройка в същия имот, застроена на 12 кв.м., и от правото на стоеж. С НА №75, том I, рег. №2072, дело №70 от 16.06.2003г. по описа на нотариус М.Г. с район на действие СРС З. Л. Х. и призната за собственик по наследство, възстановено право на собственост и делба (като при делбата не са плащани суми за уравняване на дяловете) на недвижим имот, а именно – 1/3 идеална част от УПИ, находящ се в гр. София, ул. „•••••••••-117, съставляващ УПИ V-19 от квартал 131 по плана на ул. „•••••••••-117, местност „Зона Б-4“, с площ от 601, 03 кв.м., при съседи по скица, ул. „Брегалница“, УПИ VI-20, 21, УПИ XXVI-13, УПИ II-15, УПИ III-16 и VI- 17, 18, заедно с 1/3 ид.ч. от втория етаж на построената в него двуетажна къща, застроена на 64, 90 кв.м. и 1/3 ид.ч. от тавански етаж, състоящ се от по две стаи, заедно със съответните ид.ч. от общите части на къщата, заедно с 1/3 ид. ч. от леката пристройка в същия УПИ, застроена на 12 кв.м. С НА за собственост върху недвижим имот по давност №88, том I, рег. №2085, дело №68/2004г. по описа на нотариус М.Г. с район на действие СРС З. Л. Х. е призната за собственик по давностно владение на 1/3 ид.ч. от УПИ, находящ се в гр. София, ул. „•••••••••-117, съставляващ УПИ V-19 от квартал 131 по плана на ул. „••••••••• местност „Зона Б-4“, с площ от 601, 03 кв.м., при съседи по скица, ул. „Брегалница“, УПИ VI-20, 21, УПИ XXVI-13, УПИ II-15, УПИ III-16 и VI-17, 18, заедно с втория и таванския етаж от построената в него двуетажна къща, със застроена площ от 64, 90 кв.м., състоящи се от две стаи със съответните ид.ч. от общите части на къщата и заедно с леката постройка в същия имот със застроена площ от 12 кв.м. С НА за собственост върху недвижим имот №75, том I, рег. №5326, дело №60/2019г. по описа на нотариус П.П. с район на действие СРС В.Г.М. е признат за собственик въз основа на наследяване и давностно владение на недвижим имот, находящ се в гр. София, община Столична, район Възраждане, на у. „••••••••• а именно 1/3 ид.ч. от ПИ с идентификатор 68134.301.134, целия с площ от 610 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана и начин на трайно ползване – ниско застрояване, номер по предходен план 19, квартал 131, парцел V, при съседи: ПИ с идентификатори 68134.301.135, 68134.301.130, 68134.301.132, 68134.301.133, 68134.301.160 и 68134.301.159. С договор за дарение, за който е съставен НА №136, том I, рег. №9390, дело №115 от 2019г. по описа на нотариус П.П. с район на действие СРС В.Г.М. и З.С.М. са дарили на К. М. А. 1/3 ид.ч. от ПИ с идентификатор 68134.301.134, целия с площ от 610 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана и начин на трайно ползване – ниско застрояване, номер по предходен план 19, квартал 131, парцел V, при съседи: ПИ с идентификатори 68134.301.135, 68134.301.130, 68134.301.132, 68134.301.133, 68134.301.160 и 68134.301.159. С оглед поддържаните от страните становища пред двете съдебни инстанции, спорно между тях е на първо място дали идеална част от процесния имот е продадена на трето лице след одържавяването му. При съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, въззивната инстанция намира за неправилни изводите на първоинстанционния съд в обжалваното решение, че идеални части от поземления имот са прехвърлени на трето лице от страна на държавата по силата на сключен договор, това прехвърляне е в разрез с действалата към онзи момент нормативна уредба, и договорът между държавата и третото лице не е атакуван в преклузивния срок по чл.7 от ЗВСВОНИ, вследствие на което било погасено не само правото на иск, но и материалното право на възстановяване на собствеността. Съобразно нормативната уредба, действаща към 1975г., когато е сключен договорът за продажба на държавен недвижим имот, съгласно Наредбата за продажба и замяна на държавни жилища (отм.), а именно чл.26, ал.4 от посочената Наредба, купувачът придобива собственост върху жилището и съответната идеална част от общите части на сградата. Върху мястото купувачът придобива право на строеж. В случая от представеното решение на председателя на ИК на РНС от 07.05.1975г., утвърдено от председателя на ИК на СГСН с №П-466/1975г., въз основа на което е сключен процесният договор за продажба на държавен недвижим имот, съгласно Наредбата за продажба и замяна на държавни жилища (отм.), както и от съдържанието на така сключения договор, в който е посочено следното „на апартамента се водят 48, 98% ид.ч. от общите части на сградата и 72% ид.ч. от дворното място, цялото от 215 кв.м., със 778 лева за отстъпено право на строеж върху мястото“, не може да се направи извод, че на праводателите на ответника е било прехвърлено и право на собственост върху 72% от поземления имот. Волята на продавача е за прехвърляне на съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, като това е видно както от решението на административния орган, въз основа на което е сключен договорът, така и от самото съдържание на договора, в което също се посочва, че се касае за отстъпено право на строеж върху мястото, а и това тълкуване на волята на страните е в съответствие с действащата към момента на сключване на договора нормативна уредба. Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗВСОНИ се възстановява собствеността върху недвижими имоти, отчуждени по ЗОЕГПНС, които към момента на влизане в сила на закона са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или еднолични търговски дружества по чл. 61 ТЗ и съществуват реално до размерите, в които са отчуждени, като в ТР № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВКС е застъпено становището, че съобразно разпоредбите на ЗВСОНИ собствеността върху недвижимите имоти, отчуждени по изброените в чл. 1 и чл. 2 от същия закони, се възстановява при наличието на три кумулативни предпоставки ( чл. 1, ал. 1; чл. 2, ал. 2 и чл. 4, ал. 1 ЗВСОНИ), а именно: 1/към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ имотите да са собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми или еднолични дружества по чл. 61 ТЗ; 2/имотите да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени; 3/собствениците да не са били обезщетени чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен недвижим имот. Собствеността се възстановява по силата на закона (ex lege) без да е необходимо издаването на нарочен акт за възстановяване от административен орган или съд. Въззивната инстанция намира, че от събраните по делото доказателства се установява в случая наличието на посочените предпоставки и за праводателите на ищците е възникнало правото на възстановяване на отчуждения недвижим имот, с изключение на жилището, продадено на праводателите на ответника. При това положение следва да бъде обсъден и представеният по делото НА за собственост върху недвижим имот №75, том I, рег. №5326, дело №60/2019г. по описа на нотариус П.П. с район на действие СРС, с който праводателят на ответника В.Г.М. е признат за собственик въз основа на наследяване и давностно владение на недвижим имот, находящ се в гр. София, община Столична, район Възраждане, на ул. „••••••••• а именно 1/3 ид.ч. от ПИ с идентификатор 68134.301.134, целия с площ от 610 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана и начин на трайно ползване – ниско застрояване, номер по предходен план 19, квартал 131, парцел V, при съседи: ПИ с идентификатори 68134.301.135, 68134.301.130, 68134.301.132, 68134.301.133, 68134.301.160 и 68134.301.159. Според становището, възприето в ТР №11/2012г. на ОСГК на ВКС нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. В мотивите на цитираното ТР №11/2012г. на ОСГК на ВКС се посочва, че тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право. Съдът приема, че в настоящото производство ответникът не установи фактическия състав на удостовереното от нотариуса с НА №75, том I, рег. №5326, дело №60/2019г. придобивно основание. Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2012 г., ОСГК, придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време – 10 години при обикновено владение – чл. 79, ал. 1 ЗС и 5 години при добросъвестно владение – чл. 79, ал. 2, като изискуемото от чл. 120 ЗЗД вр. с чл. 84 ЗС волеизявление /позоваване/ не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС. Съгласно чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ – в сила от 21.11.1997 г., изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон, не се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила – т. е. от 21.11.1997 г., поради което ответникът не може да се позове на изтекла погасителна давност преди тази дата. Владението по чл.68 от ЗС се характеризира с два основни признака – упражняване на фактическа власт /обективен/ и намерение за своене /субективен/. Другите признаци на владението, които не са посочени в чл. 68 ЗС, но са логическо следствие от посочените два признака, се извеждат чрез историческо тълкуване на института и уредбата по отменения ЗИСС, който в чл. 302 определя за законно владение това, което е постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно. Тези допълнителни признаци се съобразяват в съдебната практика при преценката за квалифициране на фактическата власт върху един имот като владение и наличието на предпоставките за придобиване на чужд имот на основание придобивна давност /посочените признаци могат да имат различно проявление при владението на различни имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване/ – в този смисъл Решение № 23 от 20.05.2016 г. на ВКС по гр. дело № 5162/2015 г., ІІ г. о., ГК. В разпоредбата на чл. 69 ЗС е установена презумпция, съгласно която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се установи, че я държи за другиго – намерението на лицето да държи вещта като своя се изразява в действия, които фактически запълват съдържанието на правомощията на собственика /виж т. І. 2 от Постановление № 6 от 27.12.1974 г. по гр. д. № 9/74 г., Пленум на ВС/. За придобиване на имота по давност не е достатъчно държателят да го ползва според неговото предназначение, да го поддържа, да го преотстъпва на трети лица и да събира плодовете от него, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за своене. За да се придобие имота по давност, е необходимо намерението за своене на държателя да бъде противопоставено на собственика по категоричен начин, чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху вещта. Действията, с които се демонстрира намерение за своене следва по категоричен начин да отричат правата на третите лица, да сочат на намерение за своене на имота и да са достигнали до знанието на собственика, т. е. чрез тях следва да се демонстрира поведение на пълноправен индивидуален собственик на имота. Знанието на собственика следва да е доказано по категоричен начин, като инициативата за създаването му като субективен елемент трябва да изхожда от владеещия несобственик, който е длъжен да афишира намерението си да свои вещта по несъмнен начин, дори и при проявена от титуляра на вещното право незаинтересованост към нея. В противен случай, при липса на знание у собственика, дори и обективирано пред други, владението в определен срок от време, съпроводено с намерение да се свои, не поражда право на собственост за владеещия несобственик. В случая не са ангажирани никакви доказателства ответникът или праводателите му да са осъществявали фактическа власт върху 1/3 идеална част от имота с намерение за своене в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, като следва да се има предвид и обстоятелството, че ответникът е собственик на жилище в сградата, построена в процесния поземлен имот, поради което има право да ползва земята, доколкото това е необходимо за използване на постройката според нейното предназначение. Поради изложеното въззивната инстанция намира, че ищците са установили по делото, че са собственици на процесния недвижим имот при квоти, както следва: 2/3 ид.ч. за ищцата З. Л. Х. и 1/3 ид.ч. за ищцата Й. И. М.. Не се установява в настоящото производство имотът или част от него да е в изключително държане на ответника и същият да го ползва по начин, различен от този, необходим за ползването на притежаваното от него жилище, нито се твърди и установява да е ограничен достъпът на ищците до имота или части от него. Поради това и предвид частично несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която са отхвърлени исковете за признаване за установено, че ищците са собственици на процесния недвижим имот при посочените в исковата молба квоти, и да бъде постановено решение, с което да бъде признато за установено по отношение на ответника, че същите са собственици на имота, като на основание чл.537, ал.2 от ГПК следва да бъде отменен НА №75, том I, рег. №5326, дело №60/2019г. по описа на нотариус П.П. с район на действие СРС, а решението в частта, с която са отхвърлени исковете за осъждане на ответника да предаде на ищците владението върху имота, следва да бъде потвърдено. По разноските: При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК на въззивниците следва да бъдат присъдени разноски за първоинстанционното производство в размер на 4211, 60 лева, както и разноски за въззивното производство в размер на 1308, 36 лева, съгласно представените доказателства за извършване на разноските и списъци по чл.80 от ГПК. По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, IV-А въззивен състав